Печо Господинов

Това, което ще припомня днес, е из близката политическа история на България. Някога отношенията между България и Румъния бяха отровени. Между тях стоеше трупът на Добруджа. Той смущаваше съвестите на двата народа, защото тази българска земя винаги е бивала неразделна част от общото българско отечество. А на тази земя ставаха неща, които бунтуваха всяка честна съвест.
Изглежда, че пролятата българска кръв в Добруджа тежеше и на самите румъни. Те ясно виждаха, че драконът, който гризеше сърцето на тази българска покрайнина, всъщност дъвчеше сърцето на България. Те сигурно знаеха за болезнените тръпки, които до болка терзаеха българския народ, при всяка вест за извършени безчинства, издевателства и жестокости над добруджанските българи.
За пръв път през 1929 година официална Румъния изпрати в София една лястовица - писателят Емануил Букуца. Той се яви между нас самоуверен и хвърли пръв идеята за изграждане мост на Дунава - тази вековна река, която столетия е разделяла и сближавала двата съседни народа. Той ни заговори за културно и за политическо сближение, което щяло да заличи и следите от пролятата кръв, и горчивите спомени.
Но по това време между нас стоеше мъченическата сянка на злочеста Добруджа. Тя не ни даваше покой, тя смущаваше особено тези, който я чувстваха като своя рождена майка. Намериха се, обаче, българи, които приеха подадената ръка.
По това време в няколко статии, отпечатани в литературния седмичник „Мисъл”, във в. „Знаме” и др., аз писах, че докато „добруджанските и бесарабските българи са жертва на познатия румънски вандализъм и дума на може да става за помирение, за разбирателство. Ние не можем да се прегръщаме с приятели, които са жестоки неприятели на нашите сънародници”…
Тези думи не означаваха, че по начало съм отричал румъно-българското приятелство. Според мен помирението между румъни и българи бе необходимо и възможно. Аз въставах, обаче , срещу онези, които върху „труповете и костите на добруджанци” искаха да градят златни, въображаеми мостове на Дунава.
Големият български писател Добри Немиров не споделяше този максимализъм. Той се нареди под знамето на побратимяването на двата народа. Той поддържаше, подобно много други българи, че трябва чрез културата и по пътя на взаимното опознаване да изградим приятелството на двата съседни народи, което ще ни позволи да омекотим робския ярем на страдаща Добруджа. Той дори посети Добруджа и пръв показа как трябва да се разбира и служи на идеята за побратимяването на двата народа.
Сказките на Добри Немиров в Добруджа бяха отдавна ожидан празник. Българското население ги прие с цялото си сърце. То устрои на техния автор небивал, затрогващ и внушителен прием, за който писателят много години споменуваше с умиление. Той казваше, че никога през живота си не е плакал толкова много, както в Добруджа. Плакало добруджанското българско население и когато го посрещало, и когато слушало сказките му, и когато го изпращало.
Добри Немиров се завърна от Добруджа възроден и очарован. Той често говореше за това си посещение и винаги с най-голяма любов за добруджанските българи.
Тези изблици на доброжелателство и синовна привързаност, които Д. Немиров проявяваше към Добруджа, ме накараха да потърся тяхното обяснение. И за голямо мое учудване, за почуда и на българската културна общественост, установи се, че техният корен е по-дълбок, отколкото се мисли: една вечер големият писател ми повери, че той се чувства приобщен към Добруджа и към нейните страдания не само като българин, но и защото е роден в нея. И той ми разказа следната забавна история:
“Към 1882 година баща ми бил секретар-бирник в гр. Тутракан. Аз съм се родил тогава. И защото всичките му деца умрели, за да измолят снизхождение от Бога, той и майка ми се съгласили да изпълнят едно народно поверие - да ме поставят на един кръстопът и този, който пръв ме вземел на ръце, да бъде уречен за мой кръстник.
Така и направили. Оставили ме на кръстопът и, скрити в близките шубраци, зачакали. Минал някакъв рибар. забелязал малкото подхвърлено дете, побутнал го и си заминал. После се върнал, смили се над него и го понесъл на ръце.
- Стой! - обадил се баща ми от шубраците.
Рибарят се уплашил. Щял да ме изтърве.
- Ти ще бъдеш кръстник на детето! - казал баща ми.
И още същия ден те отишли в черквата.
- Какво ще бъде името му? - запитал попът.
- Бику - отговорил влахът-рибар.
Майка ми прехапала устни. Баща ми възнегодувал. Но дядо поп решил най-правилно задачата: вместо румънското име Бику, той ме кръстил с българското Добри.”
Разправих горната случка, защото тя е ключът, който ми обяснява преклонението и любовта на Д. Немиров към Добруджа. Тази негова приобщеност към нея особено пролича по времето, когато през 1931 год. бе застрелян добруджанският деец Христо Стефанов.
Убийството хвърли в тревога цяла България. Но то отекна болезнено и в душата на Д. Немиров. Някакво угризение го преследваше и измъчваше. На тези свои чувства той даде израз в едно отворено писмо до румънския писател Емануил Букуца.
„Хвърлихме ние, двамата, мостовете на сближение и приятелство - няма какво да се каже! - така започва Д. Немиров своето писмо до видния румънски писател. - Дойдохте лани в България, развяхте това знаме и пожелахте под него да се нареди интелигенцията на двата народа. Приятелство, човещина, културна свобода - това бяха лозунгите.”…
След това писателят обяснява, защо той и много други българи се наредили под знамето на побратимяването. Той казва, че когато посетил Добруджа, вярвал в сближението, дори бил казал на добруджанци: „Надявайте се, вярвайте, то ще дойде”.
„Излъгал съм ги! Нека ми простят!” - изповядва се след това писателят.
Добри Немиров, очевидно, е чувствал нужда да се отчете пред себе си, пред съвестта на българската културна общественост, затова откровено пише:
„Имах наивността преди години да вярвам, че може да се постигне нещо за сближението и затова търпеливо понасях изстъпленията в Добруджа. Но след многото убийства напоследък и след зверското убийство на един честен българин, сенаторът Стефанов, аз вече виждам, че срещу моето развято знаме за мир, човещина и сближение се хили цялата румънска интелигенция с всичко творящо и литераторствуващо в нея.”
По-нататък Д. Немиров добавя, че онези, които „носят чрез произведенията си идеята за доброта и човечност, със своето мълчание сами играят злокобното хоро, което се вие върху труповете на загиващите и загиналите добруджански синове.”
Съвестта на човека и на писателя е разбунтувана. Той не иска да бъде в редицата на онези сближенци, които от идеята за сближение и побратимяване правеха лична и користна служба. Той издигна високо своя глас, за да не остане никакво съмнение у никого, че както преди, така и сега, той е бил на вярна стража, като българин, в защита на и в служба на нашите народностни и отечествени интереси.
„България със страшна горчивина понася ужасът на Добруджа и с още по-голяма горчивина спокойното мълчание на румънските си събратя!”…
Това писмо, трогателно и затрогващо, написано със сълзи и с болка, не е лишено и от горчивина. Ето неговите заключителни думи:
„Ако при друг случай бих забравил за нашата обща кауза на „строители на златни мостове”, сега ще я помня повече от всичко. Простият зидар на моста на човещината не виждал, че до него една жестока власт издигнала едновременно друг мост, по който е пропущала да минават унищожителите на българското население в Добруджа!”
Този мост, за който писателят Д. Немиров загатва, днес съществува не в преносен, а в истински смисъл. На Дунава днес има построен ферибот, а над зиналите бездни в душите на двата народа се изгради мост. Защото Добруджа не е вече угризение, нито кошмарна сянка, нито Майка-мъченица.