Светла Караянева

Преди 100 години, на 26 март 1913 г. Шукри паша предава сабята си на генерал Никола Иванов и ознаменува капитулацията на Одрин - считаната за непревземаема досега военна крепост, с изградени от германски специалисти окопи, телени заграждения, артилерийски позиции и картечни гнезда. Ослепителната победа на българите проваля по-нататъшната съпротива и бележи края на Балканската война, завършила с подписването на Лондонския мирен договор.

Падна Одрин в щурм титански!
И светът мълви тревожен:
За тоз храбър бяс балкански
нищо няма невъзможно!

- така величае Одринската епопея народният поет Иван Вазов, чийто брат, генерал Вазов, е също един от героите в тези сражения. Превземането на стратегическата крепост е най-високият връх на българската бойна слава и военното изкуство. Звезден миг в битието на поробените българи от Източна и Западна Тракия. Новината бързо облетява изумена Европа. Военни специалисти и чуждестранни делегации пристигат на място, за да се запознаят с българския боен опит. За първи път във военната история българите използват самолети за бомбардиране, разузнаване и хвърляне на позиви. Решаваща е нощната атака на нож срещу 26 март и огневият артилерийски вал. В 10 ч. сутринта българската армия с бойни маршове и развети знамена влиза в “непревземаемата” крепост. Над Султан Селим джамия като птица се издига националният трибагреник.
На 26 март героичното минало и бойната слава на българските воини органично се свързват с националната памет на тракийци, с копнежа по родните огнища и покрусата от изгубената родина. За всички българи Балканската война е справедлива и освободителна, тя е реалният завършек на национално-освободителното ни движение. Статистическите данни сочат, че в края на ХІХ в. на територията на Македония и Тракия, останали под турско робство, е преобладавала българската народност. Войната е и решителен протест срещу Берлинския конгрес, разпокъсал живата плът на българската нация. Когато след създаването на Балканския съюз е обявена мобилизация, тя е извършена с небивал патриотичен подем. Вместо предвидените 300 000 в армията се записват 650 000. Прииждат студенти от Европа и емигранти от Америка, бежанци от Тракия и Македония. Сформира се и Македоно-одринско опълчение с 12 дружини. Хиляди чеда на изстрадалата си татковина поемат с изгарящ копнеж към свободата й. Одрин е атакуван и превзет от Втора тракийска армия, съставена само от тракийци, и това е историческо възмездие за изпепелените селища и невинната българска кръв от Преображенското въстание, 1903 г.
За началник на МОО е назначен старият опълченец, генерал от запаса Никола Генев. В хода на войната се сформират още три дружини, които също носят имената на градове от Тракия и Македония. От български патриоти, бивши четници и войводи на ВМОРО, са сформирани над 50 чети, действащи в тила на турската армия. Тук прилагаме биографиите на трима участници в Балканските войни от голямото, известно с възрожденските си борби българско селище Доганхисар, Дедеагачко. Те са от големия Калоянов род, управлявал поколения наред Доганхисар като мюдюри /кметове/ - привилегия, дадена на тези българи заради икономическото им благосъстояние и буден граждански дух.

—————————–

ИВАН Г. КАЛОЯНОВ
(1887 - 1967 г.)

Доброволец в Македоно-одринското опълчение, участник в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война

Дядо ми е роден през 1887 г. в Доганхисар, Дедеагачко, като тринадесето дете в семейството на Георги Петков Калоянов. Големият му брат вече се женел. Затова племенникът му - Георги Поппетков Калоянов /Пушкин/, участник в четата на Руси Славов, бил негов връстник.
Родът на Калояновци е един от най-видните и най-големи родове на голямото, развито и заможно беломорско селище. Според предание началото на рода може да се търси в първите години на ХІХ в. или малко по-рано, когато Стоян Калоянов получил мюдюрско /т.е. кметско/ отличие с право да го предава в своя род. Най-виден от тия мюдюри Калояновци бил дядо Петко, който в 60-те години на миналия век е наречен „една знаменита личност във Ференско” /Г. Г. Димитров. Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение, изд. 1894 г./ Дядо Петко има истински възрожденски заслуги в Западна Тракия, съдействал за настаняването на български свещеници и български учители в тоя край, защищавал ги успешно пред властта от гръцките клевети и гонения. Доган хисар било първото село в областта, минало под ведомството на екзархията още от основаването й. Когато турската власт поискала да застави кмета да си смени калпака с фес и така да се яви пред каймакама и пред турците във Фере, Петко Ст.Калоянов заявил: „Мюдюрството си давам, калпака не сменявам!” От Калояновци още през 1878 г. са излезли първите младежи да се учат в Одрин, Стара Загора, Габрово. Двама са станали учители, един - свещеник и друг - чиновник в новоосвободена България. В борбата за национална свобода загиват, посечени от турски ятаган, Стою Георгиев Калоянов /брат на дядо ми/ и Кирю Стоянов Калоянов, ятак на капитан Петко войвода.
През 1908 г. Иван Калоянов взема участие в младотурския преврат, както и други български революционери, с надеждата, че със свалянето на султанската власт българите ще получат равноправие. На следващата година обаче се опитва да избяга в освободена България, защото установилите се на власт младотурци започват да мобилизират в турската армия и малцинствата, което до този момент не е ставало. На границата е заловен и въдворен в турско село, където работел във фурната. Вторият му опит да пресече границата е успешен и той идва в Пловдив, където първоначално работи в ковашката работилница на по-големия си брат Стоян. През 1912 г. при обявяването на Балканската война се записва доброволец в Македоно-одринското опълчение, както се вижда от запазеното свидетелство № 361, на 16 октомври, в бригада ІІІ, дружина Х, рота ІІ като строеви редник. Участвал е в походите София - Долна баня - Хасково - Кърджали - Гюмюрджина - Кешан - Памедо - Гюмюрджина ; Демир хисар - Струмица - Щип - Кочани - София. Сражавал се е в боевете срещу турците при Мъстанли и Мерхамли през ноември 1912 г. и срещу сърбите при Румена бука, Китка, Цярана през юни 1913 г. и Думица през юли 1913 г. Десета прилепска дружина е сформирана от пловдивските македоно-одрински доброволци, начело с подпоручилк Лало Вутов и капитанът от руската армия - българинът Владимир Везенков от Крушево. След Междусъюзническата И. К. е бил войник и по време на Първата световна война.
До края на дните си /почива на 80 г. в Пловдив/ дядо ми е ревностен поддръжник на Тракийското движение. Като повечето тракийски бежанци се бореше за насъщния и работеше до самата си кончина, защото нямаше държавен стаж за пенсия. Годините не му тежаха, строен и пъргав като младеж, кръстосваше цяла България като закупчик на едно Пловдивско предприятие.
През 1965 г. в Пловдив се събират над двеста белокоси ветерани от Македоно-одринскотото опълчение, участвали в Балканските войни от 1912-1913 г. След патриотичната си конференция малкото останали участници в опълчението, с униформени калпаци /отпред със златни лъвчета, които държат развято знаме/, обкичили гърди с ордени и медали, изкачват Хълма на освободителите и полагат венци на признателност.

—————————–

СТОЯН Г. КАЛОЯНОВ
(1873 - 1954 г.)

Активен деятел на македоно-одринското революционно движение, участник в Балканската война

Стоян Калоянов е роден през 1873 г. в с. Доганхисар, Дедеагачко, родното село на капитан Петко войвода. Там получава първоначалното си образование, което впоследствие чрез самообразование и житейски опит обогатява извънредно. Става занаятчия - майстор железар. Заподозрян от турците в революционна дейност, на 18-годишна възраст избягва в България и се установява в Пловдив. Отваря железарска работилница близо до днешната Пожарна команда. След време добива такава популярност, че писмата до него пристигали на адрес: Пловдив, за Стоян ковача. В тази работилница се трудят по-късно и двамата му братя Комньо и Иван, също участници в революционното македоно-одринско движение. Тук е изкована желязната ограда на църквата „Света Марина”, жп гарата и градската градина.
Стоян Калоянов пристига в Пловдив като емигрант през есента на 1891 г. в селската си носия. След четири години /1895 г./ в същата носия го съглежда капитан Петко войвода и го пита чие момче е. Кани го в хотел „Бон гу”, където е отседнал, и водят разговор за организационни дела. Петко войвода бил повикан в София от Трайко Китанчев, председател на Върховния македонски комитет. Китанчев плакал пред него за несполуките на четите в Македония през тази година. Втора среща между Ст. Калоянов и капитан Петко се състои пак в Пловдив през лятото на 1896 г., когато войводата пътува за Чепеларе при Стою Шишков. Тогава Петко войвода го пита за материалното състояние на Спас Турчев, голям стамболовист от Пловдив. По времето, когато Турчев е градоначалник във Варна, го хвърля в затвора, изтезава и обира. На свой ред Петко войвода осъжда Турчев на затвор и обезщетение. Престоят в Пловдив е няколко дни, през които славният капитан споделя с младия си земляк случки от хайдушкото си минало. Тогава Петко заявява, че за да успее едно народно дело, е необходимо дейците му да бъдат морални.
През есента на 1898 г., в хотел „Търговски” Ст. Калоянов бил посветен в делото от самите апостоли на македоно-одринското революционно движение Гоце Делчев и Пере Тошев. Оттогава става и ревностен деятел и сподвижник на всички знайни и незнайни български и небългарски комити и революционери. Заедно с покръстването му било уговорено да се върне в селото си и да се опита да постави началото на революционна организация в Дедеагачко, дето трябвало да отиде в помощ на Георги Маринов от с. Дервент, търговец в Дедеагач. За да се маскира неговата мисия, трябвало да се появи там като прекупвач на добитък. За целта от комитета му били дадени 25 турски лири. В края на същата година, заедно с жена си, Калоянов се озовава в Доганхисар. Тук престоял известно време и се заел да събира едър и дребен добитък за соватчилък. С тая си търговия изгубил и скоро ликвидирал. Но по време на пребиваването си успял да посвети някои по-будни и пламенни младежи в делото. В дома на братята Георги и Стою Сапунареви дошли още братя Карабакови, Митрю Армутлиев, Георги Пазвантев, Коста Бояджиев, Кирю Челеков, Митрю Каракирков /брат на Петко войвода/ и Митрю Саръкостов. Георги Пазвантев занесъл писмо до Околийския революционен Тракийския върховен изпълнителен комитет в Дедеагач с решението на съвещанието. Трябвало да се проучи възможността за снабдяването на организацията с пари. След основаването на комитета в Доганхисар Стоян Калоянов предприел обиколка на околията под прикритието на търговец. Запознал се на място с тракийските революционни дейци и бил в постоянна връзка с Георги Маринов. Поради пропадането на търговията му се завърнал в България,за да не се подлага на излишни рискове. На следващата година идва отново, но този път е заподозрян от турците и е принуден да се прибере в Пловдив. Тук той заема важно място в одринската емиграция. Работил е заедно с Нестор Иванов. Освен това е бил постоянен член на настоятелството на Пловдивското македоно-одринско дружество. Също така към 1907 г. е инициатор за образуване на Одринските братства.
Христо Караманджуков, обработил и обнародвал архива на Ст. Калоянов в Тракийски сборник, кн. 4, София - 1933 г., издание на Тракийския върховен изпълнителен комитет, свидетелства: „От кореспонденцията, която предаваме, се вижда, че неговото участие е и важно, и разностранно. Благодарение на природните си дарби и интелигентност, той е бил почти през цялото време досега един вид като консул и на македонци, и на тракийци, пък и на арменци, пък и на турци, всякога готов да им служи и да ги подпомага. Затова бихме казали, че неговата преживелица е и цяла история из освободителното дело на македонци и тракийци. И сега той не престава да се интересува и движи из орбитата на тракийските деятели. Заради неговите заслуги, той е избран за пожизнен член на Ефорията на фонда „Тракийско дело” в Пловдив.”
В архива можем да прочетем „Схващане за Македоно-одринската автономия”, сведение за проведеното на 25. 01. 1904 г. многочислено събрание на одринци; писма на войводата Пею Шишманов от Карлуково, дн. Славейно, най-дългогодишният деятел и ръководител на революционното дело в Ахъчелебийско /Смолянско/; Вълко Шишманов - Кичука, първи братовчед на Пею Шишманов.; Костадин Нунков, родом от Чирпан, анархист по убеждение; войводата Лазар Маджаров, родом от Солун, агитатор и организатор на Преображенското въстание в Лозенградско; Тома Пожарлиев, брат на запасния полковник Пожарлиев от Македония; Михаил Дайев от Балчик; запасен капитан Стамат Икономов от Малко Търново, един от ръководителите на Преображенското въстание; Георги и Димо Гешанови от Панагюрище; Христо Матов - теоретик на Македоно-одринската организация и дългогодишен представител на ВМОРО; Павел Ковачев от Свиленград, касиер на ІV революционен окръг; Кръстю Българията, Иван Гологанов; Иван Гарванов - член на ЦК на ВМОРО и на задграничното й представителство; Стоян Урумов от Окуф, Дедеагачко; Кръстю Петков от Доганхисар, осиновен от капитан Петко войвода, допринесъл за движението като виден търговец във Варна; Тодор Александров, известен деец на ВМОРО; Юлиян Шумлийски, поляк, екзархийски учител в Дедеагач, подпомогнал дейно нашето освободително движение. Публикувани са и пълномощни, удостоверения, Позив за конгрес на одринци, Окръжно до всички Одрински братства в България. Потресаващи са редовете от Позива към Одринската българска емиграция, Пловдив, 1 юни 1907 г.: „…Съдбата най-жестока е била от 30 години насам към тоя нещастен край от отечеството на българите. И докато въпросът от освободителната война искал що-годе това положение на подтиснатите населения в Македония от време на време е възбуждал заинтересованост и обсъждане в европейското обществено мнение и меродавни правителства, за голяма скръб за Одринско ни дума не е ставало.
Нашият роден край всякога е бил отминаван, изоставен и забравен; за него ни помисъл е имало от никого и от никъде. А тая именно забрава остави досущ развързани ръцете на нашите вековни врагове там - турци и гърци - и от няколко години насам ние се намираме пред потресни, ужасни факти: бързото и систематично разредяване и унищожаване нашите родни пепелища там и съвършеното обезбългаряване на Одринско. Особено непоносим стана животът на българина в Одринско от злочестата 1903 г. насам. Турските власти по един стремителен начин разоряват нашите родни огнища. Всеки ден и час ние чуваме все нови и нови изкуствено скроени палежи, обири, арести и убийства. Всичко българско се преследва и унищожава: едни се хвърлят във влажните тъмници без вина и съд, за да свършат там своя мъченически живот; на други се отнемат по един нечуван начин имота и честта, а трети, за да избегнат грозната смърт и терзания, напущат селата и градовете и търсят спасение за себе си и челядта си отсам в България, дето стават тежест на свободните братя и братското българско правителство. На вековните наши врагове - гърците - са дадени всички явни и скрити улеснения да отнемат черквите и училищата ни, да доунищожават и доразсипват всичко, що е българско. Във всички по-видни български села е оставена да квартирува турска войска, а всеки знае що е турски войник. В жилищата и в селата български се заселват турци - мохаджири и по тоя начин веднъж за всякога се отнема и последното парче земя и за тъй коравия залък на българина тук. От цели цветущи до неотколе български села днес ни следа не е останала. С една дума, за българското население в Одринско никакава законност, никакво правосъдие, никаква власт и от никъде милост и човешко състрадание няма.
Съотечественико! Пред тая грозна перспектива нам, на одринци, първостепен дълг се налага, ние първи да помислим, що можем направи, за да се притечем на помощ на погибающите наши близки сънародници там. По инициатива на Пловдивското одринско благотворително братство, одобрена и възприета и от мнозина други наши съотечественици, през тая годишните великденски празници стана в Пловдив едно събрание, в което взеха участие представители от много покрайнини из одринско.” Както е известно, след Преображенското въстание от 1903 г. около 20 хиляди бежанци търсят спасение в майка България, оставили в Източна Тракия 66 опожарени села и 2656 убити. През 1907 г. одринската емиграция в Пловдив се обединява в свои братства под ръководството на Стоян Калоянов и Стою Шишков. На конгреса противниците на революционната борба критикуват четническата тактика като пагубна за мирното българско население. Преображенското въстание се осъжда като лудория и безумие, обосновава се предимството на еволюционната културно-просветна дейност.
По време на Балканската война Стоян Калоянов е участник в партизанския отряд на войводата Пею Шишманов, зачислен към 6-а дружина, 4-а рота от 21-и пехотен полк. Българомохамеданинът Садък от с.Виево донасял сведения за турските войски. Преди това Садък бил и куриер на наши нелегални македоно-одринци, служил и на капитан Петко войвода. Четата на П. Шишманов, наречена Гюмюрджинска според направлението си, е съставена предимно от карлуковци и българи от околните села с численост около 140 души. По пътя си към Гюмюрджина /дн. Комотини/ освобождава околните села по поречието на реките Малка Арда и Арда. Тази чета не се води подразделение към МОО, а към редовната българска армия, въпреки че е съставена изцяло от доброволци.
След войните Ст. Калоянов се занимава с предприемачество - строителството на Кричимското и Хисарското шосе. Бил член на Радославистката партия. По времето на Ал. Стамболийски е координатор на Вътрешната тракийска революционна организация, чийто ръководител от есента на 1923г. е Димитър Маджаров. Целта на ВТРО е да обедини всички угнетени и недоволни елементи в пределите на Тракия до р. Струма, без разлика на народност, за извоюване на пълна политическа независимост, т.е. да се бори за автономна Тракия, срещу гръцката окупация. Уставът е подписан от Тане Николов, Фуад бей, Кемал бей, а секретар е Коста Митев. Фуад бей е близък приятел на Ст. Калоянов Личен познат му е и Кемал Ататюрк, когото той отива да посети в Истанбул след идването му на власт.
Живото участие на Ст. Калоянов в македоно-одринското движение, личните познанства и писмени връзки с видните дейци на това движение доказват мястото на Пловдив в националноосвободителното движение на тракийските българи в края на ХІХ и началото на ХХ век.

—————————–

ГЕОРГИ ПОППЕТКОВ КАЛОЯНОВ - ПУШКИН
(1892 - 1958 г.)

Четник на воеводите Руси Славов и Димитър Маджаров, активен участник в Тракийското революционно движение

Георги Поппетков Калоянов - Пушкин е роден през 1892 г. в Доганхисар. Баща му - поп Петко Калоянов, най-големият от братя Калоянови, е последният български свещеник в голямото беломорско село, известен със свободолюбивите си идеи и високо народностно съзнание, за което нееднократно е бил затварян и тормозен от турските власти. Родолюбивите идеи на капитан Петко войвода, който по майчина линия е от Калояновия род /споделя го с биографа си Филип Симидов/, са извор на вдъхновение за родствениците му.
Първоначалното си образование завършва в Доганхисар, а прогимназия - в Дедеагач. Постъпва и в гимназията в Одрин. Две години учителства в селата Лизгар и Кадъкьой - Източна Тракия. При започването на Балканската война се връща в родното си село, където се включва в четата на Апостол Дограмаджиев. Основната задача на четата е да разрушава мостове и други съоръжения по жп линията Солун - Дедеагач, за да се възпрепятства съсредоточаването на турската войска и да се предизвиква паника в нея, а от друга страна да се осигури защита на населението от башибозука. Четата изпълнява успешно своите задачи и след пленяването на Явер паша при Мерхамли, Ференско, се разформирова. Балканската война завършва и по границата има слаби охранителни части от стари войници опълченци. Г. Калоянов се наема като учител в с. Ерек, Кушукавашка околия, в което пребивава до юни 1913 г. Започва страшният прелом - в селото пристигат хора с новини за чудовищни кланета и золумлуци над българското население в Малгарска и Кешанска околия. Турците са нарушили сключения мирен договор и са подложили на огън и меч Булгаркьой и околните селища. При тези слухове местното турско население, а и гръцкото, започва да се държи враждебно с българите. Същевременно българските власти и военни части започват да се изтеглят към старите предели на България, което още повече плаши местното българско население. При това положение Г. Калоянов напуска Ерек и потегля към Доганхисар. Минава през няколко български села - Дунята, Аврен и се опитва да успокои паникьосаните хора, като ги съветва да се самозащитават в случай на посегателства от местните турци.
В родното си село заварва същия смут. Освен това и от други близки села приижда население с цялото си движимо имущество. Дошъл е и Димитър Маджаров от Мерхамли с група въоръжени селяни. Поради опасността от турско нападение се организира и избира акционен комитет от четири души, със задачата да се грижи за охраната и продоволствието на хората: Ангел Карамитрев, Ивил Стоянов Калоянов, Георги П. Калоянов и Петко Марков, всички от Доганхисар. На съвместно съвещание с групата на Д. Маджаров се решава населението да остане в селото и да се организира защитата му, като се използва наличното оръжие. Скоро след това се чува, че в с. Голям Дервент е пристигнала чета от България и се придвижва към Колибалъка. По заръка на комитета Г. Калоянов влиза във връзка с четата, вземайки със себе си и Пею Поптрендафилов /бивш съученик/ от с. Пишман. Двамата пристигат в Голям Дервент на 7 август и заварват дружината на Руси Славов от 32 четници, въоръжени с различно оръжие. Апелират за съдействие в защита на населението. Прави се разпределение на застрашените райони и се определя зоната на Руси Славов.
Около Голям Дервент са поставени постове. На 8 август са забелязани въоръжени групи, прииждащи откъм колибите „Дъбравата”. По заповед на Р. Славов настъпващите турци са обстреляни с три залпа, на което те отговарят с картечен огън. Войводата е ранен в дясното рамо, но продължава да се сражава. Турците включват в стрелбата и планински оръдия, които подпалват къщи и църквата. Изпаднало в паника, населението масово бяга. При опита на противника да обкръжи четата, тя е принудена да отстъпи с няколко ранени и един убит местен охранител. Отстъплението е постепенно, към връх Св. Елена и Шапханата. Натам успява да се изтеглят и селяните с добитъка си. Турците влизат в селото, ограбват го и го подпалват. След няколко дни в бивака на четата идват селяни от Сачанли и молят за помощ срещу заплахата от башибозушко нападение. Без двоумение четата преодолява 30 км пресечена местност до Сачанли, където организира паникьосаното население. На другия ден тук пристига със същите искания и делегация от Манастир, Гюмюрджинско. Четата се отзовава веднага и предприема въоръжаването на охрана със събраното оръжие. Заловен е един турчин - събирач на кожи, у когото е намерен открит лист, удостоверяващ самоличността му, с бланка „Временно западнотракийско правителство - Гюмюрджина”. По нареждане на войводата Г. Калоянов пише писмо до командира на турската чета в с. Дурасанлар и до кмета на селото, в което ги предупреждава да не тормозят българското население, в противен случай ще им се върне тъпкано. На заловения търговец е възложено да занесе посланието.
Завърнала се в Доганхисар, четата на Р. Славов очаква четата на Д. Маджаров, за да координират действията си. Под влияние на чорбаджиите и по покана на чуждестранните консули в Дедеагач населението се готви да отиде в морския град и да намери покровителство. По-голяма част от българите в Гюмюрджинска и Дедеагачка околия вече била настанена в казармите на Дедеагач. Пристига покана от Д. Маджаров за среща в Домусдере, където да се обсъди обстановката. Междувременно става известно, че събраните българи, въпреки обещанията, са предадени на турците, които ги повеждат през Лъджакьой към Марица, с цел да ги отвлекат в Турция. Бързайки, Маджаров изпреварва колоната и заема позиции в околностите на Фере, за да ги пресрещне и освободи населението. Четата на Р. Славов го последва и във верига очаква башибозука. Двете дружини съгласувано откриват стрелба и с викове „Ура!” разпръскват противника. Бежанската колона е насочена към Турбалъкьой. Турците се организират отново и започват стрелба. Дадени са жертви и от двете страни. Убит е един турски командир, от когото Г. Калоянов взема бинокъла, сабята и топографска карта, които предава на Р. Славов. Турците се изтеглят към р. Марица, изоставяйки убитите. Раната на войводата от сражението в Дервент се възпалява и той е пренесен на ръце в Турбалъкьой. Освободеното население, около 18 000 души от Дедеагачка, Ференска, Суфлийска и Гюмюрджинска околии, са настанени в балкана около Доганхисар в местността Армагана, Калнъ-борун, Армутлиева и Саржова колиби.
След няколко дни хората са поведени към пределите на стара България под охраната на двете чети. Г. Калоянов е в челната част, заедно със Стою Вълчев от Мерхамли. Рано сутринта на 4 октомври, приближавайки с. Папазкьой, на шосето за Кушукавак се задава кавалерия от няколко души. Когато приближават и виждат въоръжената охрана, конниците се връщат в кариер в близкото село. Става ясно, че турците готвят ново сражение. Когато колоната наближава селото, започва жестока стрелба. Тук загиват около 200 души, предимно жени и деца. /Недалече от днешния мемориал на Илиева нива./ На 8 октомври пристига български полк, изпратен за нова окупация на Западна Тракия. Междувременно пристигат бежанци, които разказват за башибозушко нашествие в с. Адачалъ и търсят помощ от поголовната сеч, насилия и ограбване. Пушкин се явява при полковия командир Петров и го моли за оръжие и боеприпаси, но полковникът отказва. Адютантът на полка обаче бил истински българин и тайно от началника си снабдява четата с хляб и я въоръжава. Така 60 души, без да си починат и нахранят, поемат към Адачалъ, където пристигат към полунощ. Откриват залпов огън по единствената осветена сграда, където бил турският участък. Избавени са около 3 000 души жени, деца и мъже, произхождащи от Узункюприйска и Малгарска околия, и са преведени в пределите на България. В следващите дни такава помощ е оказана на българите от Кутруджали и Пишман, с прогонване на дошлия за плячка башибозук и организиране самоотбраната на селата. Особено ожесточено е сражението при Ятаджик /дн. Маджарово/, където башибозуци, стаени в засада, причакват изтощените тракийски бежанци и ги засипват с град от куршуми при опитите им да преминат Арда. Реката потича кървава. Жертвите са стотици. В стрелбата при воденицата Пушкин е ранен.
Дейността на четите на Руси Славов и Димитър Маджаров е описана подобаващо от акад. Л. Милетич в разтърсващата му книга „Разорението на тракийските българи през 1913 г.” На стр. 152 за Георги Калоянов - Пушкин се споменава, че е „твърд, решителен и смел четник”.
След злощастния Ньойски договор Руси Славов отново създава чета. Нови върволици български бежанци търсят спасение в майка България. Пушкин е редом до войводата като помощник. Участва и в комисия за настаняване на бежанците в Пловдивски район. На 23 ноември 1919 г. се жени, а Руси Славов му е кум. Един от синовете на Пушкин е кръстен на войводата, а най-малкият, Асен, носи името на съпругата на Руси - Асенка.
Когато през 1920 г. на конференцията в Сан Ремо става ясно, че Западна Тракия ще се предаде на Гърция, Г. Калоянов се среща в Дедеагач с войводата Д. Маджаров и двамата вземат от кмета на града, доганхисареца Коста Митев, 32 пушки. С това оръжие в балкана над Доганхисар образуват и въоръжават чета, която поставя началото на ВТРО /Вътрешна тракийска революционна организация/. Целта е извоюване на пълна политическа независимост на Одринска и Беломорска Тракия. В борбата срещу гръцкия терор българи и турци си подават ръка и създават Българо-турски военен комитет, съществувал до края на управлението на Ал. Стамболийски.
Четническата си дейност най-младият от Калояновци приключва след 1923 г., когато гръцката окупация и жесток терор довеждат до втора бежанска вълна от Западна Тракия. През 1924 г. укрива в дома си нелегални антифашисти. До края на живота си в село Цар Калоян е активен деятел на Тракийското движение. Почива през 1958 г.