Аня Шлютер

превод от немски: Йонка Христова

Аз съм на 24 години и от двайсетата си годишнина боледувам от мултиплетна склероза, болест на централната нервна система, която се смята за неизлечима. Когато преди четири години в болницата ми съобщиха диагнозата, се почувствах съвсем объркана. Изгубих апетит, не можех да се храня, не можех да спя и плачех много.
Един ден ме посети нашият пастор и ми подари Новият Завет и една притча. Когато си тръгна, прочетох на листа следното: Един човек сънувал, че върви с Господа по брега на морето. Те разговаряли. Бог се обърнал назад и му показал следите от стъпки, останали в мекия пясък. Човекът видял, че на всеки ден от живота му съответствали чифт стъпки. Гледал стъпките на Господа редом с неговите и осъзнал: “Бог е вървял с мен през целия ми живот.” Човекът изпитал дълбока благодарност. Но когато погледнал още по-назад, той забелязал, че на много места се виждали само един чифт стъпки, и то точно през тъжните и тежки дни в живота му. Той попитал Господа: “Защо точно през трудните дни от живота ми е трябвало да вървя сам? Защо виждам само моите стъпки по пясъка?” Бог се усмихнал: “Ти грешиш. Аз никога не те оставям сам. Следите, които виждаш, не са от теб. Те са мои. През трудните дни аз те вземах на ръце и те носех.”
Тази притча ме развълнува много и аз разбрах: Бог сега е при мен. Той ме носи и ме подкрепя. През следващите две години живях почти без оплаквания. После обаче получих толкова тежък пристъп, че вече не можех да ходя и да се обслужвам сама. Постъпих в специализирана клиника на стотици километри от дома. Лежах в една малка стая. Бях изтощена, безжизнена и сама. Имах силни болки. При спиране на лекарствата тялото ми гореше и трепереше. Силите не ми стигаха дори да се моля, можех само да мисля. Господи, помогни ми, носи ме - сега. Усещах, че той беше при мен и се бореше заедно с мен срещу болестта. След 3 месеца ме изписаха от болницата и аз разбрах - без Божията помощ никога нямаше да спечеля тази борба. Съзнанието за Неговата подкрепа - през най-трудните часове от живота ми - ми вдъхна дълбока благодарност и ме освободи от страха за бъдещето.
Моите текстове и акварели се родиха в моменти на отчаяние и в моменти на голяма утеха, която получавах от Бога. Бих се радвала, ако те съпътстват хора в подобно положение и им помогнат да разберат, че винаги има път - дори и през огъня.

***
Ти сядаш до мен и навеждаш глава,
а очите ти се изпълват със сълзи.
Защо болестта е избрала
твоето тяло?
Защо?
Защо точно тебе? -
ме питаш плачливо.
Аз те прегръщам
и милвам лицето ти.

Ти трябва да гледаш нещата иначе:
„Цели 21 години от моя живот
можех да ходя.
Аз можех да тичам, да танцувам, да яздя,
да плувам, да карам ски
и още толкова много други неща.
А сега се парализирах.
Нозете изнемощяха
и не ме носят вече.
Всичко се усложни до безкрайност
и силите ми постепенно се губят.
Но нали ако искаме да познаем
изцяло живота,
ни е нужно да избродим
и най-тъмните пътища на това
съществуване.
Затова съм щастлива,
че точно на мен беше дадено
да премина пътеката
на тъмнината.
Как иначе щях да узная
какво е това светлина?”

***
Ние всички сме безкрайно самотни
на тази земя.
Цял живот се опитваме
да прикрием
това си усещане
с любовта си към другите.
Ала другият винаги си остава друг.
И единствено нашата обич към Бога
ни спасява от примката
на самотата.

***
Когато болестта избухне в мен -
неканен гост,
внезапно ми се струва,
че слънцето завинаги залязва
зад хоризонта,
че мракът безвъзвратно
поглъща ден и нощ.
И чак когато болестта отново
напусне тялото ми
изтощена,
животът ми полека се завръща
и тъмнината се отдръпва
победена.

***
Аз пътувах безгрижно по целия свят,
спях в прекрасни хотели,
вечерях във Ница
и танцувах през дългите топли нощи
на лятото
в Сан Тропе.
После някой ме запозна
със страданието.
То ме взе за ръка
и аз тръгнах след него.
Много дълго вървяхме тъй -
рамо до рамо -
и със него познах най-бездънния мрак
на живота.
Аз живеех сред хората,
белязани със смърт,
и един ден страданието
ме представи на дръг негов близък -
Паралича.
Той полека проникна във мен,
разположи се,
после почна да идва и тръгва
тъй както му хрумне.
Но един ден
най-накрая
той напусна завинаги моето тяло.
В този ден аз на свой ред
напуснах страданието.
Но днес често си мисля
за общо минало.
Благославям те, мое страдание!
С твоя помощ познах
и обратния лик
на тази действителност.

***
Бог ме носи,
тъй както бащата пренася детето си
на спасителен бряг,
както синьото езеро носи с водите си
цвете на лотос.
В отчаяние или в нужда
той е винаги с мен
и превръща страха ми
и ужаса
в светлина от утеха и обич.

***
Ние се губим.
Може би прекалено сериозно
приемаме себе си.
И забравяме при това
просто да бъдем,
да бъдем искрицата Божия,
която живее
в съгласие
с Него.

***
Отварям вътрешното си око
и виждам себе си
до болничното ложе на едно дете
във раковата болница.
Полека милвам малката ръка.
Детенцето лежи отпуснато,
почти не диша.
Внезапно ме поглежда
и ми намига.
Оглеждам малкото телце.
Лежи безжизнено,
обезсилено от тежката борба.
Детето няма повече коси.
Изнемощяло.
Победено.
Аз знам, че мъничкото същество
ще си отиде скоро от земята.
Очите ми замрежват сълзи.
Какъв е смисълът
на тази смърт?
Усещам само пустота
и чак сега разбирам
Иисус на кръста:
„О, Боже мой,
защо си ме оставил?”
Не мога да откъсна поглед
от кръста.
Той ми дава сила
и упование -
и обещава спасение.
Смъртта на малкото дете,
последвало Иисус в страданието.
Смъртта на малкото дете,
за да възкръсне заедно с Христос,
завинаги.

***
Господи, аз протягам ръката си.
Вземи я.
Аз ти принадлежа.
Води ме така
през живота
към Теб.
Защото всичко, от което
човек има нужда
през своя живот,
е твоята длан -
за да го води
към Теб.

***
Бог
гали душата ти,
като ти праща приятел,
който не те изоставя в неволята
и споделя с теб
твойто безсилие.

***
Лежах на края на пътя
върху твърдата почва
и парализа
бе сковала за сетен път
тялото ми.
Покрай мене по пътя
Преминаха
Любовта,
Светлината,
Нежността
И Надеждата.
Те ме вдигнаха
и отнесоха в техния дом.
Там започнаха да ме лекуват,
посяха надежда и радост
в сърцето ми
и ме отведоха във страната
на изцелението.

***
Все по-трудно ми става
да достигна със лодката
бреговете на тази земя.
Покрай мен виждам робство,
война, отчаяние,
болест, нужда и самота.
Виждам толкова несправедливост
и несъвършенство.
Ала след това виждам
как семето пада,
как прониква в земята
и от него израстват
прекрасни цветя.
И тогава копнея
крехките кълнове
на човешката обич и нежност
да превърнат земята
в море от цветя.

***
Говорим често
за комплексите на другите,
поглеждаме ги от високо
и се усмихваме със снизхождение.
А собствената си несигурност
дори не забелязваме.
Напускаме утъпканите пътища
и се изгубваме сред лабиринта.
Едва когато се научим да живеем
със собствените си недостатъци и грешки,
в сърцето ни покълват като цвете
разбиране и толерантност.

***
Когато ежедневието
ме погълне
и бремето на работата постепенно
започне да се сгромолясва върху мен,
аз каня тишината в моя дом.
Тя сяда кротко до леглото ми
и ми разказва
за тайните на моята душа,
прониква в най-дълбоката ми същност
и както в откровение
ми се разкриват пътеките,
когато ще премина
през живота си.

***
Боже Господи,
моля те -
нека всичко да върша с любов.
Нека измина докрай
пътя, който ми сочиш,
да отвърна със обич
на всяко доверие
и да живея така,
както ти повеляваш.

***
Някога хората имаха малко.
Малко хляб, малко дрехи
и мъничко лукс.
Но те имаха своята вяра
и вярата в Бога
Ги обогатяваше.
Днес хората в нашия свят
имат всичко.
Имат дрехи, храна
имат лукс в изобилие.
Но едно е изчезнало сякаш у всички:
вярата в Бога
и убедеността,
че той съществува.
Всъщност хората днес
са много по-бедни
от хората вчера.

***
Боже Господи,
толкова често, когато се молим,
ти разказваме
за неща незначителни,
за неща, вкоренени дълбоко
във земните сфери.
Но благодарим ли ти, Господи,
за това, че можем да виждаме,
да говорим, да чуваме?
За това, че умеем
да чувстваме, да храним,
стоим и разхождаме?
И благодарим ли ти, Господи,
просто само за това, че живеем?

***
Някой ден ще си тръгна
от тази земя.
Ще преплувам реката и ще стигна със лодката
на отсрещния бряг на живота.
Бъди с мен в този миг,
Господи,
дай ми ръка
и не ме изоставяй.
Знам, че ти ще ме съдиш,
но знам също,
че си справедлив,
пълен с обич -
И ще ми простиш.
Ще ме вземеш при теб
в твоя дом.
Зная всичко това,
въпреки че все още съм тук,
на земята.
От какво и защо
да се плаша тогава?

***
Господи,
ти ми показа
висините в живота.
А сега ме поведе през зеещи пропасти,
покрай нужда, тъга и страдание.
и така ме оформяш,
както скулпторът вае меката глина.
Ти ме водиш през мрака,
но ми пращаш ръце, хора и помощ.
Аз не знам
дали някога пак ще проходя.
Но със сигурност знам,
че накрая ни чака спасение
чрез Иисус Христос, Твоя син.

***
Често през есента
ме обзема депресия
и ме парализира.
Тя размътва очите ми
и сковава нозете ми.
Тя ми взема и вярата,
че не може да има
пролет и лято
без есен и зима.
Но аз мога да я победя,
щом отворя сърцето си
за безспорната хубост на този сезон:
за листата, които танцуват със вятъра,
за последните песни на птиците
и блестящото слънце
на прага на зимата.

***
Благодаря ти, Господи,
защото всеки ден
отново усещам,
че си при мен.
Защото ти ме носиш -
и разбирам,
От всичко има изход.
Не унивай!
Мини през мрака,
там, на края,
те чака светлина.

***
Ние, хората, рядко
сме доволни от себе си
и от своята фигура.
Често се чувстваме
прекалено дебели или пък слаби,
много ниски или много високи.
Кожата на лицето ни е ужасна,
а ушите ни - прекалено стърчащи.
живеем с комплекси
и недоволство
и се затваряме в себе си.
Забравяме, че сме Божи създания,
а не фотомодели,
и че той ни приема и иска
такива, каквито ни е създал.

***
Боже, моля те
да докоснеш главата ми,
за да мога да мисля.
да докоснеш очите ми,
за да мога да виждам,
ушите ми,
за да мога да чувам,
и устата ми,
за да говоря и да се храня.
Докосни моите длани,
за да мога да хващам,
и ръцете ми -
за да се грижа за себе си.
Докосни и краката ми,
за да мога да ходя.
Докосни най-накрая сърцето,
духа и душата ми -
за да бъда способна на обич.