Атанас Липчев

Господ ли нещо се разсърди, та опожари земята ни и изгори хляба ни, ние ли някъде сбъркахме, та потоп ни заля и удави, страх ни тресе за днешния ден, гърчим се от ужас за утрешния несигурен къшей… Живеем в стрес, умираме млади, газят ни по пътищата със скъпи лимузини и дори не ни се извиняват, обгазяват ни, тровят ни, угасваме бавно, неусетно дори…
Задават се избори, и анадолски мераци още се задават, мършоядите се размърдаха, подготвя се нова и богата трапеза… А родителите ни мрат от глад и болести…
…Днес в България е обидно да си българин, дори е някак унизително, превърнахме се на слуги в собствения си дом, управляващите снизходително ни потупват по рамото и ни обещават светло бъдеще, същото онова бъдеще, което обещаваха и на баща ми, но той не го дочака, а нещо ми подсказва, че децата ми също няма да го дочакат…
…Хиляди бездомници обикалят света с надеждата да открият своето Елдорадо, където да пуснат корен, всички те са омерзени, обидени и абсолютно уверени, че завинаги са скъсали с България. И уж в чужбина всичко им е наред и не мислят за хляба си, а пък нещо все ги гложде, нощем сънуват родното си село, ливадите и горите, сънуват поточето, край което е минало детството им, горчилката в гърлото е вече хронична, свиват се сърцата им от жалост, носталгията ги топи и измъчва, накрая не издържат, захвърлят всичко и побягват към родината, от която доброволно се бяха отказали.
Изпитвал съм го на собствен гръб; помня как при четиридесетградусова жега стоях на русенската митница и примижвах срещу разпаленото слънце, помня как нещо ме душеше в гърлото, вдишвах дълбоко от българския въздух, който толкова ми липсваше през последните месеци, вдишвах познати и родни миризми, не особено благоуханни, но затова пък толкова скъпи и мили, стоях на прашния площад, и ако не се срамувах, бих паднал на колене и бих целунал спечената от сушата благословена земя… Същата тази земя, която сега продават на парче и тя се топи и чезне, продават я синковците, без да им мигне окото, продават я, защото никога не са я обичали.
Странно и сякаш недоизкусурено племе сме ние, българите, много търпим и на бой носим много, но инак инатлъкът ни е голям. Все си мисля, че благодарение именно на този инатлък се крепим и оцеляваме, ризата от гърба ни можеш да свалиш, само вярата ни не пипай, защото закъде сме без вяра, тя ни е пъпната връв, тя е коренището, забило яко корени в тази солена, черна и изстрадала земя.

2009

(със съкращения)