ИЗ „КОТА ХИЛЯДА И ЕДНО”

Мирон Иванов

…Не ми говорете само за хуманизъм, хуманизма го погребаха още Хитлер и Мусолини и после колко пъти го погребваха и му носеха третини и деветини, и други панихиди, моля ви, не ми говорете само за хуманизъм. Всичките боеве по света са водени все в името на хуманизма и представляват негови тълкувания. Хуманисти, а режем въжетата на лифта, за да можем да назначим наш човек на работа, или пък това дето се чу… дето рече “буф”. Та това според вас не беше ли експлозия?… Не искам да бъда жесток, само исках да бъда разбран. Всички ние безспорно сме умни хора и разполагаме с голям набор от думи, включително и “хуманизъм”, обаче картината сега е такава, че чист хуманизъм няма и аз дълбоко съжалявам за това. Спасявайки ви, аз мога да наливам вода в нечия воденица. В чия обаче? Няма кой да ми каже. Виждаш ти, че някой гони някого, и ти - стой, дръж единия. Защо? Какви са ти гаранциите, че гоненият е гонен справедливо и че преследвачът не иска да го убие за права бога? Къде са бе, къде са тия говорители, дето ще дърдорят от името на хуманизма и човечността, след като не ми дават възможност да погледна и да видя цялата картинка? Казват - Дон Кихот. Дон Кихот тръгнал да освобождава едни роби и попада в робство. И се намери друг Дон Кихот, който отиде да го освобождава. И когато станаха сто и един, те образуваха батальон “Дон Кихот” с хиляда лири заплата, бързо пенсиониране и име “Чуждестранен легион” и се оказа, че този легион се бори за освобождаване на негрите от лъвовете и слоновете, но и слоновата кост, и лъвските кожи. Кого да хвана и кого да пусна? Кажете ми, като няма очевидни неща? Какво искате вие от мен един прост планински спасител, душата ли ми искате?…
…Прави сте, човещина. Но над човещината стои човекът защото човещината все я убиват и все възкръсва, а човекът - убиеш ли го - не възкръсва… Казах ви ясно и определено: Аз не зная какво е отношението на другаря Мирон. А аз съм човек на другаря Мирон и докато на мен не ми се изясни какво мисли той по въпроса… Опитах, другари. Опитах, господа. Не може. Никой не приема. Да можеше някак си да се включим в телевизията…
- Върти по-ясно! По-ясно и по отчетливо, защото сега сме в синьо. Дай педал, бе! Върти, ти казвам! Сцената се осветява в зелено.
- Ето, сега пък в зелено. Върти, да се смеси правилно! Сцената се осветява ярко и той казва:
- Драги телевизионни зрители, добър вечер от кота хиляда и едно. Ние стоим на трудовия си пост и правим, каквото е по силите ни, за да имаме чиста и ясна картина. Условията са трудни, но ние имаме съзнание и целият колектив…но понякога пред нас се изправят неразрешими въпроси. Всред нас има един… и ако той ме вижда и чува, нека направи всичко възможно да ми помогне в тоя момент, за да може нашата картина да продължи да бъде все така ясна… Другарю Мироне, ако си някъде пред екрана, намери начин, погледни и виж какво е положението… Положението е повече от ясно, то се вижда, стига да си пред екрана и да го виждаш… Винаги ли и при всички обстоятелства ли трябва да спасяваме хората, или не винаги… Това ми е първият въпрос…Така че всъщност, другарю Мироне, аз нямам повече въпроси. Всичко го знаеш и дори с риск да стана смешен пред целия свят ти казвам: Стоял съм и пак ще стоя, зъзнал съм и пак ще зъзна, това не ми тежи. Тежи ми, че не знам вече кое е добро и кое не е добро. А не се наемам сам да си отговоря на тоя въпрос… Чуваш ли ме, другарю Мироне? Аз ще стоя и ще чакам така и нищо няма да предприемам. Чуваш ли ме? Аз може да загина на този връх, но нито ще спася някого, нито няма да го спася, ако ме разбираш какво ти говоря… Разбираш ли ме… Чуваш ли ме?… Въртете! Въртете по-яко педалите… Въртете педалите! Маже би ще ни чуят и видят… Въртете по-яко педалите…
А какво би станало, ако се обадя по телефона? Английско кралско дружество за разпространение на полезните знания. Че от това знание по-полезно има ли? Да намерят другаря Иванов, да го попитат. Ще се обадя. Но какво трябва да кажа?
Вълнувам се.
Тоя свят е едно огромно кално блато, в което плуват пет-шест морета и още толкова континента като мазни петна върху супата, кална тиня е това блато, но друг няма, и тоя ще бъде и точно това е извора на моя оптимизъм…
Намира телефонния апарат, слага го на масата.
…Оптимизмът на един бунтовник, че ние всички идваме на тоя свят като бунтовници и се прибираме от него примирени и молещи за още един мирен ден, мирно примирени, бивши бунтовници, непримирените си отиват сравнително много рано. Живее ми се и ще звъня… Ще му кажа…
Телефонът звъни. Той вдига слушалката.
Слуша.
Оставя слушалката
.
- Този човек е бог, бог и нищо друго. Като че всичко това е пиеса, като че той я е написал, като че знае кога да се обади и да каже: Приключвай всичко щастливо. Хората искат хепи енд.
Само той може така.
Единственият бог сред толкова безбожници.
Ама пък и ние сме едни безбожници… ден не можем без божествата си, отнемат ли ни ги, започваме да ги правим от кал и ребра момински…
Това е.
Ще пием ракия, ще чакаме и ще вярваме в щастливия край. Друго няма, лека нощ.