„ОНИЯ СЪННИ, РАДОСТНИ ГОДИНИ”…

Кръстина Христова

Идеята, която ни събра на тази среща (срещата, посветена на Мирон Иванов, се състоя на 23 март 2007 г. бел. авт.) е да се докоснем до големия творец, писател и журналист Мирон Иванов, до човека Мирон Иванов или всичко слято в неговия образ, запазен в паметта на негови колеги, приятели и близки.
На 2 юли 2006 г. в. “Труд”, в който Мирон е работил 10 години, отбеляза, че ако беше жив сега щеше да бъде на 75 години. И цитирам: “Насмешливият, сатиричен, ироничен, критичен и често пъти скептичен Мирон Иванов /1931-1988/ имаше неповторим почерк. Може би защото по образование бе фармацевт. Бил е журналист във “Вечерни новини”, “Стършел” и сп.”Септември”, но на в. “Труд” е посветил 10 години. Автор на над 30 книги, между които сборници с разкази, повести, новели, романи, пътеписи, комедии и радиокомедии.”
Идеята за тази среща е на проф. Р. Шекерджийски, негов състудент. А защо точно във Фармацевтичниая факултет се роди идеята за тази среща? Като фармацевт искам да отбележа, че колегите на Мирон Иванов - журналисти и писатели знаят за него, че е завършил фармация, но винаги подчертават, че не е станал аптекар. Но едва ли някой от тези творчески среди си е давал сметка какво все пак фармацията е дала на Мирон - само той го е знаел и мисля, че го е носил в себе си през целия си творчески път. Обучението по фармация подготвя студентите за една хуманна професия, свързана с грижа за хората, а грижата е обич. Обичта към хората прозира в цялото му творчество, И още нещо конкретно, което едва ли писатели и журналисти знаят, че по време на следването си Мирон е изучавал следните точни науки: неорганична, аналитична и органична химии, физика, физикохимия и фармацевтична химия - все точни науки, което неминуемо се е отразило при формиране на неговия стил - у него всяка значима дума или сентенция са точно казани, както в химията и физиката. Следващи науки, които е изучавал са фармакология и технология на лекарствените средства, където се изучава значението на дозата, на мярката. Затова, освен дарбата, която у Мирон блика като извор, аз мисля, че фармацевтичното образование е формирало у него тези безспорни качества на точния израз и на дозата, на мярката.
А изучаваните лечебни растения по фармакогнозия ориентират тук-там литературните му герои от какви билки да си сварят чай.
Личността на Мирон Иванов внушава респект дори за литературните критици, камо ли за обикновения читател, какъвто съм аз, без литературно или журналистическо образование. Но Мирон е писал за обикновените хора, за читателите и надявам се да не възрази, че си позволявам като фармацевт, колега по образование, чрез моето въвеждащо слово да отворя сърцата ви да споделите вашите спомени за него.
Но преди това да споделя мои впечатления за него. Предполагам, че на тази среща ще бъдат споделени спомени, засягащи неговото журналистическо перо и ефекта от него, обществения резонанс.
Аз съм повече под въздействието на неговите литературни творби. Далеч съм от мисълта да анализирам таланта на Мирон - той е необхватен дори само в едно произведение - било роман или разказ. В творбите му е налице широката култура на автора, осведомеността му е огромна във всяка област на знанието, до която се докосва дори мимоходом.
Наскоро прочетох неговия роман “Аероодисея” и отново бях завладяна от умението му да преплита действителността с фантастиката по невероятен начин. Непредсказуемостта интригува, какво ще излезе от цялата одисея на героите, а мъдростта блика и между редовете. Едно безспорно качество на Мирон е мъдростта, която скромно наднича почти от всяка страница. Истинската мъдрост е скромна, и мъдростта на Мирон е скромна, не помпозна, декларативна. Тя се лее просто и логично, без самонадеяност на автора. Така може да го прави само човек, който не парадира със себе си, човек - аристократ по дух. И само цитатите могат да го потвърдят, след тях се питаш - да бе, така е, само дето не съм се сетил, че е така, а е проста истина.
Цитати от книгата: “При днешното международно разделение на труда на едни се е паднало разделението, а на други труда” /73 стр./. Или сентенцията: “Трудът на човека никога няма да престане да бъде интересен за хората, особено когато го полагат други” /250 стр./.

Невероятен е способът му да води героите да правят какви ли не щуротии и в края на краищата да ги измъква. И сентенцията: “Човек никога не се връща другаде, освен при себе си. От всичко друго рано или късно се измъква” /265 стр./.
Романът отделя внимание на отчуждението на хората и липсата на жертвоготовност да се направи нещо за другите, четем: “Хората учели години наред, че за всяко нещо си има хора, и колкото и да се дереш, от теб не зависи нищо. Тружениците отдавна бяха залостили яко дверите на ония помещения от огромния склад на мозъка на човека, в който някога е живяла активността му и грижата за общите дела на хората, на полиса, на града.”
Или за морала на своя съвременник /169 стр./: “От вечността всеки един мечтае да притежава онова, което другите имат в изобилие”. Или “Човек завижда на онова, което вижда, когато не вижда добре себе си.” Просто, нали?
В стремежа си за по-добър живот неговите герои изпадат в трудни ситуации и авторът ни убеждава: “Няма, няма щастие на този свят, има само илюзии и стремеж към него” /163 стр./
В книгата си Мирон проследява одисеята на своите герои емигранти и идва до техните жалби: “И все пак от тук, от хиляди километри, всичко минало им се струваше мило, близко, щастливо, което те в глупостта си напразно са недооценявали. Ех, да би могло сега отново…” Носталгична мисъл може би и на днешните наши емигранти по света. Ако беше жив, сигурно би написал нова “Божествена пародия” за прехода.
Актуален ли е днес Мирон? Чета томовете на събраните му съчинения и почти всяка сентенция се отнася и към настоящето ни битие. В последната му повест “Сезонът на вината” - един криминален роман с изключителни достойнства, четем мисли на героя му - следовател, отстранен от следствието от по-горното началство “по целесъобразност” и временно изпратен на възстановяване в санаториум:
“Много обичам народа. Голямо нещо е народът и само той никога не греши.Ама лошото е, че много се греши от негово име. И това му е великото, забравя, не се сърди, въздиша, пъшка, плаща за грешките, знае, че са направени от обич и в негово име. Намерил съм един повален бор, като буквата Г, сигурно го е тряснала светкавица, почистил съм под него, наредил съм камъчета, кофички за кисело мляко, пластмасови и бели, една в друга, една в друга, много кисело мляко се яде у нас и съм направил цяла арка, така нежно извита, над нея - друга, помежду им съм опънал телчета, нещо като храм, трябва да се вярва в нещо, аз много вярвам в народа. Той може всичко и не прощава никому, рано или късно народът си отмъщава за злините. Лошото е, че едни му ги правят, а той понякога отмъщава на други. Да можех да му обърна внимание, ама той, народът, не е като дете, той е по-голямо нещо, всички сме по-малки от него, той е като този бор и мълнията, която го е разцепила на две, както и небето, дето е родило светкавицата. Да живее народът. Вечна слава на народа! Всичко е от прах и на кал и прах ще стане, само народът ще остане вовеки и мир на праха му.” И героят му завършва: “Такива са мислите, които не бива да ми минават през акъла, ако искам да оздравея”…
Мисли, които са поболявали и самия автор и още повече днес, ако наблюдаваше как политическите светкавици не само разцепват бора - символ на народа, но го правят на трески и подпалки.
Животът и дейността на Мирон са протичали сред приятели и колеги, но умира сам. Човек идва сам на този свят и сам напуска то накрая. Но понякога и през живота си човек дори в обкръжение може да бъде сам със себе си. Не съм познавала лично Мирон, вероятно всеки се е чувствал добре в неговата атмосфера, с неговия хумор и неговата добрина, а какво той е получавал от другите? Бил ли е самотен Мирон? Четейки неговите разкази, усещам тъга, тъжен ми е неговият хумор, по-скоро той е болка на автора за действителността или за живота на героите му.
Същевременно обичта му към хората изтича като обич към читателя, залива го щедро с радостно-игриво чувство на хумора си, което проблясва по текста като слънчеви зайчета, водени от невидима ръка.
Някои от творбите на Мирон ми напомниха за военно-медицинската ни подготовка по време на следването към катедра 22 на МА, с полагани 15-18/?/ изпита, а през лятото студентите преминаваха през казарма и курс на действителна военна практика. Споменът за нея е отразен от автора в романа му “Ония сънни, радостни години”. Повтарящия се рефрен: “Но бяхме млади, бяхме много млади” сякаш оправдава от дистанцията на времето оная вяра и младежка искреност, която струи чистосърдечно през целия роман, но пречупена през годините.
Като медицински офицери от запаса един военен сбор ни срещна на времето в с. Свидня /до Своге/, аз вече бях потънала в научна работа, а той в журналистиката - ирония на действителността. Тази случка си припомних, четейки разказа му “Сезонът на тиквите, сезонът на кратуните” от книгата му “Гневът на чиновника” /1981/. В неговия литературен герой - старши наблюдател на кота 1001 си позволих да видя самия Мирон. Той е ст. наблюдател на кота 1001 /не връх/, от своята кота той е наблюдател /не съдия, такъв е и в цялото си творчество/ - наблюдава природните явления - скорост на вятъра, температура, снежна покривка. Той рие пътека в дълбокия сняг /или в обществения живот/ неуморно, всеки ден, за да стигне до уредите, да отчете и изпрати своите сведения - сведения, което може би и никой не чете, но той изпълнява стриктно своята мисия. Сам на своя самотен, невисок връх /кота 1001/, героят е изпълнен с вътрешен диалог на борбата между белите и черни фигури на шаха, който той играе сам със себе си всеки ден, или диалог на шахмата на живота - вечната борба между доброто и злото, на която Мирон беше посветил цялата си дейност.
И накрая, за мечтателя Мирон. В новелата “За часовниците” /публикувана за първи път в IV т. на събрани съчинения/, той отново включва във фантазията си знания по фармация по повод хашиша - знания за алкалоидния състав на опиума, за свойствата на папаверина и за производството на откашлювателни лекарства дори за износ. В мечтите си авторът “дава” на своя град един химически завод, “поставя града на нови основи и градчето заживява своя звезден миг”. Това е звездния миг и на автора, цитирам: “В моя звезден миг, аз видях града такъв, какъвто той може и да не е съществувал, да не е бил и никога да не бъде”. И завършва с едно послание към литературата: “…За звездите и звездните мигове трябва да се пише и мечтае по-често. Иначе е страшно”.
Индийска мъдрост учи, че всеки има цел в живота: дарбата си да раздава на другите - така усеща възторга на духа си /Дийпак Чопра, “Седемте духовни закони на успеха”/
Аристократ по дух, отишъл си вече от своята висока кота на духа, Мирон остави за следващите поколения, които биха се докоснали до неговото творчество своята мъдрост и нравствени оценки за ценностите в живота, с които той премина гордо и достойно своя житейски път.

23.03.2007 г. София