РАННИ СТИХОВЕ

Димитър Горсов

***

Нежно есенно равноденствие.
Час на зрялост и залез здрачен.
През камъша лик синкав провесил
тайна скръб влива месецът в мен.

Туй, което живя тук,
                            се буди
в песента на щурчето сега…
И пак блясва реката с чудна
скръбно-сребърна дрезгавина.

В тази тайнственост на естеството -
(мрак и сянка в неспирна игра ) -
като повей минава животът ми,
като звезден,
                  строг кръговрат.

Но за нищо не жаля аз!… В мене
една трепетна жажда расте.
И под есенното слънцестоене
плодът пламва пак в мойте ръце….

И живея… А горе ме чака
една бяла звезда с нежен лик,
от която ще светне мракът
в тишината на сетния миг.

Русе
1966 г.


АПРИЛ. НЕДЕЛЯ

Какво избистряне внезапно!
Пределна яснота и мрак.
Разграничен невероятно,
светът край мен живее пак.

В осмислените му предели
ту цвят се буди, ту звезда.
Въртят се обеди неделни
с пране и пееща вода.

А птиците, над тях запели,
с парабола, с внезапен стон
разкройват златните дантели
на огнения небосклон.

Кутрето пухесто примира,
върти опашка и скимти…

Нали от нищото извира
животът ни, а как блести!
Как с дива радост ни увлича
природата във своя път:
редят се гибел и величие
и прости чудеса шумят.

Русе,
1966 г.


СИНИТЕ ЛЮЛЯЦИ

Сините люляци
в синия ден.
Всичко е хубаво,
всичко е в мен.

Просто величие
носи света -
ходят момичета,
цъфват цветя.

Паяче златно
увисне така,
сякаш завързана
за лъч звезда…

Бродя с предчувствие
в синия ден.
Нечий смях звънва…
И трепва смутен

тих и тревожен
копнеж за любов
в люляков поглед,
внезапен и нов…

Всичко и нищо
не ще разбера,
всичко е само
съдба и игра…

А над надеждите
и над страха,
над мойта болка,
над любовта

сините люляци
в синия ден
в сини фонтани
бушуват край мен!

Русе,
1965 г.


***

              Прекланям се пред теб, трева!
                                      Йоханес Бехер

И расте тревата… Пряко зими,
пряко стъпки и пожарен дим.
Над гробове, над сърца любими.
От сърца, обичали преди…

Гледам плахата й непокорност.
Мисля за годините си аз.
Все трева!.. Отгдето да обходя
своя млад живот… Като атлас
във зори, във нощите дълбоки,
мита от роса и тишина
тя блести…
                Спокойно и жестоко
скрила стъпки, рани, времена.

И през гръм чугунен на вериги,
и през нечий гняв и нечий бях
бавно и съдбовно се издига тя…
Неотменна е предвечната й власт!

Истината няма да отпъдим,
вятър зъл годините мете
и край нас, и над света отвъден
рухват касти и трева расте!

Русе,
1964 г.


***

              Великият между царете Симеон…
                                                Йоан Екзарх

А пищните дворци на Симеон къде са?..
Над хълма пак се спуска ясен залез, но без жал
градините, разкоша и величието е отнесла
жестоката река на времето… Животът отшумял
край арки мраморни и белокаменни колони.
Сразени са заветите, разбит е онзи трон,
над който в гняв пламтял или чело над грижа зла обронвал
великият между царете Симеон…

Тук в глухи нощи може би е бродел из дворците запустели.
И стъпките му все не стихвали пред поход и след бран…
А може би пред спомена за Ахелой, пред кървите пролени,
той предпочитал мириса на розите, склонени в мил момински свян…
И тук, където в златни зали скърцали перата,
извайващи величието ни, където чуждото око
със завист и надничало, днес зид порутен, полускрит в земята,
сред бурени мълчи и сбира сладост зреещ плод…

Това е границата!…
                          И плодът в дланта ми пада…
Тече огромно време между мен и онзи трон.
А може би за битките, за мъдростта му туй е сетната награда,
че таз земя е моя днеска, че е цъфнала и млада,
земята на великият между царете Симеон.


МУЗЕЯТ
В РИЛСКИЯ МАНАСТИР

Върху мрамора, върху ахата
гори музейната дрезгавина…
И аз потъвам в този свят
                                    на мъка непозната
с икони древни, с древни писмена…

Царе-дарители… Погром… И още
неотзвучали, диви времена
с пожари даалийски, с ятаганни нощи,
с коне, понесли празни стремена…

…Утихнали са страстите…
                                     Тук вече
и векове, и вещи мирно спят:
до кръста - кост, до ножа - Бог,
                                                обречен
да страда с болките на този свят…

Но прагът мълчалив отново връща
нозете ми в деня…
                         Ах, той е догорял!…
Над мен,
над Рилската обител пада същата,
окървавената, шишмановска заря…

И в миг
кръвта избухва в гняв далечен…

Но е спокойно…
                      Само Хрельовата кула бди -
печален епилог и символ вечен
на черни времена, на минали беди.


МЕЛНИК

Жестоката преходност на нещата
осмисля старостта на този град.
Тук даже виното, във чашата налято,
е кръв от времето, останало назад,
назад във младостта на тези хълмове,
на калдъръмите и вехтите врати…
С умората си залезът
                          небето е изпълнил пак…
На бавни струйки пясъкът се сипе и шепти…
Отива си,
            отива си градът със стрехи стихнали
по пътя на комити - обречен и красив!
И аз ще го отмина с тревога и усмивка.
В нощта след мен по плочника горещ ще лей сълзи
лозницата със рана, от грозд за мен отрязан.
След стъпките ми вятърът ще сипне ситен прах…
Но в спомена ми дълго ще стене вик на ястреб,
с крило посякъл залеза… Чешмите с шепот плах
през мене ще текат и няма да изтичат,
и няма да изстине в мен виненият сок
на този град, живеещ тук с утехата трагична
на бъдеще, което отдавна е било.

1965 г.


***

От лятото навярно забравен, в твойте устни
остана тоя мирис на роза и на плод,
и ти с очи ми връщаш в полята, вече пусти,
зеленото бушуване на младия живот.

Забравените хълми люлеят в твойто тяло
съзвучното шуртение на пролетния мрак.
И туй, което губя аз с крилото отлетяло
на жерава, наесен се буди в мене пак.

Вглъбена в твойто чувство, природата заменя
безкрайната си вечност с един пулсиращ миг.
И бий кръвта червена в пламтящите ти вени,
и пламъкът й пада в мен ярък като вик.

Задъхвам се сред тая стихия на живота,
с която ме увличаш в свойта глъбина.
Подмолното движение - ту с мълнии, ту с кротост -
с жестокост ме обвива, люлей ме в тишина…

Но пак като крило след буря се изправям.
И тръгвам в светлината на своя млад живот
с тревогата, която дълбоко в мен оставя
ухание на роза, предчувствие за плод.

Русе,
1966 г.


***

От свойто раждане човекът
започва да живей в борба.
Той диша и върви полека
на чувствата си по ръба.

И сам понася в свое порив
към идващите бъднини
тревогите на някой втори,
и с него, в тежките си дни,

поделя мъката и залъка,
леглото, грижата гнева…
И чака, и гори в раздялата.
И в щастието - след това…

Но в устремния ход на времето
угасват силите и той
Се люшва, пада сам от стремето
ненужен в следващия бой.

Тогава може би отново
намира щастие - в пръстта
да легне пак до оня, втория,
с когото мина през света.

Русе
1960 г.


***

„Да те не среща змеица-несретница,
сън до котилото й да не засънваш,
да не надникваш в зла пазва на бродница
вода от копито среднощ да не пиеш…”

Тъй ме зарече и тръгна баба ми -
пътя си чер да изброди от тая
чак до оная най-черна земя…

А аз все още по пепел гадая
и ми се стъмват съдбовно могилите,
и скитник-гарван в чужд край ме бленува,
и реки сънно обточват живота ми…

И ни съм бабино чедо, ни ничие,
ни от утроба излизам, ни помня
откъде идвам, къде отивам…

Но пак се моля: нека змеицата
в тъмна бърлога за мен да линее,
докато бродница с цвете закичвам
и от копито на зъл дявол пия…

Там е нощ бесовска, там мен ме чака
гробът ми - пъпната връв към оная
черна, най-черна земя!


ОФЕЛИЯ

И нищо по-злочесто от Офелия!…

В пространството между листата и смъртта
е черната вода. Отвъд
е тържеството на живота:
                                   В розата
жужи пчела и мравката пътува
към лятото, към другите сезони!…

Мини отвъд!…
            Простри ръце!…
                                 Пътувай!…
            Защо угасва
            твоят ден,
             Офелия?…

Нима обречените на невинност нямат
покой
         и място
в светлината на света!?..

Русе,
1965 г.


***

Стареем с теб…
                 Лишен от огъня
на свян и святи грехове,
сега животът с мъдра строгост
отмерва празни часове.
О, глуха,
           безконечна
                         вечност
как бих я дал да можех пак
да върна влюбените вечери
на младостта ни!…
                         В дъхав мрак
да грей плътта,
да пей земята….
И като ангелски крила
с бял блясък да свистят бедрата ти
в кръвта ми и във вечността!


МОРЕТО

В отсъствието ми
                         морето пее само…
Там,
на брега от пръст и раковини
почиват скалните бедра; жени в седефени
и млечни сънища блестят и плуват
в замайващата страст сред нощите на юни…

Морето виждам аз…
                            От музика и мисъл
растат вълни във мен. И корабите плуват
в огромни залези… Шуми прибоят… Тръпнат
весла и корени - морето ме увлича пак.
И ярки като писък в тътена на буря
в душата ми се сриват брегове и сенки;
далечни светлини секат и стапят мрака;
изгубват се възвиващите кораби в безкрая…

В отсъствието ми, във моята далечност
морето пее само!
                        Обичам аз морето!

Обичам го, повито в голотата
на своята душа, с мощта спокойна, с блясъка,
с удавената глъбина в зениците на птиците,
които с вик приемат свойта безнадеждност
в утробата на бурите и стихват във смъртта…

И ето:
          стенат в мене плажовете тъмни
и мойто тяло там блуждае в радостта,
в завършената свобода на младите желания,
в отломъците скални, в мрака на нощта…

И тъна аз в морето -
                               жива плът в безкрая
на мъртвите вълни и плът на вечността!

Русе,
1966 г.


МОРЕ. ЖИВОТ. МАТЕРИЯ

В средата на лятото, гол под жестокото слънце и близо
до предела на морската бездна
и сушата,
слушам живота си:
обгорени лета преминават с дъжд и сухи реви,
                                                                       врязан в пясъка
по-болезнено чувствам дъха им…
Хладни билки край тежки води под мистична луна избуяват,
дишат корени - тъмни и тръпнещи, вият вихри и кучета вият,
сенокосните гриви се мятат, цвили кон и викът му се губи
над смълчаната пръст на могилите…
Кой надипли в мен мрака и блясъка?..
                                                     Или в мен просто плачат щурците
и се сплитат тревите, тъй както мойте пръсти в къдриците росни
на ония жени, на ония - с тъмни устни и тръпнещи хълбоци?..
Време, спри своя бяг!.. Не отнасяй на телата им бялата музика!
От коравата гръд на земята може лава след тях да избие,
може въздухът тежък да пламне от вика ми… Аз падам в тревите
и луни над скръбта ми в безкрайните нощи бавно на юг отминават…
Гол съм тук… А зад мен е морета… Този пясък изгаря плътта ми..
Свети сол в раковините… Долу, по скалите, вълните рисуват
цветовете на лятото; гларуси слушат спора на камъка с бездната
и крещят, и бургаският вятър пали огън в крилете им, мята ги
над тела с цвят на бронз и те литват към далечните земни пристанища…
Аз оставам тук, слушам живота си: смях и жал, рождества и гробове,
самота, труд, тъга, цвят на зрелост и обричане диво, и вяра,
и далечна посока, там, в бъдното, дето крехката зряща материя
вбива мисъл и път ми проправя…

Русе,
1970 г.


РОДИНА

В тебе е заключен моят земен ден:
в хълмите, в могилите, в мрамора, вграден
в гробници на ханове, в блясъка, в тревите,
в полъха, заплетен в речните ракити,
в мълниите звездни, в бликналия сок,
в ручея, заслизал към дола дълбок,
в клетвените думи, в житото, в гърма,
в гробовете, скрити в твойта шир, земя,
дето дните ми единствено обратно могат да текат,
дето имам минало
                           и корен в този свят!

Русе,
1965 г.