ЕКСКУРЗИЯ НА МИСЪЛТА

Христо Кърпачев

ЕКСКУРЗИЯ НА МИСЪЛТА

Студът ми сковава
ръцете,
краката,
стените закриват
града и света.
Но пак ги прелита,
като птичка в нивята,
свободна и волна
сама мисълта…

Надничам над малкото
студено село,
сред черните урви
и сиви нивя
там, гдето реката
във сребърна лента
водите си пени
и лудо шуми.

Край нея дървари
по волове стари
ругаят и псуват
из калния път.

Зад нея къщурки
и сламени плевни
край улички криви,
покрити във кал
плетища от тръне
и курници стари,
окъпани в есенна,
сива печал.

Пред малка къщурка,
със плочи покрита,
излиза старица
със бели коси -
с тояжка в ръката
и в дрипи обвита -
над нея небето
излеко роси.

А старото куче
лежи на боклука
с настръхнал,
проскубан
от старост кожух.
И кучето даже
нещастно е тука.
Светът за глада му
и ням е, и глух.

Тук спомени стари
по ранни години
кат локви дъждовни
след буря цъфтят.
А моите мисли
по чуки,
долини -
подгонени птички
през есен - летят.

Горчиво детинство.
Горчиви са дните
на моите ранни
детински лета.
Със лудите крави
търчах по горите
от сутрин до вечер
и в дъжд,
и във пек…

Но дрънна верига
навън в коридора
и стъпки се чуха
край мойта врата.
Аз сепнах се бързо,
почувствах затвора
и върна се бързо
от път мисълта.

1936


СЕПТЕМВРИЙЦИ

Когато на Дунав се мръкне
и сънен Балканът заспи,
отново в полетата бойни
пожара на бунта гори.

Отново вървят септемврийци…
За всеки загинал герой
те мрачно проклинат: „Убийци,
ний пак ви зовеме на бой!”

Ний искаме пак свободата,
земята и нашия труд,
че ние твориме благата
със сърпа и тежкия чук.

А тихия вятър отнася
гласа на прикрития враг
и глуха закана оглася
селото и димния град.

Кълнем се в смъртта ви, другари,
и в всеки загинал герой,
че скоро часът ще удари,
часът на съветския строй!

Червеното слънце ще грейне
във всички бедняшки сърца
и в новия кървав септември -
кълнем се - ще бием врага!


ЧАВДАРЦИ

           Марш на ловешките партизани

Земята на Ботев и Левски
отново е робска земя.
Балканът хайдушките песни
отново размирно запя.

Кой люби народа поробен
и пази завета велик -
на Левски завета бунтовен -
при нас нека дойде войник.

Министри продават народа,
стражари бесилки коват.
Да вдигнем народа в тревога -
избитите жертви зоват!

Народната мъка запали
в кръвта ни хайдушки пожар,
затуй сме ний знаме развяли,
тъй както развял бе Чавдар.

Със ботевски пламък в борбата,
на Левски с духа несломим,
ний търсим в борбата разплата
и робски вериги рушим.

Кой люби народа поробен
и пази завета велик -
на Левски завета бунтовен -
при нас нека дойде войник.


ДРУГАРИ

Под нас реката с грохот разрушава
оковите на тежки ледове,
а слънцето през облак поздравява
напъпилите вече цветове.

Потънали в народната тревога,
на калната земя лежим
и на живота с логиката строга
размирни планове кроим.

В тях смело блика робската стихия,
тъй както долу мътната река.
И слънчев блясък пъпките им пият
и в пролетни цветя цъфтят.

Дерзай, другарю, нека сме бездомни,
безследно дните нека си текат,
с куршум жандари нека да ни дебнат,
бесилки черни нека ни коват!

Смъртта от дивите чакали
да срещнем с огнени сърца!
Че в нашта кръв ний слънце ще запалим
да грей свободно над света.


МАЙЧИНО ПИСМО

Любимо чедо,
синко мой,
   здравей! -
от стара майка
приеми привет!
Години вече,
   мили синко,
откак дома
не се завръщаш,
да те погали
   майчина ръка,
да те целуне
   майчина уста.
Години вече,
   мили синко,
смъртта е сякаш
бедната ни къща
покрила
   с ледени
   коси…
Аз често влизам
в малката ти стая,
целувам
   твоя скъп портрет,
праха почистя,
   сложа нов букет
от свежи
   алени цветя
и гледам всичко
пак да ти е в ред.
А снощи идва Живка
да ме види
и ми донесе
люляк и божур.
За теб говори
с пламнали очи
и с топла вяра,
че ще се завърнеш
                и нов живот
по нас ще закипи.
Прегърнах я
и сладко я целунах,
а сякаш теб целунах,
                  синко мой.
Но, скъпа рожбо,
нощта прихлупи ни двора
и селото потъне в сън,
край нас пристъпят
      някакви си хора,
      приклякват,
      дебнат
              и слухтят
и някак тайнствено шептят.
Пази се, миличко дете,
отвсякъде те дебне враг!
Недей си идва,
крий се по горите
и винаги бъди нащрек.
А Живка каза -
              честичко ще идва
и в приказки по теб
ще се тешим.
Дано пък, чедо,
                 скоро да се свърши
горчива орисия,
                 черното тегло,
дома да се завърнеш,
двама да те срещнем,
да ти целунем
                  гордото чело.
Прощавай, синко мой,
привет на твоите другари,
подгонени от топлия си кът,
привет от Живка
                    и от мен!


ОБЯСНЕНИЕ

Защото си родена сред полята,
        а си израснала в града,
затуй ли носиш красотата
        на свежи пролетни цветя
        наред със бурите в света?
Очи си взела от небето,
окъпано от пролетния дъжд,
        Снага -
        от буките в гората,
коси - от зрелия пшеничен клас,
        а твойта младост -
        пролетта по нас.
Вървя ли с тебе,
сякаш ме опива
лъхът на цъфнала липа,
говориш ли -
        пред мене се разкриват
        преминалите бури над света.
Погледна ли те в сините очи,
    аз сякаш виждам
          утрешния ден
                 свободен,
                 волен
             и щастлив
        като безоблачно небе.
Обикнах те, девойко синеока,
обикнах твойта красота -
      букет от родните поля,
      обикнах твоето сърце,
            препълнено
            с омраза
            и любов;
обикнах те,
защото си жена
          и скъп другар
в живота ми
               суров.


МЛАДА ПАРТИЗАНКА

Зад мен е черната гора,
под мен разкаляна площ,
а - ледна
          черна
          пещера
потиска есенната нощ.
Разтърси гръм земята,
светкавица
        разкъса
        мрака,
              а тя -
              русалка
              в детския ми сън-
видях
          самичка да ме чака.
„Здравей, другарю!”
Стиснах й ръката
и седнахме
             на мокрите скали
Под нас реката
                с мътните води
            протестно,
                   бясно ромоли.
А бурята,
на гладните тълпи с гнева,
люлее
        нощната
                    тъма…
„Прибраха татка
- за да се не върне;
любима майка
                в тюрмата прибраха,
а мен подгониха в гората…”
Светкавица отново
            разпокъса
парцалите на есенната нощ,
а нейното възпламнало лице
              погълнало
              светкавичната
              мощ,
ме гледаше с очи размирни
потънали
            в образ и любов.


ЗЛАТНА ЕСЕН

Златна есен
с звън понесен
вред в полята
долетя.

До земята
е унесен
небосвода
от тъга.

Духна вятър,
жълти листи
той отвя;

с голи клони
е гората -
пуста, сива -
онемя.

Златна есен
с звън разнесен -
пеят сухите
листа.

Туй сълзи са
на гората
по юнашката
съдба.

В ранно утро
той премина
с карабина
във ръка,

първо либе,
стара майка
и утеха
му е тя.


***
Кажи ми, кажи
   либе Севдано,
като за вода
   ходиш тъй рано
ти чула ли си
   да се приказва
кои са били
   тук отзарана.
През село рано
   в зори минали.
Севдано, казват,
   били Чавдарци.
Запели песни,
   знаме развяли
и на мегдана
   речи държали.