Василий Пичугин

превод: Литературен свят

Войната от 1812 година - Бородино - Кутузов - Съветът във Фили - горящата Москва - обходната маневра - запазването на армията - партизаните - Тарутино - Березина - «крахът на армията на Наполеон»… Такава е класическата схема на войната от 1812 г. в съзнанието на по-голямата част от жителите на нашата «необятна родина». И като че ли тази схема не може да бъде оспорена, ако нямаше едно но. Наполеон воювал не с Кутузов, Наполеон е не просто командващ армията, той е император на Франция. Наполеон воювал с Александър Първи, императора на Русия.

Станало така, че двамата велики императори, двамата братя, при управлението на които Русия не само се превърнала в световна държава, но и успяла да създаде великата руска култура, «не се харесали на нашата просветена публика». По-големият от тях нарекли «лукавия византиец», а по-малкия - «Николай Палкин». И двете названия не са случайни. Ще поговорим за «лукавия византиец».

Представете си Петербург - утрото на 27 август 1812 г., когато в столицата стигнало писменото донесение на Кутузов  - французите са разбити при Бородино. В столицата радост и веселие, празнични фойерверки. А след седмица Петербург получава друга депеша - за напускането на Москва, за колосалните загуби на руската армия в Бородинското сражение, за захвърлените в Можайск ранени. «Всички» осъзнали - катастрофа. И за нея имало «виновен». И той бил, разбира се, Александър Първи. Веднага му припомнили всичко - че е назначил да командва армията «тази стара негодна развалина Кутузов», че е превърнал руските чудо-богатири на Суворов в безпомощна сбирщина, «че е сключил безсрамния Тилзитски мир с човека, когото сам провъзгласил за антихрист. «Какво може да се очаква от цар, който е убил собствения си баща?» - задавал се «резонният» въпрос и веднага се давал не по-малко «резонният» отговор - него също трябва да го убият, жалко, че не са го направили веднага след Тилзит.

«А сега този идиот трябва да сключи по-бързо мир с Наполеон, за да остане поне нещо от Русия» - потокът от подобни съвети образувал плътна мрежа около императора. Но в нея попадали мненията не само на придворния планктон. За мир били и братът Константин Павлович (наследник на престола в случай на смъртта или отречението на Александър), и Аракчеев (военният министър), и канцлерът Румянцев  - управляващият елит на онова време.

Придворната тълпа беснеела от страх, а императорът оставал спокоен, той знаел за самотата си, знаел, че с него е Бог.

«Нищо чудно, когато човек, застигнат от нещастие, е нападан и измъчван. Никога не съм се лъгал в това и съм знаел, че и с мен ще постъпят така, ако малко съдбата престане да ми помага. Може би ми е съдено да се лиша дори от приятели, на които съм разчитал най-много. Всичко това, за нещастие, е в реда на нещата в света.

Спомнете си колко често в разговорите ни предвиждахме тези неуспехи, дори допускахме възможността да изгубим двете ни столици и че признахме за единствено средство срещу бедствието на това ужасно време твърдостта. Далече съм от това да падна духом под гнета на сипещите се по мен удари. Напротив, повече от когато и да е, аз съм решил да бъда упорит в борбата и към постигането на тази цел са насочени всичките ми грижи.» - това са редове от писмо до любимата му сестра Екатерина.

След тях последвали и други думи - към армията чрез полковник Мишо: «Кажете на нашите храбреци, обявявайте на всичките ми поданици навсякъде, където минавате, че ако не ми остане и един войник, ще застана начело на моето скъпо дворянство и всичките ми добри селяни и ще пожертвам всички средства на империята… Но ако Божественото Провидение е предопределило някога моята династия да престане да царува на престола на предците ми, ще си пусна брада и ще приема за по-добре да се храня с картофи с последните от моите селяни, отколкото да подпиша позор за моето отечество и скъпите ми поданици, чиито жертви мога да оценя. Наполеон или аз, аз или той, но заедно не можем да царуваме.»

А след думите последвали дела. На нито едно от предложенията си за мир Наполеон не получил отговор от руския цар. А точно това съвсем не очаквал. Обикновено говорят за Москва, която покварила и погълнала армията на Наполеон. В действителност армията на Наполеон била убита от Александър. Представете си хора, преминали маратон - седят в уютни кресла, надигат приятни напитки, но идват и им съобщават, че «трябва да пробягат още един маратон». Именно в подобна ситуация се оказала армията на Наполеон. Те били убедени, че са пробягали маратона и са го спечелили, но Александър Първи твърдо поискал да се повтори опита и то тъкмо в този момент, когато всички около него крещели, че «те спечелиха маратона, а ти, бездарнико, го загуби».

Резултатът - армията на Наполеон прекратила съществуването си, а Русия се насочила към върха на световния Олимп. Последният, който се опитал да попречи на това, бил самият Кутузов, който смятал, че е неподходящо за нас да воюваме в Европа, че ние, така да се кажем, ще вадим кестените от огъня за англичаните.

Но Александър не послушал фелдмаршала си, той знаел накъде е повел поверената му от Бога държава и с армията и съюзниците стигнал «до град Париж». И е вярно, че без грохота на руските ботуши по Елисейските полета изгорялата Москва не би била оправдана. Войната от 1812 г. завършила не с изгонването и на последния завоевател от руската земя, а със звънка казашка песен по улиците на Монмартър.

Европа треперела пред него и го ненавиждала. Той направил онова, от което Европа се страхувала: възродил Византия - православната империя в цялото й величие (а те били уверени, че са я погребали завинаги). Именно за това му залепили прозвището «лукавият византиец». И най-интересното е, че в това прозвище, което у нас винаги се е разбирало като не много добра лична характеристика на личността на Александър, присъства всичко: и признанието на поражението им  - «измами ни», и разбирането какво е успял да постигне Александър - «да възроди православната империя и да я издигне до световния Олимп».

Въпреки величието на делата си Александър прекрасно разбирал на кого е задължен за всичко. «Зрелището от гибелта на войските е невероятно! Кой би могъл да го извърши? Да познаем в това велико дело Божията промисъл» - с тези думи той завършил манифеста си за изгонването на армията на Наполеон.

В отговор руският народ създал великата легенда за Фьодор Кузмич - праведния цар Александър, отказал се от Царството Земно, за да постигне Царството Небесно.

Царят се оказал достоен за своя народ, а народът за своя цар.

27.11.2012