Веселин Ханчев

Векът на Людовик ХІV е цял наситен с поезия. Някъде един френски писател казваше, че в тая епоха даже се е говорило в стихове. В салоните на мадам Ментенон се събират най-големите хора на Франция, най-светлите представители на духа и на културата. Декламират се класиците, четат се собствени произведения, спори се върху проблеми на литературата и, разбира се, пръскат се и се коват немалко клюки. Може би затова тая лоша черта да е досега неотлъчна добродетел на литературния живот…

След безплодния период, в който изпъкват с мъка само няколко значителни имена, като Рабле, Ронсар и поетите от неговата плеяда, изведнъж се явяват на хоризонта величини като Корней, Молиер, Лафонтен, Боало, Расин. Една цяла школа в литературата се надига като грамадна вълна и залива духовете с нови неща, с нови чувствувания, с нови разбирания. Дори Корней беше остарял за тая нова школа, той не можеше да се върне назад, нито да крачи напред с останалите.

Тая нова школа хвърли мост между античния свят и съвременността си, по-право, тя преправи вече старата връзка на Корней и неговите ученици с античността. Златният век на френската литература бе настъпил неочаквано, като дъжд след суша. Езикът стана ясен, твърд и звучен, поезията се освободи от всичко ненужно, театърът, въпреки борбата на духовните среди против „душевните отровители”, се издигна като най-скъпа културна нужда на времето.

И много е чудно, че Расин, възпитаникът на тия духовни среди, стана най-големият „душевен отровител” не само на своето време, но през вековете. Какъв срам! Ученикът на смирените братя от Порт-Роял стана автор на пиеси, в които най-безсрамно се разкрива човешката душа, в които свободно се говори за любов (и то каква любов!), в които се тълкува проблемът за бога!

Известни са острите писма, разменени по тоя повод между Расин и Никол. И така, Расин, малкият Жан, който тайно от братята пълнеше главата си с класическа поезия, стана поетът Жан Расин, възродителят на класиците във френската литература, приятелят на краля, авторът на „Британикус”, „Федра”, „Аталия”, „Андромаха”, „Александър”, „Естер”.

Сякаш някой класически поет беше се преродил в тоя французин от ХVІІ век. Сякаш някой нов френски Еврипид излизаше на сцената и като скулптор ваеше от френския език неповторими образи, изливаше превъзходни строфи, дълбаеше с длетото си човешката душа. В черупката на елинската поезия той постави чисто френско съдържание.

Неговите герои чувствуват, мислят и говорят не като елини, римляни и турци, а като французи. Но нима тоя поет, който почна от основата, на която беше стъпил Корней, и завърши в съвсем друга посока, нима тоя Еврипид на ХVІІ век беше посрещнат с отворени обятия?

Всяко ново нещо се посреща хладно и враждебно, а камо ли - ако е и голямо! В епохата, когато се появи Расин, влиянието на Корней беше много силно. Корней беше вече стар, но беше все така могъщ. Мадам дьо Севине го нарече „нашият добър, стар Корней”. И ето, двете поетични бури се срещат и се блъскат, борят се и не се надвиват. И все пак те са така близки, макар че се различават! Същите извори на вдъхновението, същите класически сцени.

Но Расин не искаше да издига своите герои в съвсем нестабилни и възвишени положения, където хората не са хора, а се приближават до боговете. Корней насищаше действието с мъка, с драматизъм, оплиташе възела на загадката толкова, че героите се мъчеха съвсем нечовешки, мъчеха се и страдаха неземно, почти прометеевски, но тяхната мъка все пак беше само външно изразена, техните добродетели ги издигаха толкова високо, че те не се възприемаха от човешката душа.

И срещу тая божествена и пълна с неземни добродетели атмосфера Расин постави напълно човешки фигури, които страдат дълбоко, истински страдат с цялата си душа и цялото си сърце, но все пак страдат като хора.

Личният елемент е премахнат. В лицата, в действията, в думите - никъде не се забелязва авторът. Човешката душа е поставена на театралната сцена и зрителите могат да надникнат в нейните най-скрити кътове. Това е наречената от мадмоазел Скюдери „Анатомия на сърцето”. А Расиновата поезия е най-чистият й вид.

И може би затова Расин да е писал всичките си работи най-напред в проза, а след това в стихове - за да може по-добре да обхване в началото тръпките на човешката душа, а след това да ги предаде в рамките на класическите александрини.

Той откъсва просто едно парче, само едно мимолетно парче от времето, от дългия живот на хората, взима един само къс от човешката трагедия и я завършва. Това е най-характерното за неговата трагедия. Може би, преди неговото око да се е спряло на сюжета, героите са страдалци, като изживяват най-обикновено своите болки. Но влязат ли в ръцете на Расин, тяхната драма почва. Те говорят за своите скърби, а струва ви се, че викат, викат… скритите бури, които бушуват вътре у тях, напират да излязат, но това не става и напрегнатостта така е още по-силна и още по-болезнена. Иполит говори на Федра: „Когато сте пред мене, бягам, а няма ли ви, аз ви търся”, и в тия няколко думи ние виждаме цялата трагедия на един нов Хамлет.

В Расиновите драми няма нищо пресилено, нищо неистинско. Истината - ето характерното в неговата поезия. Федра се бори с „престъпната си любов”, както някъде я нарече Франсоа Мориак, със засъхнала уста, полумъртва, изтерзана, разкъсана.

Аталия, въпреки величието си, страда и търси спокойствие и го намира само в смъртта си. Таксил обича Аксиана, той обича безумно, сляпо, обича бясно: „въпреки вас, въпреки всичко аз я обичам.”

Расин има много имитатори, в историята на литературата техните имена само се повтарят. Остава вечният, дълбокият и неповторим Расин. защото мъчно е такава буря от чувства, такава стихия от страсти, предимно любовни, такава непреодолима грамада от душевни сътресения, които винаги сякаш ще избухнат, да се пресътвори в спокойния и елегантен стих на александрийската поезия.

Как е можел да постигне това? „Голямата наситеност от знания на френски език и, най-важното, геният”, отговаря Волтер. И досега във френската литература, като най-лирични късове остават „Ифигения” и „Естер”. Там поетичният гений звучи като музика, той свързва в дивна плетеница елинистическата красота с френското чувство за реализъм.

У Расин езикът звучи като проста и божествена музика. Никъде не се срещат натруфените строфи на салонната поезия, всичко се движи в една красива и строга мярка. Трите единства не са за Расин заповед, на която той трябва да се подчинява. Той е там като у дома си. Неговата драма няма много артисти, може и без декори. Защото е самият живот, който говори, движи се, страда.

И затова на Расин са се преклонили и романтици, и класици, и реалисти. Неговото поетично влияние се чувствува и до днес не само във френската, но и в световната литература като едно освобождение от скованите форми през всички времена, като една буйна проповед, откриваща човека, живота му, страданията му, душата му.

в. „Литературен глас”, бр. 436, 1940