Светла Караянева

ГЪЛИВЕР

Не заспивай в топлата трева,
в ниските етажи на земята.
Там живеят малки същества,
парещи стрели към тебе мятат.

Паяк в мрежа сребърна за миг
майсторски краката ти оплита.
И щурче, надало боен вик,
призовава мравките сърдити.

Хищно те обвиват пипала,
челюсти разкъсват с мъст лютива.
Смучещи хоботи и жила
във плътта ти сънна се забиват.

И ще оцелееш ли, не знам.
Много са и като сган налитат.
Верно, Гъливер си. Но си сам
срещу лилипутите в тревите.

ВЛАК

Билети и карти за проверка!
Едра гръд в синя униформа
майчински се надвесва.
Добри деца сме,
подаваме билетче.
И влакчето – хубаво,
от баба Европа.
Трудно отваря прозорци
пейзажът прозрачен.
Я, щъркели! Конче!
Кой разруши тези къщички?
Слънчогледи ни гледат
с жълти усмивки.
Ще се повозим,
ще слезем.
Мама кондукторка
ни маха за сбогом.
Остарели деца, които не знаят
къде отиват.

СЪН

Самотното дърво на хълма
потръпва в тъмната си риза.
Нощта със запотени хълбоци
по лунната пътека слиза.

Просвирва нощното щурче,
ехти локомотивна свирка.
И влакче призрачно влече
съня ми към далечна спирка.

Очаква ли ме някой там –
дори не искам и да зная.
И се разтваря като храм
прозорецът на мойта стая.

Потракват сънно колела,
понасят релсите безкрая.
Дървото маха ми: “Ела,
с луната да си поиграем!”

ПЪТЕН ЗНАК

Едно дърво
на хоризонта зимен
с короната си
очертава лято.
Полита с писък
птичето гнездо,
обрулено от вятъра.
Гнездо на пътя –
сигурно е знак,
че моето сърце
очаква птици.
И скоро ще прогледнат
в пролетта
зелените ликуващи
зеници.

ПЕЙЗАЖ

Гореше в есенен пожар гората,
а аз вървях по билото на лятото.
Берях коприва в приказка позната
и бях момичето с крилати братя.

И като във картина на стената
гадаех хоризонта на отвъдното,
откъснала очи от циферблата,
преди стрелките времето да сбъднат.

Не спирах, а превалях бавно хребета
и вече бях невидима оттатък.
Понесена от ято диви лебеди
в копривената риза на душата.