Теодосий Анастасов

Някога, хиляди години преди Христа, между реките Тигър и Ефрат, на които изворите се прегръщат в планините на Армения, после протягат извити като дъги снаги на юг, за да се съберат в едно корито току над самия връх на Персийския залив - се е простирала една от най-плодородните долини на света. Тая земя е била наречена Месопотамия (Междуречие).
Напролет, през месец Аир (април), буйните води на тия реки заливали низината, която се заключвала между тях. Населението напущало своите кирпичени жилища в полето и се изкачвало по хълмовете. Но когато реките се прибирали отново в коритата си през месец Сиван (май) и водите от полето се оцеждали по многобройните канали, оставяйки в низините плодоносните си наноси, равнината се обръщала на райска градина. Трудолюбивото население плъзвало по нея и я обръщало в буйни ниви и кичести градини. Шамаш, богът на слънцето, помагал на житото да израсте 5 лакти на високо, а самият клас да нависне като грозд.
Бел, бог на въздуха и на земята, и Асур, бог покровител, които никога не сгрешавали, защото действували винаги под ръководството на господаря на боговете - Еа, бог-риба, - с щедра ръка благославяли труда на хората, които населявали Месопотамия.
Тия хора бил идолопоклонци. Покланяли се на различни богове, чиито образи изливали от глина или издялвали от камък. Те вярвали, че имат двойници. Всеки човек имал по една звезда, на която робувал. Тя управлявала съдбата на човека. Вярвали и в сънищата, които предсказвали бъдещето.
Жителите особено много се плашели от анануките - зли духове, които нахлували през комините, промъквали се под вратите, като змии, влизали през ключалките, като лъх и, приемайки най-страшни образи, нападали човека и отнимали душата му.
Най-страшен от всички анануки бил югозападният вятър. Огненият му дъх изгарял жетвата. След това се спущал и върху хората. Задушавал ги в своите трескави и горещи прегръдки. Цели домове обезлюдявал.
Тоя демон изобразявали с кучешко тяло, което се крепяло на орлови крака и нокти. На гърба му стърчали разперени крила, а на изсъхналата му човешка глава се издигали кози рога.
Две племена, близки по език и вяра, се карали и биели за Месопотамия. На север населявали асирийците, с главен град Ниневия, а на юг бил разположени халдейците, с главен град Вавилон.
Любовта на боговете се менявала ту върху едните, ту върху другите. Победеното племе робувало на победителя. С течение на времето домашният живот, писмото, културата, боговете станали общи за двете племена, без това да успее да премахне съперничеството помежду им.

Цар Асурбанипал, който стоял начело на Асировавилонската държава от 667 до 625 г. преди Христа, бил последният чистокръвен асириец. Той властвувал и на престола на старите халдейски царе. Той надминал славата, до която били достигнали дори и неговият баща, цар Есархадон, любимецът на богиня Ищар, покровителка на асирийската военна слава.
За тая богиня Есархадон бил построил голям храм в близкия до столицата Ниневия - град Арбела. През месец Абу (юлий) в чест на богинята и в памет на баща си, Асурбанипал уреждал всяка година големи празници, на които той сам свещенодействувал.
Асурбанипал обичал войната, лова и празненствата. Той имал три законни жени, които стояли през целия си живот затворени в отредените за тях дворци.
При всеки успешен поход той докарвал в пределите на държавата си десетки хиляди пленници, с които издигал нови градове. Поради това населението на Месопотамия станало смесица от много народи.
Дворецът на цар Асурбанипал се намирал близо до крепостната стена, която опасвала столицата Ниневия. Той имал порти само откъм града. От другата страна дълбоките и буйни води на реката Тигър ближели високите му стени, върху които се издигал дворецът. В него, сред кичестите стъпалообразни градини, цар Асурбанипал обичал понякога да прекарва с любимите си жени и деца.
Пред главния вход на двореца бдели мощните фигури на две свещени крилати бикове с човешки глави. Многобройни коридори разделяли двореца на стотици отделения. В едно от тях се помещавала библиотеката, по стените на която били залепени хиляди плоски тухли, изпъстрени с типичното асиро-вавилонско клинообразно писмо.
Библиотеката била едно от любимите места на царя. Там духът му намирал успокоение, а волята му укрепвала. С ясен и звънлив глас писарят четял по глинените плочки славните подвизи на миналите асирийски царе, а душата на Асурбанипал копнеела за още по-големи подвизи.
Богиня Ищар беше покрила с голяма слава асирийската войска. Никой неприятел нямаше нейното силно и блестящо оръжие.
Съседната държавица Елам се простираше на изток от долното течение на реката Тигър. Един ден тя реши да влезе във война с Асировавилония. Асурбанипал я наказа жестоко. Изби до крак войската й, а главата на царя й Тиуман отнесе във Ниневия, за да я покаже на народа. След това също така жестоко потуши и бунта на Гамбулците, които населяваха хълмовете при устието на двете реки. Те бяха сродни на халдейците. Избиването им повдигна негодувание в редовете на халдейците, които бяха на служба в асирийската войска.
Халдейците жадуваха да свалят игото на Ниневия.

С такива мисли и с души, накипели за мъст се прибраха по домовете си халдейците, които бяха участвували в последните военни походи на цар Асурбанипала. Всяка военна победа увеличаваше само богатствата на Асирия. Халдея си оставаше все така бедна.
Войната хранеше асирийците. Тя ги обличаше. Освобождаваше ги от грижата да създават своя индустрия, защото всичкото си оръжие и земеделски сечива добиваха от плячката. Така си доставяха добитък и роби, които обработваха земята им. Докато Ниневия нарастваше, Вавилон западаше.
След всяка победа Асурбанипал даваше на победоносните си войски богат пир за сметка на държавната хазна…

Изпрашен, изнемощял от глад, с празна торба на рамо и пеш, се връщаше в родния си град Вавилон халдеецът пълководец Набузакин, войник от победоносната войска на Асурбанипал. Беден замина на война, по-беден се връщаше в бащиния си дом. Наистина в джоба му се търкаляше войнишката заплата. Но в душа си той не носеше вече надеждата да забогатее от плячката. Подире му не вървеше камила, натоварена със скъпоценна покъщнина, нито със златни и сребърни предмети, нито с накити, взети от победения народ.
На главата си имаше конусообразен шлем, с металически наушници. Вместо щит и копие, каквито носеха копиеносците, той имаше през рамо лък и на гърба си колчан за стрели. От дългия му път облеклото му се беше изпокъсало. Оръжието му беше потънало в прах и ръжда. Гордият войник беше станал изнемощял дрипльо.
Но въпреки отчаянието, една малка радост проникваше крадешком в сърцето на Набузакина и го караше да забрави окаяното си положение. Баща му, старият и богат някога търговец Белкашдур, сега тръшнат от болест на легло, искаше да го види задомен преди да отнесе душата му бог Шед далече зад устието на Тигър и Ефрат, гдето бе мрачното царство на бога на смъртта.
Беше краят на месец Улул (август), когато една прекрасна сутрин Меродах, бог на утринното слънце, го посрещна пред стените на Вавилон.
Големият и славен град на Халдея лежеше край пълноводния Ефрат мълчалив и прашен. Изпогнили лодки пълнеха пристанището. Празни кораби с тъга сочеха позеленелите си корита. Търговията на тоя голям град съвсем беше замряла.
Набузакин се промъкна през малката градска порта до реката. Не искаше никой да го познае. Махна с ръка за поздрав на войниците, които пазеха входа, и с бързи крачки се запъти по запустялото пристанище. На другия край се намираше бащината му къща.
По-рано Белкашдур беше един от най-богатите търговци на Вавилон. Но един ден се видя последен бедняк. Разбойници нападнаха кораба му в горното течение на Ефрат, избиха слугите му, разграбиха стоката му, а него оставиха целия покрит с рани върху пустия кораб.
В дома му го очакваха нови злочестини. Бог Шед грабна децата му едно подир друго. Тогава Белкшадур се принуди да прати най-малкия си син, Набузакин, войник. Може би богиня Ищар ще върне отново благоденствието в дома му чрез богатата военна плячка, с която тя награждаваше победителя.
Състарилата се от мъка и беднотия майка Билитсуну посрещна радостно сина си пред голямата кирпичена къща. Тя го прегърна радостно. Но като видя, че нищо не носи, тъга закри погледа й. Разбра, че боговете не бяха милостиви към него. Набузакин откри мисълта й.
- Не, майко - отвърна той, - наистина алчните асирийци измъкнаха всичката плячка от ръцете ми, но аз нося все пак достатъчно сребърни мини, за да си купя жена и да заживея доволен.
И Набузакин бръкна в торбичката, която криеше под металическата си ризница. Показа на майка си десетте сребърни мини.
После изведнъж стана мрачен. Гняв бликна в очите му. Сви пестници.
- Камунай, звездоброецът, предсказа края на асирийското господство. Скоро ще превием врата им. Тогава ще пренесем богатствата, които са струпали в Ниневия, в нашия преславен Вавилон. Ану, бог на небето, е пратил вече поличба на нашите мъдреци…
И шепнейки заклинания срещу лошите духове, чиито образи, направени от дърво или глина, бяха закачени по стените или бутнати под праговете на стаите, а някои и дори заровени в землените подове. Набузакин влезе в дома и се запъти към стаята, където лежеше баща му…

След няколко деня старата Билитсуну се облече в най-хубавите си дрехи. Намаза се с разни благовония, боядиса дланите на ръцете и ноктите си в червено и почерни клепачите си. Тя не искаше майката на красивия Набузакин да изглежда грозна, когато отива да му избира жена.
Тя отиде в дома на търговеца Мадие. Той търгуваше някога заедно с мъжа й, но успя да запази натрупаното богатство. Той имаше дъщеря на 14 години. Малката Нубта очакваше своето щастие. Нейният двойник на небето, една малка блестяща звезда, й казваше всяка вечер, когато заспиваше на високия чардак в дома си, че девойката ще бъде много щастлива.
Билитсуну отиде да я иска за жена на сина си. Но Нубта вече обичаше тайно войника Набузакин. Тя каза своето желание на майка си. Майката се намеси навреме. Билитсуну ставаше да си върви, натъжена от отказа на Мадие.
- Господарю - каза Банатсагил на мъжа си, като се поклони и наведе очи към пода, - оная нощ Син, богът на луната, ми изпрати един сън. Ти знаеш звездата, двойникът на нашата Нубта. Онази нощ една голяма звезда се промъкна между другите и се спря при звездата на Нубта. После двете се изгубиха заедно. Отидох при звездоброеца Бахе и му разказах съня си. Той го изтълкува, че нашата дъщеря Нубта обича тайно един мъж, за когото ще се ожени наскоро… Това ми каза бог Син…
Жената млъкна, без да вдигне глава.
Мадие се замисли, поглади къдравата си брада и като сложи ръка на коляното си, каза на гостенката:
- Колко още дава синът ти за дъщеря ми?
- Четири сребърни мини.
Мадие дигна вежди недоволен.
- Още…
Билитсуну придаде още малко.
Най-после пазарлъкът се приключи. Билитсуну обеща да даде шест сребърни мини за Нубта, а Мадие каза, че ще й завещае една част от земите си и че засега ще й даде няколко робини, разкошно облекло и покъщнина за една стая.
Побързаха със сватбата. Такова беше и желанието на Белкашдур.
Сватбата стана на 15 ташир (септемврий) в дома на Мадие. През този месец кипеше младото вино. Бяха се събрали много гости. Донесен бе и Белкашдур на носилка.
Мадие хвана десницата на младоженците и като долепи дланите им една до друга, върза ги с вълнен конец. После, като ги държеше за вързаните ръце, той издигна очи:
- Към вас се обръщам, добри богове! Към невидимите образи на боговете Небо и Меродах. Благословете съюза, който се извършва под вашите очи. Нека живеят дълго и щастливо Набузакин и Нубта и нека децата им да изпълнят цял дом…
През това време писарят написа на една плоска тухла брачният договор. Триъгълните клинчета сръчно се премятаха в пръстите му и с лекота отбелязваха думите по меката повърхност на тухлата. След като се свърши договорът, двама от свидетелите сложиха под него отпечатъка на ноктите си. Това беше техният подпис. Някои употребяваха за това и свои печати - цилиндрични металически късчета, облата страна на които беше изпъстрена с вдълбани фигури.
След като отбелязаха нокътя си върху плочката, последната беше поставена в нажежена пещ, за да се втвърди написаното.
След това Мадие заповяда на робите да сложат богата трапеза. Цял ден гостите се веселиха. Ядоха, пиха, флейтисти свириха, а изкусни артисти четоха различни басни и приказки.
Вечерта Набузакин отведе младата си жена Нубта в своя дом. Гостите ги изпратиха с викове и със запалени факли в ръце…

Но радостта в къщата на Белкашдур не беше за дълго. Болестта му се усили. От слабост той дори не можеше да вече да говори. Само шепнеше молитви към незнайния бог, който той смяташе, че го е покровителствал през живота му.
Набузакин повика магьосник, който да изгони злия дух от тялото на баща му.
В Халдея нямаше лекари. Магьосници, заклинатели, тълкувачи на сънища и звездобройци имаше твърде много във Вавилон.
Магьосникът още същия ден дойде в дома на Белкашдур. Той донесе със себе си няколко глинени плочки с изречения, които само той можеше да прочете. Носеше в една торба някакви треви и съдина.
Магьосникът се събу, изми ръцете и краката си и запали в глинения съд тревите, които беше донесъл. И започна да шепне.
С пеещ глас магьосникът продължи да гори и други треви. Болният затвори очи и отпусна глава на възглавницата, дишайки тежко. Той, обаче, не можа да издържи тая борба и на сутринта Шед, бог на смъртта, грабна душата му. Веднага сърцераздирателните викове на близките му изпълниха къщата. Те късаха дрехите му и напяваха с тъжен глас.
Поставиха умрелия в двете големи глинени гърнета, които бяха търколени на земята и бяха приготвени за негов гроб.
Вътре, върху напоената със смола рогозка, бяха поставени гърнета с разни храни и питиета, фурми, риби, и дори една телешка глава. Това бяха любимите гостби на Белкашдур.
Мъртвецът беше сложен така, че пръстите на едната му ръка бяха потопени в едно от гърнетата. Нека не се измъчва никак, когато му потрябва храна. После съединиха устата на двете гърнета и ги запоиха със смола.

След смъртта на Белкашдур животът в неговия дом започна отново да върви добре. Младата невяста донесе в него своята веселост и бодрост. Годините течаха и семейството се увеличи. Деца запъплиха из голямата къща под надзора на робини. Но Набузакин никога не забравяше голямата си цел - да види свободен от асирийското иго своя народ.
Когато кръвожадният асирийски цар Асурбанипал умря в своето лятно седалище в Дур-Шарукин, Набузакин беше първият, който застана начело на бунта във Вавилон.
След това събитията следваха своя ход, според предсказанията на халдейските звездобройци.
В 606 г. пр. Христа халдейци и мидийци се срещнаха върху развалините на Ниневия. Ниневия беше победена, разграбена и съборена. Асирийското господство беше повалено. На Асиро-вавилонския небосклон изгряваше нова блестяща звезда - звездата на великия вавилонски цар Навуходоносор…

1940