БАЩИНА ОБИЧ

Петър Стъпов

Вуйчо Тодор си дойде от странство. Трябва да ви кажа, че той беше дипломат в чужда столица и работеше в българското посолство. Всяка година пристигаше в отпуск и аз много му се радвах. Беше хубав, елегантен мъж, спокоен, усмихнат, внимателен с всички. Харесвах го много и затова, че понякога ни пишеше писма и в тях разказваше за живота в далечната страна. Всеки път, когато пристигаше, ми носеше не само шоколади, но и други подаръци. Аз горещо го целувах, сядах до коляното му и го молех да разказва.
Така се случи и тази година. Щом вуйна и мама са наприказваха с него, той ме погали по косата и попита:
- Е, сега и ти разкажи как прекарваш? Все още ли обичаш да играеш?
- О, да! - отвърнах аз. - Най-много играя, когато през лятото отивам на село при баба и дядо.
- А с животните как си?
- Те са моите най-добри другари.
- И все ги обичаш?
- Разбира се.
- И дивите ли?
Като имах предвид кръвожадните хищници, казах:
- Те са лоши.
- Винаги ли? - Вуйчо повдигна хубавите си вежди и добави: - Мисля, че не си прав.
- Как да не съм? Нали нападат хората, ядат и други животни, най-добрите и най-кротките… Само зъбите им да погледнеш, умираш от страх.
Вуйчо се усмихна и кротко заговори:
- А не забравяй, че природата ги е създала да се хранят само с месо. Мисля, че това не е тяхна вина. Знаеш ли, че и те са добри, когато не са гладни? Тогава дори са нежни. И с майките, и със своите рожби се отнасят с обич, както всички добри родители?
Аз вдигнах рамене. Не ми се вярваше. И казах:
- Вуйчо, не мога да си представя добър вълк, лъв или пък леопард!
- Има ги, има ги, мойто момче. Например лъвовете, щом не са гладни, не нападат животните, които пасат край тях. А за вълците искаш ли да ти разкажа една интересна случка?
- О, разбира се!
Това се случило в Прага - поде той. С братовчедка ми Ани понякога отвали в зоопарка. Там, разбира се, имало животни от цял свят: хвъркати и бозайници, риби и влечуги, натруфени с пъстро облекло папагали, орли, моржове и тюлени, огромни змии, лъвове, жирафи, камили… И всички, както в софийската зоологическа градина, затворени в железни клетки и кошари. Вуйчо и Ани ги разглеждали с любопитство, радвали им се. Пред клетките на маймуните момиченцето протягало ръка да хвърли някое лакомство. било празник и посетители колкото щеш. Изведнъж рукнал дъжд. не обикновен, тих, а пороен дъжд и веднага потекли мътни вадички. Те се събирали, образували поройчета, които се устремили към по-ниските места. Посетителите изтичали да се скрият под дървета и навеси. Вуйчо и Ани също намерили подслон.
По едно време разтревожен пазач притичал с чадър и се изгубил към канцеларията на зоопарка. Само след секунди оттам излезли още трима-четирима пазачи в найлонови наметала, с мотики и лопати. Цапали в локвите и пороите и заминали към ниското в края на зоопарка. Свит в една мушама, появил се и директорът. Вуйчо го попитал какво се е случило. Той разказал, че кошарата на вълците се наводнила, водата нахлула и пещеричките, където се криели големите и малките, наскоро родени вълчета. Ще се удавят, ако не им се помогне.
Когато дъждът поутихнал, пазачите пак се появили. Някои стискали под мишниците си мокри като мишки вълчета. Най-отзад други двама в мрежа носели вълчицата майка. Ето, дъждът съвсем престанал и от различни места се появили понамокрени посетители, раздърпани и намръщени. Вуйчо и Ани решили да се приберат вкъщи. Но като направили само две-три крачки, чули тревожни гласове:
- Внимание, опасност! Три вълка са избягали! Пазете се, граждани!
- Как така избягали? - попитал вуйчо минаващия пазач.
Той обяснил, че в кошарата останали едрите мъжкари. Изглежда, пазачите забравили вратата отворена и вълците изчезнали.
В зоопарка настанала паника. Жени пищели, деца плачели, мъже ругаели и се оглеждали да не би някой хищник да връхлети ненадейно. Директорът пък излязъл от канцеларията си и казал, че вълците могат да направят непоправим пакост. По-добре посетителите да останат в зоопарка, защото бегълците сигурно вече скитат из квартала. Съобщили на милицията и на пожарната команда.
И ето, въоръжени милиционери пристигнали със здрави мрежи и плъзнали из околните квартали. Минал цял час, а от вълците никакви следи. Посетителите се оглеждали тревожни и се чувствали като затворници. За по-сигурно някои се приютили в канцеларията, а вуйчо и Ани намерили сигурност в кабинета на директора.
По едно време отвън някой се развикал:
- Граждани, намерихме ги… Излизайте, няма опасност.
През вратата се втурнал директорът. Засмян, весел…
- Представете си - бързо заговорил той, като бършел потта от челото си. - Знаете ли къде ги намерихме?
- Сигурно в някой съседен двор - казал вуйчо.
- Нищо подобно! Бяха легнали спокойно пред клетката с вълчетата и майка им. Докато ние търсим и се окайваме, че може да стане непоправимо нещастие, те кротко наблюдавали малките…
- Каква била работата! - отдъхнал си вуйчо, а Ани подала ръка на директора и любезно му казала:
- Благодаря ви…
- Да, да - подел развълнуван той. - Наблюдавал съм, че най-страшните зверове са силно привързани към малките и майките им. Дори проявяват нежност. И винаги им помагат.
- Забележително - казал вуйчо. - Отсега нататък повече ще уважавам тези зверове…