ВЕЧНИТЕ СПЪТНИЦИ НА ВЕЛИКИТЕ ЛЮДЕ

Петър Стъпов

Не само в наше време, но и дълбоко в дългия низ на вековете, поколенията не с особен възторг са изучавали и ценели колосите от възраждането.

Културната история ни е дала редица гениални имена, сложили непоклатими основи за богатия разцвет на човешките знания, изкуства и технически възможности. Всеки народ има такива имена, прехвърлили родните си граници, за да посочат сигурен път за нови възможности на цялото човечество.

Задачата ми е да разгледам една бодяща особеност, която, като че ли е необходим и жесток спътник на всеки гений: сплетните, кроени срещу него от жалки съперници, или злобни завистници.

Историята изобилства с примери, които говорят, че почти всички водачи на човечеството са били предмет на сплетни и жестоко преследване, само защото талантите им са стояли високо над посредствеността и са тласкали развитието на човека бързо напред.

Тая унищожаваща злоба на обикновените люде срещу големите умове на дадено време е пречила на съвременниците им да ги оценят правилно. И едва когато те, огорчени, напущат света, поколенията, на които е чуждо пристрастието на миналото, изтъкват величието на всеки предходник. Народите оценяват талантливите си съвременници едва след смъртта им.

Иисус бе разпнат, защото посредствеността впрегна всички сили срещу него; но за следващите поколения той стана бог. Савонарола, италиански мислител, биде изгорен, защото стоеше високо над хулителите си. Така загина в Рим и Джордано Бруно, италиански философ, заклет враг на схоластиката. Посредствеността и клюката погубиха Иван Хуса, Галилея, Колумба и др.

Виктор Хюго също бе жертва на тълпата и сплетните й. Такъв е случаят с капитан Драйфус и с неговия смел защитник Емил Зола. Славата на Зола озлоби завистниците му. В кръчми, в бални салони, по улици, навсякъде шушукаха за „чудовищната разпуснатост” на Зола, и сееха клюки за личния му живот. Срещу тях Зола сметна достатъчно веднъж да противодейства с един отговор, поместен в романа му „Кръчма”. Той казва: „Да знаехте как се кискат приятелите ми над басните, с които се забавлява публиката за моя сметка, да знаехте само, какъв тих, почтено-буржоазен живот води под мирната си стряха този мним кръвопиец и злодей, как е предаден той на работа и как люби изкуството, като се старае да създаде колкото може по-жива и по-широка картина на живота”.

Но хулителите на Зола умряха така тихо и безславно, както безславно прекарваха лишния си живот. Те са забравени, и над жаждата им да приравнят големия писател до себе си, сега можем само иронично да се усмихнем… А Зола е живял и ще живее като учител на редица поколения писатели, като художник-реалист на перото, като представител на една важна епоха.

***

Тая горчива съдба не е отминала и великана на италианското възраждане - Микел Анжело Буонароти, гений на изкуствата: скулптура, архитектура и поезия. Целият му живот е богат низ от творчество. Той е написал „изваяни като от мрамор” (както са се изразявали тогава критиците) великолепни сонети. (Върху него е оказала особено силно влияние маркиза Виктория Колона, вдовица на маркиз Педарски. Спрямо нея Микел Анжело е таял чиста любов, която напомня любовта на Данте към Беатриче).

Но завистта, клюката и клеветата не е пожалила М. Анжело, който е създал безсмъртните скулптурни творения: „Умиращият Адонис”, „Мойсей”, (от замислената грандиозна гробница на папа Юлий II), група „Pieta” с религиозен сюжет, в църквата „Св. Петър”, „Давид”, „Мадона с Младенеца”, „Полагане в гроба”, „Лоренцо и Джулиано дей Медичи” и други, а през 1512 г. нарисувал върху свода на Сикстинската капела във Ватикана безсмъртните картини по библията: „Сътворението на света в шест дни”, „Грехопадането”, „Каин и Авел”, „Потопът”, пророците и т. н, поръчани от папа Юлий II. М. Анжело е трябвало да работи знаменитите фрески сам, легнал върху скелята. И когато папа Юлий II е отишъл да види завършената творба, заплакал от вълнение пред голямото дело на художника.

А през 1512 г, по поръка на папа Павел III Форнезски, е нарисувал в дъното на Сикстинската капела гениалната композиция “Страшният съд”, която е предизвикала негодуване като нехристиянска, но все пак е била призната за първенец в живописта.

В областта на архитектурата М. Анжело е проявил също така забележителни дарби. Изготвил е проекти за църкви и дворци (между които и за знаменитата църква „Св. Петър”), строени под негово ръководство. Изработил е и укрепителните планове на Рим.

Преживял е шест папи: Юлий II, Лев X, Климент VII, Павел III, Юлий III и Павел IV. Всички са ценели гения на художника и са му давали простор за работа. Особено голям негов покровител е бил папа Юлий II, при когото М. Анжело все пак е изпитал най-големи горчивини в живота си, причинявани от съперници и завистници. Но въпреки това папа Павел III му е дал званието „скулптор, живописец и архитект при папския дворец”.
Микел Анжело е живял 89 години. Погребан е в родния си град Флоренция.

Животът на всички гении е страдание, но най-тежко са страдали те поради клюките на своите завистници, които са искали да ги унищожат. И Микел Анжело не е убегнал на тая черна орис. Още момче бил, когато художникът Ториджиани, - в едно спречкване - смазал носа му с пестник, което го загрозило и го е мъчило цял живот.

Но папският скулптор Браманте, който от завист е увещал папа Юлий II да прекъсне строежа на грандиозната си гробница, му е причинил най-много горчивини.

Браманте на няколко пъти е успявал да скара папата с художника, но папата винаги се е възвръщал към дружбата си с М. Анжело, ценейки големите му дарования.
В едно писмо до епископ Марко Вигерий през 1542 г, Микел Анжело се оплаква: „Всички несъгласия, произлезли между мен и папа Юлий II, бяха причинени от завистта на Браманте и Рафаело Урбински. Ето причината, поради която папата не продължи да се занимава с гробницата и ме разори. Що се отнася до Рафаело, той имаше причина да ми завижда, защото всичките си познания по изкуството придоби от мен”. (Изглежда, че за Рафаело - последният велик художник, който е бил всецяло в услуга на Браманте, Микел Анжело е вложил пристрастие).

Но не само Браманте е бил неприятел и завистник на гениалния флорентинец. В дворците, около папите, разни приближени тайно злословили по негов адрес, защото огромната му фигура ги е смущавала. За него били разпространени слухове, че е получил от папа Юлий II 16, 000 скуди, за да продължи постройката на изоставената гробница. Интригите са се отразявали болезнено върху честната душа на Микел Анжело; срещу клеветниците си той е водил дело, което се е протакало с години и не му е давало мира.

Пак през 1542 г. М. Анжело се оплаква до същия синегалски епископ Марко Вигерий и иска защитата му: „Върху мен всеки ден хвърлят камъни, сякаш аз съм разпънал Иисуса. Излишната вярност, която не искаха да оценят, ме погуби. Мен ме наричат крадец и лихварин! Мнозина твърдят, че аз съм дал под лихва парите на папа Юлий и съм се обогатил… Аз Ви пиша истината. Бих се радвал, ако папата и цял свят биха прочели това писмо. Аз не съм крадец, не съм лихварин, не съм разбойник, но флорентински гражданин, благороден син на честен човек”.

От по-известните му завистници, също художници, е бил Тициан и знаменитият тогава писател Пиетро Аретино. Неговата злоба спрямо художника се изляла в едно публично писмо, достигнало и до папа Павел. Наистина, Аретино се възхищавал от гения на флорентинеца, но това не му пречило да пише:

„…аз се срамувам от необузданата свобода, с която вашият дух е посегнал на това, което трябва да бъде последна цел на християнската добродетел и вяра”. (Говори за картината „Страшният съд”, където хората са изобразени голи). По-надолу той нарича М. Анжело „далеч от благочестието”, „осмелил се да оскърби и храма на Всевишния Бог, „подиграващ се с вярата на своите братя”, „престъпна смелост на вашето необикновено изкуство” и пр.

Накрай Аретино съветва папата да унищожи „Страшния съд”, нещо, което той, за щастие, не е направил. Тая война срещу М. Анжело е само за това, защото не е удостоил с отговор по-предишните писма на Пиетро Аретино, нито е изпълнил молбата му да му подари своя картина за музея му!

Най-отдолу на писмото си до художника, Аретино пише: „ . . . аз отчасти излях своята ярост”, „…аз съм достоен да получавам отговори на своите писма дори от императори и князе”…

Целият живот на Микел Анжело е минал в страдание. За себе си той пише: „Горко ми! Спомняйки си толкова минали години, аз не намирам сред тях нито ден, който бих могъл да нарека свой”…

Все пак, приятелите му не бяха малко. Той умря, погребан с почести. Завистниците му и интригантите останаха - както е било всякога - погребани безславно и забравени във вековете, а неговото име, заедно с други гениални имена с подобна житейска съдба, ще огрява безкрайния низ на вековете…

Малките души всякога са съскали срещу големите имена, предтечи на нови дни, апостоли на огромната човешка култура.
Съдба!…


Сп. „Гребец”, № 3, 1934