КРАЯТ НА СВЕТА

Васил Иванов

Дойде краят на света.
Момчето стоеше като забит пирон пред киносалона и не помръдваше. Момичето, което му се кълнеше във вечна любов, го бе изоставило. Ей така - внезапно, жестоко и окончателно. А денят се очертаваше много хубав. Снегът бе покрил мръсотията и той, пързаляйки се и подтичвайки, дойде и купи билети. Дали щеше да е хубав филмът? Кой го знае! А и той със сигурност нямаше и да го гледа. Щеше да му е достатъчно да чува дишането и, да усеща топлината й и леко да гали косите й.
Тя беше точна и дойде навреме, но защо слезе от този непознат джип. Вътре седеше около тридесетгодишен дедик. Неоновите реклами се отразяваха в лъскавото возило и голата му, сякаш полирана глава. Онзи барабанеше нервно с пръсти по волана, докато тя се оплиташе в собствените си думи, за да му обясни, че ето на - любовта е отлетяла, имала други чувства и той ще си намери друго момиче, а те двамата ще си останат приятели…
Дрън, дрън! Какво значение имаха думите пред простия факт, че го зарязва и от днес животът му е безсмислен и кух. Момчето беше на петнадесет, но се чувстваше като сто и петдесет годишен. Та тя… Та тя беше толкова прекрасна. Въпреки факта, че вече никога няма да усети кадифените й устни.
Беше свършен и нищо нямаше значение. Съдбата го бе цапардосала като с парен чук и той стоеше като закован. Снегът се трупаше върху рошавата му коса, а ръката му стискаше в джоба, станалите на малко топче, билети за кино.

—————

Дойде краят на света.
Елегантната млада дама се подхлъзна на безумно високите си токчета и заледеният тротоар я дръпна към себе си, като целуна задните й части със силата на конски ритник. Чантата й, невероятно скъпата и чанта от крокодилска кожа, се изсули от рамото и отлетя към улицата. Падна тежко и един очукан ,,Москвич” я размаза върху шахтата на канализацията. Задната гума мина тържествено по пътя на предната и силното хрущене й подсказа, че марковата й козметика вече не става за нищо. Водачът, някакъв очилат пенсионер, я погледна за миг стреснато, след което даде газ и отмина. Кожата на чантата се разкъса и идващите отзад коли продължиха да я мачкат.
Красивата й вече понатъртена жена се разплака. Сълзите й образуваха мътни вадички от размазан грим и падайки на снега, сякаш изписваха нов йероглиф със значение - мъка. Та тя, за тази чанта беше… беше дала… ами много работи. А и за ботушите, за коженото палто, за бижутата… То май даже прашките й не бяха купени с нейни пари. С тази си външност винаги се намираше кой да й купува нещата и урежда битовизмите. Така де, че то веднъж се живее.
А сега този със скапания си,,Москвич”, това раздрънкано соцвозило, й унищожи хубавата чанта. Не че нямаше да й купят друга. Може и по-хубава като компенсация за натъртения задник, но тя тази много си я харесваше. А и вътре й беше снимката от бала, когато май единствено беше щастлива…
Споменът я накара отново да зареве, а от много високо, някъде сред облаците, духът на един крокодил се усмихна ехидно.

—————

Дойде краят на света.
Мъжът крачеше бавно и безцелно. Забързаните минувачи се блъскаха в него, но той не ги забелязваше. Изпод разкопчаното му палто се виждаше наметнат накриво шал. Погледът му бе празен, като отдавна изпита кутийка от бира и преминавайки през кръстовищата, отнесе не една ругатня.
Денят беше хубав, снежен, предпразничен, а той - нещастен, прясно уволнен и безработен. Шефът му, вече бившия му шеф, днес най-неочаквано застана до бюрото му и му връчи заповед за уволнение. Съкращаване на щата.
Имало криза, стагнация, цялата планета изпадала във финансов колапс и така нататък. С две думи - стягай си багажа и весели празници.
Какви празници бе?! Какво ще каже на близките си?! Как ще погледне жена си в очите?! А синовете си?! Ето на, аз ви обичам, но съм малко без работа! Така ли?! Няма празници, няма Коледа и Нова година… А бе, кой ти брои празниците. Той, животът не е само празници. Ами сметките, храната, данъците и всички малки подробности.
И защо само него? Той ли е най-некадърния? Така ли не бяха оценили старанието и професионализма му. Че кого да уволни шефът му, тъй де бившия му шеф. Братовчед си или снаха си… Гърми, разбира се най слабият бушон.
И какво е той сега? Един непотребен изгорял бушон.
Та той сега е на петдесет. Кой и къде ще го вземе на работа. Такива като него с лопата да ги ринеш.
Мъжът продължи бавната си разходка и вътрешния си монолог, а по-дългия край на шала му се закачи за едно кошче за боклук, изсули се от врата му, но той дори и не забеляза.

—————

Дойде краят на света.
Вратата се захлопна тежко и зловещо. Сякаш камбанен звън извести лошата новина. Старата жена постоя така миг-два, въздъхна тежко и се отправи към кухничката. Единственият реотан на ,,Елва”-та грееше като неонова реклама, твърде нелепа за скромната обстановка. Инкасаторката за парното си бе отишла и след нея бе останало усещането за нещо зло и гнило.
Бе дошла да и съобщи, че няма да й пуснат радиатора, единствения радиатор в кухничката, защото не е платежоспособна. Тези шаблонни думи винаги й звучаха кухо и превзето. Платежоспособност, ищец, процедури и други такива. Като рапортите на някой старшина в казармата.
Със скромната си пенсийка бе невъзможно да посреща озъбените изисквания на днешния суров свят. А и кой да й помогне?
Синът й отдавна бе в чужбина на гурбет. Каква грозна дума, означаваща раздяла, сълзи и мъка. Пращаше й от време на време по някой лев, но и те не стигаха. Не можеше да й отдели много. Трябваше да изплаща издръжка на детето си. А и онази кикимора, чието име дори не искаше да си спомня, го доеше без жал.
Ех, живот! Мъжът й почина рано и тя се молеше най-накрая Господ да я прибере при него. Да, ама Господ май си имаше други планове за нея. Тъй де, то за там ред няма.
И тази противна дебела жена инкасаторката… Уж й говореше любезно, а погледът й бе студен като ледена шушулка и сякаш казваше: ,,Кога ще изпукате вие, дъртаците? Няма само да ви хрантутим!”.
Старата жена седна на леглото, прикри се със старото родопско одеало и заплака.

—————

21 декември 2012 година.
Днес краят на света така и не дойде.
Просто много хора, както всеки обикновен ден, умряха… за сетен път по малко.