КАЛИНКАТА НА ЩАСТИЕТО

Кина Къдрева

           На Юлия и Митко Момчилови

Имаше една Калинка. Не момиченце Калинка! Не калинка на картинка! Не анимирана или заснета с камера и излъчвана по телевизията буболечка. Не кукла, не играчка, и не украшение за коса на момиченце. А истинска жива калинка! С червено лъскаво палтенце на малки черни точици, каквото никое момиченце не можеше да има и никоя модна агенция не можеше да направи, защото палтенцето на калинката беше не само красиво, а и летящо. А под палтенцето калинката си имаше и скрита тъничка летяща пелеринка. От къде ги имаше - самата тя не знаеше, но си ги имаше още като се появи на тоя свят. Не знаеше и как се беше появила, но важното е, че се беше появила. А няма нищо по-хубаво от това да се появиш на тоя свят! Над тебе е синьото пролетно небе, а край тебе всякакви интересни и непознати неща! Лети си, където си щеш!
Само че калинката не знаеше накъде по-напред да лети! Затова пълзеше по вейките на още голия храст. И откъдето минеше, пред нея се издуваха пъпките на храста, а щом ги приближеше, нещо казваше „Пук!” и от разпуканото се показваха любопитни зелени нослета. Бяха нослетата на малките зелени листенца на храста, но калинката не знаеше това.
- Ти какво си? - питаха листенцата, щом калинката минеше край тях, защото и те като калинката току що се бяха появили и още нищичко не знаеха ни за другите, ни за себе си. - Да не си принцеса? - протягаха вратлета към калинката листенцата и дори целите излизаха от пъпките на храста.
- А какво е да си принцеса? - питаше калинката.
- Ами не знаем! - казваха листенцата. - Затова питаме.
- Сигурно е нещо вълшебно - каза калинката. - Защото всичко в света е вълшебно.
- И ние ли сме вълшебни? - попитаха листенцата.
- Не може да не сте вълшебни! Нали видях как вълшебно се появихте, когато минавах край пъпките по вейките на храста. И храстът сигурно е вълшебен, само че не му знам вълшебството.
- Той е наш баща, а ние сме неговите деца! Това и без да знаем, си го знаем! - казаха листенцата. - А какво е вълшебството му, ще го питаме.
- Неговото вълшебство сте вие! - каза Някой.
- Какво? Ние? Ние сме вълшебството на нашия баща? - зачудиха се малките листенца и всички наизлязоха от пъпките, защото това, което каза тоя Някой беше много интересно, макар че не знаеха кой е тоя Някой, който казва това.
- А ти кой си? - попита калинката, която малко се огорчи, защото тоя Някой за нея нищичко не каза.
- Аз съм Аз! Пантелеймон! - залюля се нещо странно, закачено като бяло топченце на храста. Беше зимната къщичка на паяка, но нито листенцата, нито калинката знаеха това. И тъй като бялото топченце бе зимната къща на паяка, а зимата вече беше отминала, от него изпълзя мъничко паяче. - Всичко на тоя свят е вълшебно и всеки прави своите вълшебства. - каза то. - Вашето вълшебство - каза паячето на листенцата - е от слънчевите лъчи да отключвате извора на кислорода, за да можем да дишаме и да сме живи, което е голяма работа. Такава е вълшебната работата на храста и на всичките зелени дървета! А аз правя това, което никой друг не може да прави! Плета мрежи за лов на нахалните мухи и комари, които нищо полезно не могат да свършат! Само летят насам и натам, бръмчат като си въобразяват, че са страхотни музиканти и разнасят всякакви болести и зарази.
- А не може ли да си живееш и да си летиш с крилцата без да правиш нищо? - попита калинката.
- Ако не правиш нищо полезно и добро, ти си излишен на тоя свят и дори вреден. - каза важно Пантелеймон, направи си паяшки асансьор от тънка жичка, спусна се по нея и отиде кой знае къде.
- Нима и аз съм безполезна и вредна като мухите и комарите? - натъжи се калинката. Толкова се натъжи, че се сви под едно току-що излязло от пъпката си листенце и едва не се разплака. - Нима съм излишна и вредна за тоя хубав свят като мухите и комарите? - питаше калинката, но паячето го нямаше, за да й отговори.
- Ние не знаем! - й казаха листенцата. - Ние още нищичко не знаем! Нали видя, че току-що се появихме на тоя свят и за всичко трябва да се учим. Дори и за себе си! - казаха те на калинката.
Но това не можеше да я утеши! Толкова не можеше да я утеши, и толкова й беше мъчно, че даже светлото безкрайно небе стана сиво и се изпълни с облаци. И както беше станало сиво от облаци, загърмя, затрещя, и от него заваляха едри капки дъжд.
- Значи съм непотребна и вредна като мухите и комарите! - си каза калинката. - Ето! Дори и небето ми го казва!
- Не си! Не си! - се чуха тогава край нея гласове.
Калинката се огледа, за да разбере кой така й говори и тогава видя, че във всяка капка дъжд има по едно мъничко момиченце.
- Здравей! Здравей! Ти не си излишна и не си вредна! - викаха те със звънливите си гласчета, за да може калинката да ги чуе през шума от гръмотевиците и дъжда. -
Напротив! Напротив! - махаха й момиченцата с ръчички, и както махаха, спускаха се с дъждовните капки към земята.
- А кои сте вие и откъде знаете дали съм полезна или безполезна? - попита калинката.
- Ние сме феите на цветята! А феите всичко знаят! - носеха се момиченцата край калинката в прозрачните сфери на капките дъжд.
Калинката много искаше да ги запита наистина ли не е като мухите и комарите, но феите в дъждовните капки така бързо прелитаха край нея, че просто нямаше как да й отговорят.
- Спрете! Спрете, моля ви! Истина ли е това, което ми казвате, или просто искате да ме утешите? - повтаряше калинката.
- Нямаме време за обяснения! Нямаме време! - казваха момиченцата и все по-бързо се спускаха с кристалите на капките дъжд, устремени към земята. И щом стигнеха до земята, изведнъж изчезваха.
- Защо бързате! Къде изчезвате? - викаше след тях отчаяна калинката.
- Имаме си работа! Да събудим семената, които спяха до сега своя зимен сън в земята, за да поникнат и да разцъфтят прекрасните цветя - казваха момиченцата феи прелитайки край калинката, но калинката не знаеше нито какво са семена, нито какво са цветята, а най не знаеше защо тия семена спят, и защо момиченцата феи идват чак от облаците на небето в кристалните сфери на капките дъжда, за да ги събудят.
- Това е нашето вълшебство! Това е нашето вълшебство! - само казваха те, прелетявайки край калинката и изчезваха, щом докосваха земята.
На калинката много й се искаше някоe момиченце да спре, за да го попита за тяхното вълшебство, и защо те имат вълшебство, и листенцата имат вълшебство, и паячето Пантелеймон има вълшебство, а тя си няма. Но никоя феичка-момиченце и за секунда не спираше, а дъждовните капки така бързо летяха, че калинката вече не виждаше има ли в тях момиченца, или няма.
- Трябва да си уловя някоя дъждовна капка - си каза калинката. - Но не каква да е дъждовна капка, а капка с момиченце фея! Да я уловя и да попитам момиченцето фея като не съм безполезна и вредна като мухите и комарите дали случайно и аз имам някое вълшебство, или нямам, и ако нямам, откъде да си го взема.
И калинката изпълзя изпод листенцето, под което стоеше, и протегна ръчичките си пипалца. Дъждът веднага я измокри, но никоя капка и дори най-малка капчица калинката не можа да улови.
- Тая работа така не става! - чу калинката тогава гласа на паячето Пантелеймон и той по тайнствен начин се озова с паяшкия си асансьор до нея. - Само гледай как ще ти уловя капка с някоя от тия малки феи, за да я разпиташ.
И паячето бързо изработи и метна една паяжинка към листото, под което се бе свила калинката, после до съседното листо, и така бързо започна да плете между двете листенца нещо като прозрачна дантела, че калинката остана удивена.
- Готово! Мрежата ми е достатъчна! - каза доволен Пантелеймон. - Сега гледай какво ще стане!
И още докато говореше - хоп - една дъждовна капка се улови в мрежата на паячето. И щом се улови, от нея изскочи едно момиченце и уплашено се развика:
- Пусни ме! Пусни ме, че закъснях! Друг път ще дойда да си поиграем! Сега нямам време за игра!
- Ще те пусна, но първо кажи на калинката има ли и тя вълшебство като нас, или е безполезна и вредна като мухите и комарите.
- Има, разбира се! Нали й го казахме!
- А какво е моята работа и моето вълшебство - попита малко смутена и много развълнувана калинката.
- Работата ти е отговорна! Да пазиш от вредни нападатели стеблата и цветовете на розите, които са царици на цветята!
- А това вълшебно ли е?
- Вълшебно е, разбира се! - каза малко сърдито, че са я задържали, феичката. - Всичко, което се прави за доброто здраве на цветята, е вълшебно!
- Но има и друго! Има и друго! - залюля се втора капчица и от нея изскочи една съвсем малка феичка.
- И какво е то? - с тревога попита калинката.
- Ти си надарена с най-голямото вълшебство между всички вълшебства на тоя свят! Да носиш щастието и да показваш на всеки накъде да го търси.
- Затова си с летяща пелеринка и то не каква да е, а червена, та всички лесно да те виждат и познаят - улови се в мрежата още една капчица и от нея показа главичка друга феичка.
- А какво е щастието? - попита развълнувана калинката.
Но вместо отговор феичките така се разсмяха, че мрежата на паячето се разкъса и те полетяха развеселени към земята.
- Най-хубавото! Щастието е най-хубавото нещо на света! - чу калинката, че феичките викат и не можа да повярва.
- Значи ти си ни донесла щастието да се появим на тоя свят - казаха листенцата.
- Може би! Може би! - важно се обади Пантелеймон като си кърпеше прокъсаната мрежа. - Защото тя е калинката на щастието и е надарена да разнася щастието по света.
- А дали ще мога да се справя? - попита калинката.
- Разбира се! - каза Пантелеймон.
- Разбира се! Разбира се - зашумяха листенцата на храста. - Нали щастието е вълшебно! Лети и го разнасяй по света!
И калинката литна. В началото малко неуверено, а после все по-смело.
- Има щастие! Има щастие! - повтаряше тя. - То е вълшебно! Търсете го! Намерете го! Щом кацна при вас, значи е някъде наблизо! Открийте го и бъдете щастливи, както съм щастлива аз - летеше калинката на щастието и беше щастлива, защото виждаше как с нейното вълшебство, всеки при когото кацнеше се изпълваше с радост и тръгваше да открие вълшебството на своето щастие.
Не е ли идвала при тебе? Ако не е дошла, знай, че все някой ден ще дойде. А ако се бави и искаш да я намериш, иди при розата и виж дали калинката на щастието не е там. Защото където и да ходи, тя все се връща при розата да провери дали не са я нападали някои от ония зелени, мънички, но опасни разбойници, които като всички разбойници така са презрени, че са наречени въшки. Ако са дошли и са нападнали стеблото и листата на розата, калинката веднага се разправя с тях, че има ли разбойници - няма щастие.
Но щом калинката на щастието види, че си при розата и щом познае, че не си разбойник, а носиш в сърцето си доброто, ще полети и ще кацне на твоята ръка. Ще пропълзи по пръстите ти и докато пълзи, ще прави вълшебство за щастие. После ще се изкачи на показалеца ти, ще разтвори червеното си летящо палтенце и черната си тъничка летяща пелеринка, и ще литне. Виж накъде лети и се опитай да разбереш какво ти е казала и къде е твоето щастие. И не я задържай, защото калинката на щастието има много работа и я очакват всички.