НОВО СЕЛО – СТРУМИЦА – КАВАДАРЦИ

Димитър Атанасов

Откъс от подготвената за печат книга „Македонска тетрадка”

Ново село – Струмица – Кавадарци

Малко преди да стигнем границата с Гърция на Кулата завиваме надясно и навлизаме в планината Огражден. Движим се срещу течението на десния приток на Струма – река Струмешница, в Македония я наричат Струмица. Някъде, където разливите са доста големи, със светли пясъчни откоси, напомня Марица. Отляво се издигат зелените стръмни ридове на Беласица, отдясно са южните склонове на Огражден. Десетина километра преди македонската граница има табела с надпис „Национален парк-музей Самуилова крепост”. Разклонението води към мост за южния бряг на Струмешница, към Ключката клисура, където се намира Самуиловата крепост.
Тук е написана една от най-трагичните страници в българската история. На това място през 1014 г. се е състояла драматичната Беласишка битка. В нея Самуил претърпява поражение и византийците пленяват 14000 български войници, ослепени по заповед на император Василий ІІ, самозакичил се по този повод с прозвището Българоубиец. От тази битка започва залезът на Първата българска държава и четири години по-късно пада под византийско владичество. Днес останките от крепостта и селището са консервирани, местността е обявена за национален парк-музей, а на най-високата й част достолепно се въздигат четири бетонни пилона, събрани в пръстен, и бронзова фигура на цар Самуил. Мемориалът е работа на скулптора Борис Гондов.
Не след дълго спираме на най-южния пропускателен пункт на Македония – Златарево.
Стратегията на Матей е да обиколим страната, минавайки през Струмица, Кавадарци, Прилеп, Преспа, Охрид, Струга, Кичево, Гостивар, Тетово, Скопие, Куманово, Крива паланка. Като отделим най-много време за разглеждането на църкви, манастири, културно исторически паметници и, разбира се, на двете най-големи езера – Охридското и Преспанското. Правим С-образен маршрут изток-запад-север-изток, обхождаме Македония и след седмица се прибираме в България през Гюешево и Кюстендил.
Но сега-засега сме все още на граничния пункт и чакаме да ни сложат печати в паспортите. Сградата на ГКПП-то е поочукана, поизкъртена, поолющена и поостаряла, каквито доскоро бяха и нашите гранични пунктове, но ние нали се готвихме дълго и протяжно да влезем в Европа, царят го хвана срам и се разпореди, та си ги пооправихме, поне да не посрещаме чужденците с мрачни и тъжни гледки. Както и да е, идва един митничар, препитва ни за имената, оглежда ни отговарят ли суратите на снимките. Най-изпитателно се вглежда в Матей, но в крайна сметка решава, че отговаря.
Говорим си като българи, никакъв проблем с общуването.
Впрочем, никакъв проблем нямахме и през останалото време, не сме имали нужда от преводачи. Да не говорим за песните в заведенията, които слушахме, и които и у нас си слушаме и пеем.
България е първата страна, която признава Република Македония в най-новата история, но никога не е признавала или приемала понятието македонски език. Според БАН и нашите водещи учени в миналото и сега т.н. македонски език е писмено регионална форма на българския език, изграден на основата на българските говори. С други думи български диалект, какъвто е родопският, шопският, източно-българският и т.н.
Който твърди, че македонците говорят някакъв друг, а не български език, не само исторически и обективно не е прав, ами е, меко казано, сериозно заблуден. Ако разгърнем картата на българската езикова територия, изготвена от акад. Стефан Младенов и обнародвана в Германия през 1929 година, ще видим, че западната граница обхваща цялата територия, която ние сега щяхме да прекосим, включително Солунско, Кукуш, Костур, Прилеп, Битоля, Ресен, Охрид, Струга, Дебър, Гостивар, Тетово, Скопие, Куманово и на север Враня, Ниш, Зайчар до Брегово на Дунав. Т.е. земи от днешна Гърция, Македония, Сърбия… Както се казва, няма нужда някой да ни убеждава, че бялото е черно или обратното. Българският език не е шепа пръст от брега на Вардар, разливът да го отмие, та да изчезне…
Този въпрос, естествено, вълнува и нас. Ние го обсъждаме надълго и нашироко, но само в микробуса, докато пътуваме. Не за друго, а да не предизвикаме някъде излишно напрежение, ако попаднем на сърбомани, каквито немалко има в Македония.
Със сигурност ще се наложи да кажа няколко думи в исторически план, но ми се струва, че е рано. Та ние все още не сме стъпили на македонска земя…
Униформеният е с чувство за хумор, като видя толкова много жени и толкоз малко мъже, се поглуми с нас и ние с него, пусна ни да отидем в безмитния магазин да си купим цигари и разни гевезелъци. И хайде, довиждане. Очаквахме въртели, тъй като от тази година искат визи на македонците за България и те недоволстват, но няма как, ние сме вече в ЕС и играем по тяхната свирка.
На десетина километра навътре и Глобул ми казва бай-бай.
Първото по-голямо селище е Ново село. Името е може би най-често срещаното не само в България и Македония, а във всички славянски държави. Това тук не се отличава с нищо особено, освен че е разположено покрай главния път и е център на община в източната част на Струмишкото поле.
Земята е на кръпки, явно според частните стопани, но поне е обработена. Хората орат с магарета и коне. Нарядко се вижда да пъплят тракторчета – малки червени калинки из кафявата угар, напомнящи нашите щаери по ТКЗС-тата от 60-те години. Така и не разбрах каква марка са, но са все нови. Много зеле гледат в този край, нивите край шосето са засадени кажи-речи само с този зеленчук. Чат-пат се срещат и хубави къщи, даже няма да сгреша, ако кажа начесто. На фона на другите изглеждат палати. Очевидно са на гурбетчии (сещам се за сръбския филм „С цървули по дивия запад”). Вдигат ги, за да има къде да карат старините някой ден като се върнат. Тука, където са гробовете на предците им.
- Това са американски къщи – вметва Запрян.
Според мен улучва в десетката.
Интересно, не всички са оградени. По нашите села дворните имоти са с високи зидове, дувари, мрежи с бодлива тел, та и жив плет.
Навлизаме в селище, на чиято табела е написано името Турново.
- Ама това е Търново, разбира се – реагира Весела.
Щяхме да срещнем много такива наименования на населени места, които ги има и у нас – едно към едно. Не мога да кажа със сигурност кои са преселниците, комай през цялата ни обща история, а и сега включително, посоката е запад-изток, а не обратното.
В надписите се срещат някои особени букви, като старобългарската „ят”, изписана като „а” с чертичка отпред, по аналогия на нашето „ю”, КонІ-арово например.
Изобщо като изключим латиницата, разликата с нашата кирилица са седем букви:
- „г” с ударение, чете се меко „гь”;
- „s” се чете „дз”;
- „j” се чете „й” или „ь”;
- „ль” и „нь” се пишат слято с малкия ер и се четат меко;
- „к” с ударение е меко „кь”;
- а „ч”, изписано като „чаталче” се чете „дж”.
В македонската азбука липсва големият ер – „ъ”. Този „българизъм” е изхвърлен през 1944-45 г. от Блаже Конески (братовчед на акад. Илия Конев) и М. Джилас – шеф на АГИТПРОП на Комунистическата Партия на Югославия. Последният под натиска на Тито назначава т.н. Езикова комисия, която изработва новата македонска азбука и въвежда новия македонски правопис със споменатите по-горе сръбски букви. Любопитно е, че в тази комисия е участвал и поетът Венко Марковски, който единствен се е противопоставил на Джилас. Всъщност въпросът с македонската азбука, правопис и език дефакто е решен в Белград, а не в Скопие. Ето защо „македонската кирилица” някои я наричат „македонска караджица”, а други „македонска джилосовица”
Ако се опитам да обобщя първите си впечатления от Македония с една единствена дума, тя ще е „бедност”. Картината не се различава особено от тази в нашите сиромашки села, но с една уговорка – все пак трябва да се върнем години назад.
Сравненията в такива случаи са неизбежни. Но човек не е застрахован от пристрастно мнение и винаги може да засегне някоя от страните. Така че, всичко, което казвам, е субективно и няма как иначе да е. Идеята на моето писание не е да правя социално политически наблюдения и коментари, а просто да спечеля читателя като съпричастен свидетел на това, което виждам и преживявам по време на нашето пътуване из Македония. И все пак си запазвам правото на някои по-скоро емоционални, отколкото художествени, научни или изследователски изводи и констатации.
Първото ми разочарование е свързано с културата на чистотата. Покрай шосето, по коритата на реките, по нивите ако щете, а и не само, са пръснати и разпилени в изобилие найлонови торбички, пластмасови бутилки, хартия и всякакви боклуци, а над тях се вият ята гарвани, глутници скитащи кучета се давят сред купищата смет, сякаш пътуваме сред някое безкрайно сметище. Чак ми става жал за нас, балканците. Манталитетът ни е по-близък до циганския, отколкото до европейския. И в България е същата грозна и мрачна картинка, макар и малко по-цветна. Кога ще се научим да живеем като бели хора, не знам.
Е, може и да хиперболизирам, но то е, защото боли.

* * *
Пътят почти следва извивките на Струмица, която тук е доста пълноводна и буйна. Извира на север, в планината Плачковица, над градчето Радовиш, където името й е Стара река, и тече на юг край едноименния град Струмица и Ново село, а оттам на изток край Златарево и се влива в Струма недалеч от Рупите. Дълга е 114 км, 81 от които на територията на Македония и 33 в България.
Струмица е първият по-голям град. Наброява около 35-36000 жители. Община, център на плодородното Струмишко поле, разположено в полите на Беласица. Земята е много благоприятна за отглеждането на тютюн. В центъра се издига внушителен паметник на Гоце Делчев. В античността градът носи името Астраион, за първи път се споменава през ІІ в. пр. Хр. като част от древна Македония. През ІІ в. сл. Хр. вече има друго име – Тивериопол. Названието Струмица получава по името на реката след славянското заселване на тези земи. През VІІ век вероятно е в Куберова България, а през ІХ век е в рамките на комитат в пределите на Първата българска държава. Под османска власт е самостоятелна кааза в Кюстендилския санджак. През 60-те години на ХІХ век в града е формирана българска църковна община, а през 1897 г. става митрополия и седалище на български владика. Тук през 1895 г. д-р Христо Татарчев основава комитет на ВМРО. В началото на ХХ век се поддържат шест български училища и две гръцки. Според известния географ и историк Васил Кънчов(1) по това време има 10160 жители, от които 6200 българи християни, 3100 турци, 700 евреи и 160 цигани. Градът е освободен от османска власт през 1912 г. от българската армия по време на Балканската война и влиза в границите на Царство България до 1919 г. От същата година по силата на Ньойския договор България отстъпва Струмица и Западните покрайнини на Сърбия. По време на Втората световна война от 1941 до 1944 г. градът отново е в границите на България.
От Струмица изоставяме главния път, който води за Радовиш, Щип и Велес, и навлизаме в планината в югозападна посока към Валандово. Това все още е Подгорие, северното подножие на Беласица. Нейното старо име е Керкина планина, то е запазено в гръцко, а Белес или Беласица е от по-ново време. Тя се простира от изток на запад през България, Гърция и Македония, дълга е 63 км и широка 7-9 км.
Минаваме през село Три води. Не съм сто процента сигурен дали има същото в България, но се сещам за фирмата на Слави Трифонов и Камен Воденичаров.
Заобикаля ни смесена широколистна гора, тъкмо се раззеленява. Красива е. Колкото по-нависоко се изкачваме, толкова по-ниска става.
Покрай шосето се изнизват пъстри туфени облаци цветя – разпознавам лилав и бял ирис, жълточервена перуника, алено червен мак. Също като нашите. Както и билките, предимно жълт равнец. Дори магарешките тръни са същите…
От една планина вода пием. Земята е същата, гората е същата, птиците са същите, звездите са същите, небето е едно, една вяра сме, но хората са различни – македонци и българи. Някой има интерес да ни разделя. И не само. Ние сами се делим. Защо? Кой го налага? Откак свят светува ли е така? Граници, войни. Езикът ли определя държавата или обратно? Нацията ли формира държавата или държавата нацията?
В историческите писмени извори от VІІ век до 1918 година, във всички документи, международни справочници и енциклопедии, за населението в Македония се пише за българи, турци, гърци, албанци, цигани, сърби, малко власи, малко евреи. Македонци не се посочват. Оттам насетне до днес включително има само македонци, сърби, гърци, албанци, цигани и др. Българи няма. За 80-90 години българите са се изпарили, изчезнали са. Ако се вгледаме във времето – няма и две поколения…
Не, не се заяждам. Само разсъждавам. На глас…

* * *
Прехвърляме билото и се спускаме на юг. Тук Беласица продължава в планината Плавуш. Гората е нефела – акация, меше и хвойна. Над Валандово се отваря хубава, панорамна гледка. В полето покрай реката и шосето стърчат тополи. Нивите са наметнали раздърпан кафяв кожух със светли и тъмни кръпки.
Валандово, наричан още Града под Плавуш, е кукнал в областта Боймията на десния бряг на вардарския приток Анска река. Турският пътешественик Евлия Челеби(2) – същият, който е оставил изключителни по своето значение битоописания за почти всички български градове от ХVІІ век, включително и за Пловдив, (а в София на негово име е кръстена улица) – обяснява, че в превод на български името означава Голям поп, т.е. Владика, сиреч Владиково. И добавя, че мюсюлманите са малко, а неверниците българи много. Не пропуска да отбележи, че има и много хубави български девойки. На мъж като Челеби, който обикаля четиридесет години по света в най-смутните времена може да се вярва, той е видял жени всякакви – сирийки, еврейки, гъркини, ханъми, европейки… Не знам защо си мисля обаче, че същото е казал и за филибелийките. Ще проверя. Впрочем, няма значение, това показва, че дваж повече може да му се вярва. Днес Валандово наброява 4400 жители. В статистическите данни, естествено, липсват българи…
Между Валандово и Йосифово отново зеленчукови градини със зеле. Много. Бахча след бахча. На места даже необрано. Има и оранжерии. С разсад.
- Зелето тук явно вирее добре – отбелязвам повече на себе си, отколкото да ангажирам някой.
Дочул репликата Матю веднага се намесва:
- Основна земеделска култура в този край. И то целогодишна. Климатът е по-особен, много е подходящ – обяснява най-сериозно.
Ако не го познава човек ще помисли, че е завършил аграрна, а не художествена академия.
По черните пътища като скорпиони пълзят червени щаерчета. По синурите – драки. По канавките – найлонови торбички и пластмасови бутилки. Това е обичайният пейзаж от Велешката котловина.
Отминаваме три самотни православни църкви в планината, разположени в триъгълник. Двете са една срещу друга през шосето, на два отсрещни върха, а третата малко по-напред, в низината. Тази отдясно личи, че е стара, с византийска зидария от тухли и камък. Може би мястото е свещено. Няма кого да питаме.
Вече сме в поречието на Вардар. Реката обточва пътя, бучи заплашително. Навлизаме в дефиле. Тук планината е изключително красива. Заради опасните завои едва лазим по дъно със стръмни скални откоси, събрани в обрасли с гори шепи. Ще се наслаждаваме на Вардаро докато навлезем в Тиквешията, където се вливат най-големите й притоци Черна (Църна) и Брегалница.
Азгън река, както казват турците, много по-буйна от Струмица.
Бучи ли, бучи водата. И на мен ушите ми бучат, а в главата ми звучи песен:

Море сокол пие
вода на Вардаро.
Море сокол пие
вода на Вардаро.
Яне, Яне ле бело гърло,
Яне, Яне ле кротко ягне.
Море, ой соколе,
ти юнашко пиле,
море, не виде ли
юнак да помине…

Велика река, казват македонците. При тях всичко е велико. Но реката наистина заслужава да й се отдели по-специално внимание.
Вардар (от гр. Вардарис) е най-голямата река в Македония. Дълга е 388 км, 87 от които са в Гърция. (Само за сведение – река Марица е дълга 521 км, Искър – 368 км, а Дунав – 2859 км). Предполага се, че името Вардарис датира от V – VІІ век, когато прабългарски племена се заселват по тези византийски земи (преди това реката е носела гръцкото название Аксиос). Подобни имена имат някои средноазиатски реки – Сърдаря, Амурдаря, както и по-малките Кудара, Шахдара и Чебдар, които се свързват с Кубратовите българи. По аналогия – Вардаря, Вардарис (гр.), „даря” е с ирански корен и означава река, а „вар” – могъщ, т.е. Могъща река. Вардар извира близо до Гостивар, минава през Дервентската клисура, през Скопие, после през Таорската клисура, през Велес и Тиквешията, през Демиркапийската клисура, Валандово и при Гевгели стига границата с Гърция, а по-нататък навлиза в Солунския залив и се влива в Егейско море. По-известните й притоци са реките Пена и Пчиня, споменатите вече Черна и Брегалница.
Всъщност Република Македония обхваща по-голяма част от Вардарска Македония (останалата е в Сърбия и Гърция).
Тук е мястото да кажа, че географската и историческа област Македония е едно, а Република Македония друго. Самата област е разположена в басейните на реките Бистрица, Вардар, Струма, Места, Караазмак и Дрин. Тя влиза в пределите на пет държави – Гърция, Македония, България, Сърбия и Албания.
Почти половината територия (при обща площ 67 000 кв.км и население 4,65 милиона души, по данни от 2002 г.) влиза в Гърция. Разделена е на три административни области – Западна Македония със столица град Кожани; Егейска Македония с главен град Солун (най-голямата по площ, получена по силата на Букурещкия договор от 1913 г.); и Източна Македония и Тракия (Беломорието) с център на областта град Гюмюрджина.
Днешната Република Македония заема 38% от площта и 44% от населението на областта Македония и обхваща по-голямата част от Вардарска Македония плюс Преспа, Охрид, Струга, Дебър, Кичево, Гостивар, Тетово на запад и Струмица, Щип, Кочани, Куманово и Крива паланка на изток. На изток граничи с България, на юг с Гърция, на запад с Албания и на север със Сърбия (включително Косово). Най-южната точка на държавата е Маркова нога, на източния бряг на Преспанското езеро, а най-северната е в местността Анище, в община Крива паланка. Най-западната точка е местността Кестеняр, югозападно от Дебър, а най-източната Ченгене кале, източно от Берово. Любопитно е, че разликата във времето на изгрева на слънцето от източната до западната граница на държавата е 7,5 минути.
Пиринска Македония в пределите на България (част от Благоевградска област) е освободена от османско иго по време на Балканската война през 1912 г. и остава в границите й след Междусъюзническата и Първата световна война.
В Албания се намира областта Мала Преспа, разположена в района около Преспанското езеро, както и районът на юг и запад от Охридското езеро.
Историческите факти сочат, че Вардарска Македония е окупирана от Сърбия през 1912 г. и остава в състава й след Балканските войни и Първата световна война. След Втората световна война се обособява отделна съюзна република Македония в рамките на Югославия. С получаването на независимост през 1991 г. на нейна територия възниква Република Македония.
Попаднах на статистически данни от 1911 г. в Енциклопедия Британика за населението на областта Македония, които ми се сториха прелюбопитни. Там се посочва, че общият брой на населението е 2 200 000, като 1 150 000 от тях са българи (т.е. повече от половината); 500 000 са турци; 250 000 гърци; 120 000 албанци; 90 000 власи; 75 000 евреи и около 50 000 цигани. Никъде нищо не се споменава за сърби. Християните са били 1 300 000, почти изцяло православни, а мюсюлманите 800 000.
Енциклопедия Британика със сигурност не лъже. Но аз отново се питам: Толкова динамично ли се променят обстоятелствата за 80-90 години? Къде изчезват българите, които са мнозинство в Македония? И наистина ли са изчезнали? Дали е достатъчно това, че сърбите ги нарекоха македонци, а гърците ги погърчиха, за да забрави светът за тях?
Заслуга за подмяната на „българи” с „македонци” имат и сърбите, и гърците. Най-паче сърбите, които казват, че по тия земи няма българи, а южни сърби. При визитата в Лондон на тогавашния министър председател на Сърбия Никола Пашич (чийто родители по ирония на съдбата са българи!), англичаните му задават въпроса какво иска – Босна или Македония, но не и двете, а той отговаря: „Македония, понеже Босна я смятам за сръбска!” Същият през 1919 г. в Париж, при сключването на договорите след Първата световна война, казва на Жорж Клемансо, че „след пет години в Македония няма да има нито един българин”… Не може да му се отрече, че той, както и тези след него, правят каквото могат по въпроса. Но като виждат, че българите няма как да станат сърби, през 1944 г. казват, че е по-добре да бъдат македонци, отколко българи. И всичко това се случва под носа и с мълчаливото одобрение на т.н. велики сили. Турците имат много хубави поговорки, но тази е много верна: Интереса клати феса…
Липсата на пълния член я прави и по-благозвучна.
Най-големи поражения сърбите нанасят след 1944 г. с помощта на Съветския съюз и Сталин, който съдейства на сърбомакедоннизма. А нашето комунистическо правителство не само козирува, а провежда тази предателска политика у нас. И задължава българите от пиринска Македония да се пишат македонци. Едва през 1963 г. БКП си признава грешката. Малко „след дъжд качулка” но…
По-добре късно, отколкото по-добре.

* * *
Името Македония е много старо. Според етимологията на думата тя произхожда от старогръцкото съществително „макос” и прилагателното „македнос”, което значи висок. Има две тълкувания: или че македоните са били високи хора, или местообитанието им е високо в планините. А може би и двете са верни. Всъщност името Република Македония все още е спорно и някои държави не го признават. На първо място е Гърция, която смята себе си за единствен наследник на античната държава на Александър Македонски. Ето защо ООН и ЕС наричат Република Македония с името „Бивша югославска република Македония”. От което македонците много се обиждат. И с право. Както вече стана дума на 15 януари 1992 година България първа признава държавата като независима и суверенна, с официалното име „Република Македония”.
Отплеснах се за малко от пътуването, но това е важна информация, която човек трябва да знае, за да си отговаря на въпроси, които неминуемо възникват при разглеждането на някои исторически и културни паметници или просто в разговори с местни хора.
След няколко тунела при Йосифово се качваме на главния път за Скопие. Движим се по първокласния Е75, който слиза към Гевгели (Гърция), а в северозападна посока води към Неготино, Велес, Скопие. Същият е част от международния път Белград – Атина. В тази си част почти неотлъчно следва извивките на Вардар, а ние като ланголиери(3) хрускаме километър след километър срещу течението.
Изпреварваме няколко леки автомобила от трудно разпознаваеми марки, фрашкани до тавана със зеле. Големите пазари са нататък – към Велес, Скопие…
Планината се променя. Оттук нататък ни съпътстват само голи чукари.
Сещам се за един виц, чувал съм го от моя приятел, поета Емил Милев, македонец от Благоевград, който никога не ми е казвал, че се чувства друг освен българин.
Срещнали се българин и македонец. Как живеете? – попитал българинът. Добро – отговорил македонецът, – при нас све е велико. Жито като дренки. Защо тогава идвате в България? – зачудил се българинът. Па, що ке правим у Македония? Камъни ли ке ядам? – отговорил македонецът.
Отдясно е Градешка, а отляво Марианска планина. Впрочем, дори когато пресичахме Беласица, никъде не видях гори като нашите – исполинските величествени борове в Родопите и вековните буки в Стара планина.
Вече има и лозя. Тук-там частни, нарядко са по-големите масиви, очевидно кооперативни. Сред тях като гарвани чернеят грозни бараки, струпани дъски там, сковани аманет плоскости, ламарина и друг отпадъчен материал. Колебая се дали са вили или кочини. Старци орат с кончета. Рехави бригади от възрастни, облъскани от работа жени, спечени от слънцето, забрадени с тъмни кърпи, облечени със сини и кафяви работни манти – чоплят песъкливата земя. Абсолютно същите се виждат и по нашите ниви.
Старото име на град Демир Капия (от тур. – железни врата) е Баня. Намира се на 200м. н.в. на десния бряг на Вардар, в областта Тиквешията (по името на езерото Тиквеш). Днес е център на община и наброява около 3300 жители, от които 3160 са македонци. По данни на Васил Кънчов в 1900 г. Демир Капия е село, населявано от 180 жители, всички до един българи християни. В очертанията на селището има археологически разкопки. Тук са развалините на средновековния български град Просек, столица на болярина Добромир Хриз, съюзник на Калоян срещу византийците. А по-късно и на болярина Стрез – самостоятелен владетел, бивш военачалник на Калоян, за късо време севастократор при Борил. В йерархията на властта севастократор е третата по ранг титла след цар и деспот (дава се от царя, но не се наследява).
- Няма да минаваме през Велес, нашата цел е Прилеп и Охрид – провиква се Матю.
Щели сме много да се отклоним и това щяло да ни забави, ще пристигнем в Охрид сигурно по тъмно…
- Не съжалявайте, не пропускаме кой знае какво – не спира да ни убеждава той.
И ни открехва какво точно ще пропуснем.
Велес е средно голям град с 44000 жители, разположен на Вардар. Старото му име е Кюпрюли, от турски „Мостов град”, подразбира се защо. В Югославия е носил името Титов Велес, нещо като нашия Димитровград. През римско време се е казвал Вила Зора.
- Думата „велес” е славянска и идва от „лес” и „вел лес”, т.е. „голяма гора” – включвам се и аз.
Може ли да зная нещо и да си трая…
По онова време, V – VІІ век, цялата околност е била обрасла в гъсти гори, от които днес няма и помен. Макар че съществуват и други версии за произхода на името. Волос или още Влас е славянски бог на магията, изкуството, мъдростта, скотовъдството и на богатството. „Волос” означава също „коса” или „козина”, ще рече „облечен в кожи”, „скотовъдец”… Етимологията на „велес” би могла да бъде проследена и по друг начин: коренът на думата „вел” и „веле” означават още велик, голям, могъщ.
- През ХІV в. близо до града е бил основан манастирът „Св. Димитър”, известен като голямо просветно и духовно средище на Балканите през Средновековието – продължава Матю. – Църквата „Св. Пантелеймон”, построена 1840 г., е много внушителна, с изключително интересна архитектура, обградена е с чардаци и перистилове…
Няма как да не се сетя за пловдивската улица „Авксентий Велешки”, минаваща покрай Народна библиотека „Иван Вазов” и Цар Симеоновата градина, и бързам да напомня на колегите. Той е известен български духовник, възрожденец, деец на националното движение за църковна независимост, митрополит на Велес за около десетина години в средата на ХІХ век. Във Велес е роден и българският поет Райко Жинзифов, автор на „Новобългарска сбирка”, съратник на Георги Раковски и Любен Каравелов, близък приятел на братя Миладинови. Тук е починал младият учител Миле Попйорданов, за който има песен, любима на поета Сашо Бандеров и писателя Драган Драганов, мир на праха им. „Болен ми лежи Миле Попйорданов…”. Друга песен Драго не признаваше, колко пъти сме я пели в „Кристал”, „Алафрангите” и „Старата къща”… След третата ракия.
Запявам я. Ружа веднага ме подкрепя, другите поемат.

Болен ми лежи Миле Поп-Йордано,
болен ми лежи Миле Поп-Йордано.
До глава му седи старата му майка,
тъжни песни спева, Миле споменува.
Стани ми стани, мило мое чедо,
стани ми стани, мило мое чед.
Твоите другари по сокаци одат,
тъжни песни спеват, тебе споменуват.
Твоите сестри, църно облечени,
твоите сестри, църно облечени,
сватба ке прават, брата си ке женат
за църната земя на Македония.
Бог да го прости Миле Поп-Йордано,
Бог да го прости Миле Поп-Йордано.
За народ се бори, за народ загина,
зарад свободата на Македония.

- Ето това е – провиква се Матю. – Защо ни е да ходим до Велес?

* * *
При Неготино главният път прераства в магистрала до Скопие, но на Матю тя му се струва скучна, бърза да я изостави. Отклоняваме се, загърбваме Конешка планина и поемаме през Тиквешията, от Неготино към Кавадарци. Досега се движехме на северозапад, а сега на югозапад.
Май наистина няма нищо интересно, нито готино в Неготино. Една главна улица, няколко хубави къщи край шосето, прашно площадче, сиво кметство и една по-голяма къща, на която пише „Суд”. Което означава, че градът със сигурност е общински център. За малко да пропусна часовниковата кула на площада, строена 1821 г. Градчето е средно малко, наброява 19000 жители. Но пък за сметка на това е доста старо. Основано е през ІІІ век пр. Хр. под името Антигонеа. Сегашното си име носи от славянско време и е вариант на античното. В средновековието е бил средище на занаятите и винопроизводството. Днес освен лозя отглеждат още тютюн, зеленчуци и житни култури. Най-голямото събитие е ежегодният фестивал на виното на Трифон Зарезан.
Следващият град ми дава отговор защо в този край има толкова много лозя, а не зеле, както беше около Ново село, Струмица и Валандово. Градът е име на марково вино – Кавадарци. Не знам защо винаги съм мислил, че е нашенско. Макар че нашето май е „Кавадарка”. Познавам един актьор – Кирил Кавадарков – Кавадарката.
- Коренът му със сигурност е от този край – категоричен е Матю.
Не е лошо да проверя, дано не забравя, дали и в България няма същото име на селище. Всъщност „кавадарци” идва от „кафадар” (тур.) и значи „юнак”, а също и „приятел”, „другар”.
Иначе Кавадарци е разположено на река Луда Мара в Повардарието, на 280м н.в. Средно голям град за страната, наброява към 30000 жители. По време на османското владичество е бил в Кюстендилския санджак. През ХVІІ век оттук е минал и Евлия Челеби, ала този път не споменава нищо за кавадарските девойки, а хвали местното вино. През ХІХ и началото на ХХ век Кафадарци (тур.) е център на кааза. Според Васил Кънчов в 1900 г. в града живеят 1940 българи християни, 3000 българи мохамедани, 120 цигани и 32 власи. Функционирали са две училища, основно и средно, и двете български. Ни сърби, ни гърци е имало. А през 1913 г. Кавадарци е един от центровете на Тиквешкото въстание против сръбското управление. По тази причина сърбите го опожаряват, ограбват дюкяните и по-богатите къщи и убиват 24 местни българи. Днес Кавадарци се гордее с винарската си изба „Тиквеш”, а също и с многото малки изби в района. Минаваме покрай металургичен комбинат и фабриката „Металекс”, които нареждат Кавадарци сред индустриалните градове в Македония.
- Познавам от Кавадарци Перо Мазев, най-големия македонски живописец през втората половина на ХХ век – казва Матю, обръщайки се към нас от първата седалка на буса.
Видял го в София на една изложба и го поканил да участва в Първия частен пленер в България през 1990 година, проведен в Пловдив от фирма „Неспо” на Тони Несторов, брат на поетесата Соня Несторова. И той дошъл с още един голям художник – Григо Чемерски. В един мъглив и ръмлив ден в творческата база на ул. „Кирил Нектариев” №17 в Стария град Перо си сложил мушамата, наредил четири платна на оградата под смокинята, изправил се висок и сух, и за няколко часа направил полиптих за Пловдив.
- Една великолепна импресия, излъчваща страхотна енергия, някакво детско заиграване с цветовете, виждаш една изворна чистота – описва го Матю с няколко словесни щриха.
Само след два месеца, когато отишъл в Скопие да го търси и питал за него, се учудил, че го гледали някак особено. Бил починал. Играл футбол с децата и там, на игрището свършил. А четирите платна заминали където им е мястото, купил ги галеристът Урбин от Скопие, живеел в ситито.
- Но пък в драматичния театър в Скопие има картина на Златю Бояджиев. Защо тя да не е в Пловдив? – завършва разказа Матей.
Пита нас, а гледа Весела. Много добре знае кой би могъл да отговори.
Следващото селище е Возарци. Тук на времето е ставало голям панаир, с най-големия в областта пазар на добитък.
Пресичаме Черна река (Црна), идваща от езерото Тиквеш и вливаща се във Вардар при античния град Стоби. Най-пълноводният десен приток на Вардар. Тече от юг на север, дължината й е 207 км. В историята е известна с битката при завоя на Черна (при с. Брод) през Първата световна война между българската войска и съглашенските части, в която България понася тежки загуби и дава свидни жертви.
Между Возарци и Прилеп спираме за по една цигара. Възползваме се от отбивка на пътя и хубава поляна. От другата страна тече река Раец.
- Да не е кръстена на тебе? – питам Рая.
- Някои ги обезсмъртиха с улици и булеварди, а по-достойните с реки и планини – смее се тя.
Близко до шосето, почти до банкета, се издигат два малки параклиса на Св. Богородица. Големи колкото надгробни паметници. Подходът към тях е от каменни стълби, оградени с черни метални колонки и вериги. Самите параклисчета са вдигнати на височината на очите, изковани също от метал, като по-големи къщички за птици с вратички, остъклени и с кръст отгоре. Вътре икона на св. Богородица. Кандило. Свещи. И монети. Отивам на по-далечния, оглеждам се, прекръствам се и без да ме види някой оставям монета. Не знам защо, винаги, няма значение дали съм на гробище или в църква, общуването с покойните ми близки и с Бога е много съкровено. Ако има някой до мен или ако ме гледат се притеснявам. Мир на духа на баща ми, че го споменавам, тогава той още не беше починал, отивам на гости в Силистра, случва се веднъж в годината, все пак Пловдив е на 500 км, и отскачам до гробището, да прелея гроба на майка, беше си отишла скоро. Запалвам свещ, погалвам снимката на плочата и разговарям с нея, предавам поздрави от Венера, от внуците, разказвам как са, какво правим, изобщо какво се е случило докато нея я няма – неща, от които би се интересувала, ако беше жива. И изведнъж на гроба до мен кляка татко. Видял, че отивам към гробището и дошъл. Приказката ми секна. Не можахме да си кажем нищо повече. А все пак той ми е баща, бива ли да се смущавам от него. Но… това е. Човек е такъв, какъвто е, а не какъвто му се иска да бъде. Та и сега, гледам да съм сам. Оставям парата, казвам „Бог да прости” и се връщам при колегите.
След малко на същото място спира луксозна черна кола, от нея излиза добре облечен мъж в тъмен костюм, бърка в джоба на сакото, изважда свитък банкноти, оставя ги в параклисчето, прекръства се, качва се на колата и си продължава пътя. Имам чувството че наблюдавам сцена от филм на Костурица.
Случаят ни дава водеща тема за разговор през следващите десет-двайсет минути, докато почиваме.
- Не са параклиси, а паметници на починали при катастрофа хора, близки на този човек – смята Весела.
- В такъв случай би имало надписи, имена, години, каквато е православната традиция – отбелязва Христина.
Не знаем за какво става дума, гадаем, предполагаме.
- Сигурно е имал добра сделка – подхвърля Тони от Бирдас.
Не мисля. По скоро може би е някакъв жест на благотворителност.


(1) Васил Кънчов, „Македония. Етнография и статистика.”, София, 1900 Обратно в текста
(2) Евлия Челеби, Пътеписи (Превод от тур. Страшимир Димитров), София, 1972 Обратно в текста
(3) По Стивън Кинг – същества, които изяждат пространството, преминало в състояние на минало време. (Б. а.) Обратно в текста