ИЗВОР

Владимир Луков

ИЗВОР

Всеки си мисли, че те познава
и че по същност сам се изчерпваш…

Навежда се, пие, ако е жаден,
ако не - пак пие и отминава…

Никой не пита как идваш невидим
и как като видим чезнеш нанякъде…

А и не трябва - щом можеш пред всеки
да се разкриваш незабелязано…


СИНИЯТ ВИР

Всеки своя син вир си има.
Дори ако той е един и същ.
Дори за Реката да е Един.
А и Вирът Избраник си има.

Върху камък приседнал,
гледам как Слънцето
в моя се къпе
и с мен се задява…

И уж без умисъл ме кара да мисля
да не помислям, че съм Избраник
на Синия вир, над който мъдрувам,
оборил глава досущ като старец,
и в който със Слънцето виждам
как плува
дете русокосо
в самозабрава…


ГЛЕДКА

Свечерява като в сън, а горе
Планината аленее…
От Върха ме гледат нежно
сетните лъчи смирено
и пораждат тъй невинно
тиха радост във сърцето -
както с вечерта се ражда
тихо хладният Вечерник…

Седнал върху пейка, гледам
съучастнически всичко…
Върховете на брезите
кротко горе се люлеят…
Лихо между тях липите
вече в стръмното напредват…
А нагоре, по-нагоре
буки в синьото сребреят…

А и всичко вече в мене
съучастнически гледа,
но не вижда, че не мога
нищо външно да огледам…
И не вижда, че и всъщност
аз към нищо не поглеждам…
Само гледам както гледа
той, Върхът, във мене…


КАТО В ДУШАТА МИ ВАЛИ…

Вали обложно и протяжно…
Като в душата ми вали…
Отсреща се умисля гарван,
стърчи като въпрос самин.

Листа прохлипват в плач и ръсят
сребристо-бисерни сълзи…
Треви жълтеят… Горе въси
Балканът вежди от мъгли.

Небето като стара дреха,
раздирана от ветрове,
сега виси и се оцежда
на жиците като пране…

Един човек на дънер седнал
и свит на две като ударен
от гръм дори и не поглежда
как пътя ляга изоставен…

И как в посоките си чезне
от срам, че няма що да стори
за него - пътник, който вече
пътува в себе си на воля…


НАВЛИЗА ПЪТЯТ В ЕСЕНТА…

Ръмеж обгръща пътят, който
навлиза вече в есента -
тъй както в моята душа
навлиза този стих тревожен….

Листата жълти тежко падат
и лепват се като пластири
върху плътта на пътни дири,
сълзящи като пресни рани…

Смълчава се до болка всичко.
И само капки от брезите
с отворени докрай зеници
опитват се да разговарят…

А в тях говори всичко живо
с поглед и разкрива в гледка
една безкрайна доверчивост,
в която и незрящ проглежда…


ЕДЪР ДЪЖД

Провисват облаци подобно мисли
в душата ми… И пада едър дъжд…
Тупти в прахта и по асфалта, лиснат
от юлска мараня със дъх на смърт.

Вървя пешком… Автомобили хъркат
по стръмното на хоризонта зъл…
Там хряскат вече мълнии и съскат,
и носят се със гръм от хълм на хълм…

Вървя напред… Към мен лети тъмата -
кохортата от мисли - с тягостта
на облаци, поглъщащи оттатък
живота - както виждам - и смъртта…


СЛЕД ДЪЖД ПОРОЕН ПРЕЗ НОЩТА…

Луната тази нощ изгрява
зад тъмен Облак и оттам
лустросва всяка плът тъдява…

Асфалтов път напред сребрей
и се изнизва като Змей
между оголена дъбрава…

Оттам вода и шума сива
се свлича бавно като слуз
и тъмни сипеи обливат…

Небето само прояснява
в насъщния си звезден Лик…
И (може би затуй) със вик
зловеща Сова прелетява…