АТЕЛИЕ „БОТИЧЕЛИ”

Станко Нацев

В паничката с ултрамарин се беше потопила едра муха от близкия месарски магазин и яростно биеше с криле да се спаси.
- По дяволите! - изруга Ботичели, с два пръста я измъкна и я изхвърли през прозореца. - Толкова пари изпотроших, за да подсиля синята боя с лапис лациум, а това нахално бръмчило щеше да съсипе ефирния фон на моята Венера.
После надзърна в чашката, където беше разтрил крилете на няколко 24-точкови калинки, за да види дали и в нея не се е набутала някоя лакома натрапница. Накрая изсипа част от пакетчето с карминен прах, приготвен от яйцата и коремчето на бръмбара cochinael в медено тасче, добави чист зехтин от Пелопонес и го разбърка с тънка шпакла. Избра четка с къси косми, композира жълта багра и внимателно добави няколко къдрици към лицето на Венера.
Отстъпи две крачки назад и се загледа в платното върху триножника. Намръщи се, защото косите на богинята не се разливаха като слънчев поток, а се влачеха тромаво, подобно на бръмбар скарабей върху трона на египетски фараон. Нанесе три-четири коригиращи краски и седна на дървения стол. Трябваше малко да изчака, докато влажните мазки позасъхнат. Едва тогава можеше да добие вярна представа за колорита на картината.
- Пак си се захласнал по твоята измислена Венера! - чу зад гърба си дрезгавия глас на майка си, която прекрачваше прага на ателието му с платнена торба.
Впрочем думата „ателие” използваше единствено Ботичели. За другите това беше работилница за рамки на картини и огледала „Ботичели”. Маестрото правеше толкова изкусно тези рамки, че те струваха по-скъпо от живописните платна на много негови колеги. Майка му с право недоволстваше, че е изоставил работата, осигуряваща хляба върху масата му и се е отплеснал по една езическа мръсница.
- Но, майко, - възразяваше винаги Ботичели, - каква мръсница е моята Венера? Не виждаш ли, че е с лице на Богородица?
- Най-опасни са мръсниците с лица на светици - упорстваше жената и извади от торбата глинено гърне с още топла рибена супа.
Разбута дървените стърготини върху тезгяха и положи обеда на сина си. Добави голям комат хляб и рече:
- Колко пъти да казвам, че нито между древните гърци, нито между римляните е имало руси жени? Атинянките са били трътлести и късокраки, вечно потни от жегата мургави жени. Омир много точно пише, че майката на боговете, Хера, е била „волоока”, т.е. с тъмни и влажни очи. Според мен Афродита е била още по-смугла от неаполитанската Венера. Но защо живелите преди нас елини и италийци са си представяли богинята на любовта светлоока, светлокоса и светлолика? Ами за да се отличава коренно от останалите богове и от хората. Тя е трябвало да втълпява идеята, че истинската красота се среща изключително рядко и поради това следва да бъде френетично обожавана и ценена. Подобен е случаят и при Ахил от „Илиада”. Той също е рус и къдрав. Пълна измишльотина! Като учителка по литература обяснявам на учениците си, че външният вид на този свръхгерой е поетично своеволие на Омир, целящо да подсили внушението за неговата изключителност.
Ботичели изпъшка и отвърна:
- Всеки ден ми надуваш главата с едни и същи даскалски приказки. Остави ме спокойно да дорисувам жената, която всяка нощ сънувам. Щом я срещна, веднага ще се оженя за нея!
- И сто години да живееш, пак няма да се видиш с момичето на твоите мечти! - сопна се майка му. - И ако все пак я срещнеш някъде - изрусена и нагримирана, - ти ще бъдеш изкуфял старец с толкова окапали зъби, че тя едва ли ще разбере какво любовно признание й дърдориш. - И като подигравателно се изсмя, допълни: - Я по-добре се ожени за Габриела, дъщерята на месаря, вместо да рисуваш хубавици с малки гърди, с които няма да могат да накърмят бебетата си. А тази твоя Венера, дето сума време я изписваш, е с такъв малък задник, че няма да може дори мишка да роди!
- Престани да ми се присмиваш и да ми натрапваш за съпруга някоя, която ще може само да пере и да готви рибени чорби! Нали в Библията пише, че човек ще живее не само с хляб, ще му трябва и красота.
- В Светото писание никъде не се казва, че мъжете, освен с хляб, трябва да прекарват дните си и с женски прелести. Става дума не за съблазняваща плът, а за вяра. Стига си чел божиите текстове както дяволът чете Евангелието!
Ботичели повдигна примирително рамене и рече:
- Остави ме спокойно да хапна, защото изоставам с поръчката на банкера за рамки на двете му венециански огледала.
Той отхапа голям залък и лакомо засърба рибената супа без да отделя очи от картината. Майка му скръсти ръце и мълчаливо го изчака да засити глада си. После пъхна глиненото гърне и лъжицата в торбата и намусено си тръгна. Ботичели опря венецианските огледала на стената и започна да ги оразмерява. Преди да се разтършува за подходящо дърво за рамките, той зърна в тях Венера. Първоначално му се стори, че вижда отражението на богинята, която рисува върху триножника, но се обърна и през прозореца съзря едно русо момиче, което минаваше по пътя. Скокна, отвори вратата и зяпна от учудване - тази, която се мотаеше из сънищата му, се разхождаше в плът и кръв по улицата. Видя я да влиза в парфюмерийния магазин и да излиза оттам с някакво шишенце. Отвори го и пръсна няколко капки в дълбокото си деколте. Момичето се разсмя, остави смехът й да се стели по паважа и сви в една от съседните улици. Маестрото потърка очи, повъртя се из ателието и се запъти към козметичния магазин. Попита какъв е парфюмът, който русата хубавица купи преди малко. Продавачът отвърна, че наскоро го е получил от Париж. Художникът полюбопитства колко струва, бръкна се и плати. Докато нетърпеливо отвинтваше капачето му, за да вдъхне по-бързо божествения аромат, продавачът подигравателно се хилеше зад гърба му, защото не понасяше мъжете, които се кипрят с женски аромати.
Вечерта Ботичели поръси няколко капки от този парфюм върху възглавницата си и влезе в съня с мисълта, че до него лежи в приспивателен унес мечтаната Венера. Повтори го и през следващите дни и вероятно ритуалът щеше да продължи още много дълго, ако в петък в ателието му не влезе месарят да поръча нова фирмена табела за своя магазин. Маестрото тръгна с него да вземе размерите и да уговори цената. Габриела, дъщерята на месаря, го посрещна с усмивка и го попита какво ще пие: кафе или чай? Ботичели отвърна, че му е все едно. От този обиден отговор очите на момичето се насълзиха и то побърза да се скрие зад вратата на склада.
Преди да прецени каква табела най-добре ще стои над вратата на магазина, Ботичели отново зърна Венера. „Сигурно ще полудея”, помисли си той, но чу един звънлив глас да казва:
- Идвам с поръчка за два килограма черен дроб, половин кило бели бъбреци и кило и половина свински чревца.
„Ето какъв бил гласът на моята мечта - помисли си художникът. - А върху триножника тя винаги загадъчно мълчи.” Слънцето ласкаво обгръщаше тялото на момичето, а вятърът палуваше в косите му.
- Поръчката е приета, драга Венера - отвърна месарят. - Ела след час да я получиш.
- Наистина ли тази девойка се казва Венера? - полюбопитства Ботичели, докато тя се отдалечаваше. - Не съм я срещал до сега в града ни.
- Аз я видях за първи път онзи ден - отвърна продавачът. - Беше дошла за котлети. Работи в крайпътното ханче като келнерка. Не се стърпях и й казах, че не върви на жена с нейната хубост да прислужва в кръчма, където похотливи пияници ще я щипят по бедрата. Тя отвърна, че не й пука от къркащите простаци. Обикаляла страноприемниците с намерение някой богат пътник да я забележи и да я поиска за жена. Подразних я като й казах, че всеки обвързал се трайно с нея търговец или висш офицер ще се почувства измамен, когато в края на медения месец изтрезнее и открие, че хубостта й е фалшива: че се къдри с нагорещена маша и просветлява косата си като бедните германки с евтина отвара от липа. Тя много се докачи и тропна с крак, че не е фалшива жена и че е естествено къдрава и руса. Предложи да се басираме. Имала начин да докаже думите си. Извадих от чекмеджето шепа пари и предизвикателно рекох: „Доказвай, че си истинска навсякъде!” Тя алчно сграбчи банкнотите и вдигна високо роклята си. Какво да видя: Венериният й хълм беше толкова рус, колкото и косата на главата й. После бързо спусна роклята си и хукна да си купи най-скъпия парфюм, с който да гони миризмите, които в хана се лепят по нея. Спомена още, че ако до месец не срещне мъж, достоен да й бъде съпруг, ще се премести в друг град. Все някъде щял да й излезе късметът. Омръзнало й да живее в немотия и след като притежавала такава хубост, нейно задължение било изгодно да я продаде.
Когато Ботичели се прибра в дома си, майка му се уплаши да не го е хванала огнена треска - страшно червено беше станало лицето му. Той отвърна, че нищо му няма и се затвори в стаята си. По едно време излезе, отиде до клозета и изля в него парфюма, с който толкова вечери блажено заспиваше.
Настъпи първата нощ, в която Владимир Шаламанов, на когото всички викаха Ботичели, по името на ателието му, заспа без да сънува Венера. След месец се ожени за Габриела, дъщерята на месаря. На сутринта в деня на сватбата, майка му заля с врял оцет картината в работилницата му. Нарисуваната Венера се сгърчи от обида и от болка, превърна се в старица с траурни дрехи и се отрони на земята като съсухрен орех.
Габриела роди светлооко, светлокосо и къдраво момиче. То не приличаше нито на майка си, нито на баща си, а на съсипаната рисунка в ателието. Баба му подозира, че не е истинско човешко същество, а овеществената мечта на сина й. Страхува се, че при първото убождане на карфица, на трънче или на тресчица, детето ще се спука като надут балон и ще изчезне от света.
Страхувам се и аз.