ВЯТЪРЪТ ПРЕПУСНА ИЗ ПОЛЯТА…

Виолета Събева

***
Вятърът препусна из полята,
в бърз лудешки танц се завъртя.
С тънки пръсти рови из тревата,
в пазвата й търси топлина.

Праскова една - така свенлива,
къпана от утринна роса,
нещо му прошепна закачливо
и сама от срам порозовя.


СТАРА КЪЩА

            в село Любовище

Стара къща.
На старата порта
виси катинара.
Заключен е спомена.

Някога тука живот е имало.
Сега самотата
като обесник
виси в градината.
Само отломки,
камъни, глина.
Няма ги хората.
Къде са заминали?
Очи-прозорци вече не греят.
Вратите-увиснали устни,
смръщени.

Птици не пеят.

Сухи дървета,
бурени гъсти;
пропукват клони -
старчески пръсти.

Вятърът броди
из празните стаи -
сух, безразличен,
дори нехаен.

Зъзна от мъка
сред лятно затишие.

Дърво без песен…
Дом без хора…

Тихо и страшно -
стоя пред Нищото!


ЕЗИКЪТ НА БОЛКАТА

Милиарди хора по Земята.
И езикът е различен.
И различно могат да обичат.
И различно в обич те се вричат.

Милиарди хора по Земята…
Странно е, че всички те обаче
по един и същи начин плачат!


***
Всичко в живота си има край.
Хората свършват.
Чувствата свършват.
Умира денят.
Умират приятелства.
Гаснат мечтите.
Гаснат звездите -
                  рано ли, късно ли.
Откакто се помни светът
целува разпятия,
вярва във чудото
и чака в ъ з к р ъ с в а н е!