МЪЖЕ В БУРЯТА

Хорхе Феретис

превод от испански: Йонка Христова

Няколко дървета, големи, притихнали. Тъмни стволове, като че ли издялани от скала.
Със зазоряването светът започва да избледнява.
Измучава крава, която не се вижда, сякаш мученето се разтапя в полумрака.
Под едно от тези самотни дървета има неясна фигура, като издатина на ствола, по-тъмна от цвета на кората. Но тази фигура е мека, хладна. Това е татко Хосе, покрит с вълненото си наметало, приклекнал до ствола. Стар ранобудник, от онези, които стават преди поспаливите кокошки.
Преди да седне тук, до дървото, вече беше успял да хвърли сено на вола.
В колибата отсреща започва да прозира светлина между остриците. Вътре се отгатва силуетът на жена, седнала с подвити крака на пода. Духа и духа върху жарта, докато се разгорят сухите клони, които чупи с ръце.
По-късно от същата хижа се вижда да излиза зъзнеща сянка. Това е синът на татко Хосе.
Излиза, загърнат до очите в наметалото като баща си.
Стига до стария и спира, ням като дърво. Толкова по-добре се разбират мъжете, колкото по-малко си говорят.
Въпреки това много по-късно пристигналият казва:
- Снощи чух чичо Хесус.
- Да - отговори вградената в дънера фигура.
- Чух го отвън, кат’ вика да вземе един вол.
- Да - повтаря сухият глас на стария.
След пауза се чува, как момчето настоява:
- И к’во? Дадохте го, а?
- Ами… нек’ попълни впряга си.
- И сега ние с к’во ще орем?
Старият с още по-сух глас отговаря с тон почти на упрек:
- Хесус е къде-къде зад нас. Ни е опра’ил земята, ни нищо. И аз нема му откажа моя лъскав вол.
Отново млъкват като два отломъка от сянка. И в тези отломъци утрото започва да вае със светлина човешки лица, твърди, спокойни.
Чува се тогава женски глас. И би могло да се каже, че той има способността да вдъхва живот на статуи. Една едра старица се показва в отвора на колибата и извиква своето заклинание: вика ги да закусват.
Да закусват? Двамата мъже бързат да седнат до огнището. О, тези тортили*, които се издуват една след друга върху комала**! Белота, която изтънява в почернелите пръсти на жената, за да се позлати после върху изгарящата глина. И няколко ивици сушено месо, които се извиват за миг между червенината на жаравата. И няколко глътки кафе, от онова, което, преди да бъде сервирано, се чува как ври в тенджерата. От онова, което закриля ближния отвътре. Аах! Толкова топличко, че като го сипват, от каната излиза ухаеща мъглица и тя също така топличка и закриляща.
Денят вече просветлява, когато двамата излизат от колибата. Разбира се, не бяха яли, за да се заситят, но стомасите им бяха почти пълни с тази подсладена вода с кафе, с печена царевица и ивици месо с чушка. Достатъчно, за да залъжат червата И да ги накарат /дори да мърморят/ да изтраят до заник слънце. Червата! Те добре си даваха сметка за цената на царевицата. Добре си даваха сметка - според изобилието или оскъдицата на тортилите, които жената им даваше.
Татко Хосе и момчето му не бързаха особено този ден. Ясно, че не беше възможно да откаже да даде тъмнокожия вол на чичо Хесус. Двамата метнаха по една мотика на рамо и поеха пътя си нагоре в планината. От склоновете се издигаха мъгливи изпарения, които откриваха чистички хълмове, закърпени тук-там с царевични ниви.

Слънце. Пладне. Небето беше горещо. Но там над северната верига притъмняваше. Татко Хосе, с блестящи между бръчките очи, остана един миг загледан далече, в трупащите се облаци.
Синът, също загледан, забеляза:
- Как яко вали ей там горе!
И продължиха да окопават земята.
Но зад гърба им гръмотевицата разтърси околността, раздвоявайки се в потръпналото пространство. Ако небето беше от синьо стъкло, този страхотен гръм щеше да го раздроби. И то щеше да падне върху хората, пръснато на парчета.
- Да си вървим - каза бащата, мятайки на рамо мотиката. - Тази буря ще ни настигне.
Но отзад момчето се спря с вик, сочейки по склона, надолу, където се виеше реката:
- Гледай, тате!
Двамата сякаш се вцепениха от едно и също подозрение. Още не връхлиташе бурята и въпреки това придошлата река ги беше изпреварила. Онези, които работеха от другата страна, вече нямаше да могат да я преминат. А земите на чичо Хесус бяха там!
Старият и синът му се спуснаха бързо по склона. По брега на реката пороят започваше да изтръгва цели бананови дървета. Риеше между корените на по-големите, докато ги събори сред грохота на счупените клони.
Далеч, на другия бряг, няколко души викаха от една височина. Размахваха ръце и крещяха до прегракване, но ревът на течението не позволяваше да се чуят гласовете им.
Водата се качваше и качваше. Вече две-три колиби бяха изтръгнати от земята.
Отвсякъде пищяха жени и кокошки, прасета и деца.
Татко Хосе и синът му тичаха към мястото, където се спускаше реката. Стигнаха задъхани срещу земите на чичо Хесус. Там нивите бяха превърнати в огромна и бушуваща лагуна. На около километър различиха чичото. Воловете бяха разпрегнати до него и гледаха уплашено наводнението. Старият стоеше неподвижен, изправен, с остена в ръце, забоден до краката му. Височината, където стояха, се смаляваше все повече, сякаш се топеше. Беше безполезно дори да вика.
От раздраното небе започнаха да падат огромни полегати капки. Там едва сега започваше да вали! И тъмнокожия щеше да то отнесе течението! Техния тъмнокож!
Бащата и момчето отново затичаха. Дъждът се усилваше. Тичайки, те усещаха как облаците сякаш ги засипваха с камъни. Капките бяха толкова големи и толкова силни, че можеха всеки момент да им пръснат очите. Изведнъж горе между струите вода като че се смесиха огромни количества алкохол или газолин, които се възпламениха сред бурята. В прогизналото небе с грохот се отваряха процепи от светлина. Бурен смях на едно небе, опиянено от мрака.
След час дъждът намаля. Бащата и синът като два отчаяни духа, бродеха по разкаляния бряг, взирайки се във водата. Сигурно пороят бе отвлякъл техния тъмнокож.
Когато небето се успокои напълно, беше вече нощ. Двата тревожни духа отваряха още по-широко очи в полумрака.
- Няма нищо, тате.
- Няма нищо - отговори отчаяно старият, с риза и панталони, прилепнали към тялото, измокрени от дъжд и пот.
Но изведнъж сред плуващите боклуци и дървета различиха една фигура, която слабо гребеше върху водата.
- Дали не е чичо?
- Хесууус! - извика бащата от брега.
- Чичоо! - последва го момчето.
Като гребеше едва, за да не потъне, чичото поклати глава сред вълните.
- Еее - отговори с угаснал глас.
- Къде е тъмнокожият, чичо? - изкрещя с цяло гърло момчето.
- Ей там, иде - едва събра сили да отговори приглушено чичото и посочи с ръка назад.
И добави:
- Чакайте го на завоя.
И наистина бащата и синът различиха нататък по-голям силует. И с разтуптяно сърце отгатнаха, че беше тяхното животно.
Подтиквани от един и същи порив, преди да помислят да се хвърлят във водата, за да помогнат на чичо Хесус да излезе на брега, хукнаха към завоя.

Небето се беше изчистило. Но луната още се бавеше да запали върховете на планината.
И на оскъдната светлина на няколко звезди момчето се хвърли в реката, която се разливаше като море.
Загреба в полумрака, докато стигна сянката на животното. И плувайки до него, го блъскаше, блъскаше. Трябваше да го изведе на брега, преди да ги погълне скалистото гърло, където в далечината продължаваше да реве реката.
Татко Хосе, влязъл до колене във водата, пресипнал в тъмнината, викаше сина си и своя тъмнокож.
Беше полунощ, луната изгря. Беше полунощ, когато момчето, почти в безсъзнание, успя да изблъска вола до брега. Но мястото беше скалисто и животното, вцепенено от дългите часове във водата, не можеше да излезе.
В мрачината, отдалеч, долитаха от време на време неясни човешки викове.
От брега старият се хвърли към вола, който, вече вдървен, дори не мучеше. След това размаха ръце, докато се хвана за клоните на едно дърво, което още се държеше с корените си за брега. И така мършавото тяло се вкопчи в клоните, за да подкрепи животното. Този голям, черен силует щеше да отплува бавно към устието, ако татко Хосе не беше там, вкопчен в дървото, задържайки вола с крака.
Синът излезе мокър и смазан и започна да се изкачва по склона. Може би в селцето щеше да намери хора, готови да слязат да им помогнат.
На разсъмване водата започна да спада. Момчето се върна, последвано от майка си и от друго човече на единадесет години, което гореше от желание да помогне, но не му достигаха сили. И сред ускореното дишане на четирмата тъмнокожият най-после беше в безопасност, макар че не можеше да се държи на краката си.
Така осъмна, прострян в калта, издут от вода, с очи, по-тъжни от обикновено, и с муцуна в пръстта. Дори не му се пасеше. Напразно момчето се качваше да му отреже свежа трева.
Остана, без да помръдне цялата сутрин, а татко Хосе остана да го гледа, коленичил наблизо, скръбен и неподвижен.
След пладне животното с треперещи крака се опита да се изправи. И старият въздъхна с облекчение.

Чичо Хесус го намериха на смрачаване безжизнен, много по-надолу. Водата го беше оставила на брега при спадане на течението. Сигурно се беше борил, гребейки, докрай.
Намериха го, преди да се вцепени, с издут корем. И започнаха да го разтърсват.
- Трябва да е нагълтал много вода - каза някой.
И с един кръгъл и тежък камък започнаха да притискат издутината. Други му мърдаха ръцете, като че работеха с бомба. Други викаха на ухото му дълго, много дълго. После му извиваха главата. И така, с извивания и викове, той се връщаше към живота. Когато задиша тежко и полуотвори едното си око, от всички присъстващи се изтръгна свят вопъл. Сякаш всеки от тях бе извършил част от чудото на възкресението.
Минаха няколко дни.
В селището не преставаха коментарите за загубите на всеки: този - полето с чушки; онзи - три прасета и едно момиченце. Онзи по-надолу - банановите си дървета, пълни с плод. Другият - колибата и бременната си жена. Някой - черния си козел. Друг по-нататък - една делва без дръжка, в която пазеше пари.
Минаха няколко дни.
Един следобед видяха чичо Хесус да излиза от колибата си. Бяха първите му стъпки след гибелната нощ.
И те го заведоха до колибата на Хосе.
Бащата излезе да го посрещне.
Сякаш не бяха се виждали много отдавна, по сбръчканите им лица светеше силна братска радост. Четирите им ръце се стиснаха в сърдечен поздрав.
После двамата седнаха срещу колибата, до дървото.
Чичо Хесус беше дошъл да му изкаже благодарността си. Дължеше му я, защото му беше заел вола си.
Татко Хосе, малко засрамен, би предпочел да не говорят за това.
- Мислех, че ще се сърдиш - каза му той, без да го гледа в лицето.
- Да се сърдя? - попита с учудване Хесус.
- Е да, защото аз и момчето ми отидохме да спасяваме първо вола, а на теб…
- Ама, човече - възкликна Хесус, - аз щях да направя същото.
И по лицето му наистина нямаше дори следа от упрек или озлобление. Наистина само благодарност изпитваше към този, който беше способен да му заеме онова, което така много ценеше.
Седнали на земята, бащата и чичото мълчаха.
Хоризонтът пищно пламтеше, но не впечатляваше старците, макар че ослепяваше със светлината си очите им. Мислеха за щастието да имаш два вола. Като бащата. Вече можеше да умре спокойно един старец, който не беше пропилял съществуването си. Защото можеше да завещае на момчето си това рогато и опашато богатство.
В тези земи мъжете се избиваха за нищо с ножове, или патрулите ги разстрелваха за всяка дреболия. За най-незначителната кражба ги бесеха. Обаче едно животно не можеше да се пожертва току-така. Трябваше да се обмисли. Ако някое животно прекараше нощта, пасейки в чужда нива, го улавяха внимателно. Кой би се бил, за да
присвои човек? За крава обаче…
Чичо Хесус, безразличен към небето, седнал върху меката земя, ставаше психолог.
И каза:
- Знаеш ли какво щях да направя, за да струваме повече ние, хората?
- Какво?
- Ами да бях аз господар на Мексико, щях да заповядам на пазара да убиват хора и да продават месото им, много месо, по пет песос либрата, докато ни хареса да се ядем.
- Това пък защо? - попита бащата, като го гледаше втренчено.
- Ами така, не разбираш ли, че вече не биха пренебрегвали хората! Виждал ли си някъде да пренебрегват козел?
- Човече, не…
И двамата старци отново млъкнаха. Приличаха на две фигурки от изсушена глина, осветена от пламналите облаци, които залезът изпепеляваше като дрипи от небето.

________________

* Тортиля - питка от царевично брашно. - Б. пр.
** Комал - глинен диск, употребяван в Мексико за печене на тортили. - Б. пр.