Марк Странд

превод от английски: Христина Керанова

ИДВА СВЕТЛИНАТА

Дори толкова късно, това се случва:
идва любовта, идва светлината.
Събуждаш се и свещите са запалени като от само себе си,
звезди се струпват, cънища се изливат във възглавниците
и разпращат във въздуха топли букети от въздух.
Дори толкова късно костите на тялото светят
и от утрешният прах лумва дъхът.

СПОМЕН ЗА ДЪЛГОТО ТЪЖНО ПАРТИ

Някой спомена
нещо за сенки, захлупили полето, за това
как нещата отминават, как човек сънува до утрoтo
и утрoтo си отива.

Някой спомена
как вятърът утихва, но пак се поражда,
как раковините са ковчези за вятъра,
но сезонитe ce повтарят.

Беше дълга нощ
и някой спомена нещо за луната, как рони
белота
по студеното поле, как нищо няма пред нас,
освен още от същото.

Някаква жена спомена
един град, в който била преди войната, една стая с две
свещи на една от стенитe, някой танцуваше, друг просто гледаше.
Започнахме да мислим

че нощта няма да свърши.
Някой твърдеше, че музиката е спряла, но никой не беше
забелязал.
После някой каза нещо за планетите, за
звездите,
колко са малки, колко са далече.

МАЙКА МИ ЕДНА ВЕЧЕР В КРАЯ НА ЛЯТОТО

1.
Когато луната се показва
и няколко порутени от вятъра хамбара изпъкват
сред ниските куполи на хълмовете
и блестят със светлина
забулена и пълна с прах,
която се носи над полето,
майка ми, с коса на кок,
c лице в сянка, димът от цигарата
кръжащ около бледожълтoтo сияние на роклята,
стои близо до къщата и наблюдава
как последните лъчи се сипят
през живия плет,
как последният сив остров от облаци
изчезва от полезрението, и вятърът
развява пепелявото палто на луната
над черния залив.

2.
След малко къщата, с плътно затворени щори, ще изпрати
килимчета жълта светлина
в мъглата, заливът ще почне да диша шумно
и боровете, обрулените им върхове
превземащи хълма, почти ще докосват
гаснещата небесна жар.
И майка ми ще се вглежда в звездните алеи,
безкрайни тунели в нищото,
и както се взира,
омагьосана от вечерния час,
ще си мисли за това как всяка нощ отстъпваме пред
беззвучните бури на упадъка
които разкъсват огъващата се плът,
и няма да знае защо е тук
или какво я прави затворник
ако не законите на любовта, довели я до тук.

3.
Майка ми ще влезе вкъщи
и полето, голите камъни ще се носят в тишината,
дребни твари - мишки и гущерчета - ще спят
в противоположни краища на къщата.
Само щурецът ще е буден,
и ще повтаря единствената си пронизителна нота
в прогнилите дъски на верандата,
в ръждясалите мрежи, във въздуха, в безграничната тъмнина,
пред морето, което предпочита собствената си компания.
Защо й трябва на майка ми да се събужда?
Земята все още не е градина
за прекопаване. Звездите
все още не са камбани, които бият
в нощта за изгубените.
Твърде късно е.

ЦЕЛОСТТА НА НЕЩАТА

В един терен
аз съм липсата на терен.
Винаги е така.
Където и да съм,
аз съм това, което липсва.

Когато вървя,
разделям въздуха
и винаги след това
въздухът се втурва
да запълни пространствата,
които тялото ми е заемало.

Всички ние си имаме причини
да се движим.
Аз се движа,
за да запазя нещата цели.

НЯКОЛКО РЕДА ЗА ЗИМАТА

Обещай си,
че когато стане студено и сивота се спусне от небето,
ще продължиш да вървиш заслушан
в същата мелодия, независимо къде
се намираш -
в куполa на тъмнината
или в хрупкавата белота
на лунния поглед в снежна долина.
Тази нощ като се застуди,
припомни си
какво знаеш, a то е нищо,
освен мелодията, която костите ти свирят,
докато продължаваш да вървиш. И ще успееш
най-сетне да легнеш под слабия огън
на зимните звезди.
А ако се случи да не можеш
да продължиш или да ce върнеш обратно и се озовеш
там където е краят,
кажи си
с последния пристъп на студ в крайниците,
че обичаш това, което си.