ВИНАТА ПОЛЕПВА ПО ЖИВОТА…

Лора Динкова

***
Вината полепва по живота независимо от прошката;
в покрайнините на града ни,
на хората и времето,
единствена ни свързва тишината
на недовършените думи.
Във своя край навярно се усеща затоплена
от близка длан,
и свикнала да се разлива - (изплъзваща, непостижима),
сега се свива и замлъква…
И тишината се разбира, когато носи скръб!


ПРЕГЛЕД ПОД ЛУПА

Понеже все не мога да оформя в душата
всяка смърт какво е;
и нетипично се оглеждам
дали зад мене някой ще проплаче,
че има по-добра вселена.
Но няма хора тук;
окото ми наново се завърта
и очертава празен кръг през дните;
изследва с малка лупа времето,
побира го в клепача си, в кръга си,
а след това поглежда във душата ми
и уморено се затваря!


УЛЕИ

Тласък, а след това извивки -
това на кратко е живота.
А иначе се разпростира в улеи,
които пълнят по една вселена.
Когато придобие своя пролет,
ще ги предпази от увяхване;
ще си направи от душата цвете,
за да запълни с въздух празнотата.
На кратко, всичко е подобно -
на моето и вашето:
навярно има още незапълнени -
вселени в тесни улеи, поувехнали
от многото погрешни запознанства
между цветя и тичинки.


ДЪЖД

И все пак се снишаваме
при изстрели -
прегънати под същото небе:
едноцветно
дори когато дава от сълзите си,
за да поникне някоя любов.
Несигурни,
едва успяваме да уловим
прозрачната си радост -
от сълзите му,
а след това -
изсъхнали, снишени
се скриваме под навес от небе.


***

Единствено мъртвият не плаче.
От главата ми слизат изводи
и облизват тъмни размисли:
на заспиване,
след събуждане,
светът е самотен.
Уж замислени
или вкиснати
по сърцето ми лазят думите.
Коленичила между мъртвите
ще заплача за неродените.


ИЗПОВЕД

Натъжавам се от детство
все пак весело;
от родители - твърде далече,
от повърхности -
доста заоблени.
И от обич - константна.
За утеха не мога
да сгъна на всемира
за кратко аз времето:
тази грижа неспирна в живота ни
за кого следва ново причастие.
Несъответствие има във всеки,
който прави от минало гоблени
и живее във чужди вселени
все така отделени от бащинство,
на което липсва зачеване.


ПЕРЦА ОТ ГЪЛЪБИ

Напрегнато
със трудности
въздъхват във мен..
Обричат ме на мисли
по вечен изток.
Помислям ги самотно,
трудно;
напрягам се
във болката и
времето.
Вървя и виждам гълъби
вървя по стъпките на сенки.
Усещам ги зад мене -
безгласно,
безхорово
споделят моите движения.
И мислите,
и изтокът
са полети.
През гълъби и погледи
разбирам част
от смисъла нагоре.


ПТИЦИТЕ

Ръми…
Под някакъв навес съм.
Скрита съм, чадърът е в ръката ми.
А над него птиците - от картичките и от стиховете
виждам ги, чадърът прозрачен е.
Имам ги - през годините,
от част от себе си.
Искам крилата им - на заем може би -
поне веднъж да бъда истинска..
Не зная полета, но имам дните си.
Не искам птиците - искам очите им.
В нощта на срещата ще виждат смисъла,
невярващи на всичко станало…


ПЪРВИЯТ ИЗГРЕВ

Къде отиваш? -
рисувам те във всяко
цвете по тапетите,
за да те гледам от дистанция.
Не променям картините-
дори накриво усещам мириси
и правя образи.
Прераждам сутрини и
знам коя съм -
първия изгрев в очите ти.
Рисувам го между цветята -
продавачка на дъги съм.
Всяко откъсване променя стената -
оставя ми тъмно и засъхнала кал.
Стая без врати -
за да влезеш направо.
Не гледай в тапетите
не разбирай за теб и цветята -
премини през дъгата на дните ми
и сам избери на кого да приличаш.


РАЗМИСЛИ

Наследствените в мен поети
крещят по мене
неуместни спомени.
Миришат на зима;
обират листата от
селските ниви,
на които не бях поканена.
Животът е обида -
в постоянно раждане
не търси смисъла,
усмихва се -
понякога.
Разтваряне със светване -
стържат болезнено,
обират вятъра.
Студът полепва
или смолата
си прави шапки
преди смъртта си.
Наследствено -
не зная сигурно
какво се крие
зад всеки размисъл,
зад всеки паметник.
Има припомняне -
ръката е проблясване
вероятно временно.


РЕЦИТАЛ

Без повод
се прибавят нощите -
и стават тройни
в чернотата си.
Сълзите падат
от звездите -
добавени и тъжни
от живота.
Сред тъмното
пространство
във главата ми
последно
си говорят лебеди.


ТИХО ЩАСТИЕ

…в сивата мъгла на утрото забелязаха, че ме няма.
Така се обича най-силно,
си помислих..
,,С много любов от татко” -
кратките биографии са сантиментални.
Мои роднини, далечно застинали,
моля ви пак се върнете -
всичките скулптори дават ръцете,
но при мен е вечно студено!
Ето крачка и вече сме заедно,
а е зима според сезоните -
според мен е тихото щастие.
Сигурна съм в малкото спомени,
които пишат кратки биографии.
…небето пак проплаква за света си
и впрочем няма нищо страшно
ако сега животът свърши.