ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА

Никола Инджов

Из романа „ВЪЗРЕЧЕНИ ОТ МАНАСТЪР”

Според многобройните литературнокритически отзиви, три основни теми са изведени в този роман:
- за човека като свят, от който започва минало, но и бъдеще
- за смъртта като единствения милостив спомен за живота;
- за това, че „ и един човек да оцелее - оцелява историята
Към горния цитат трябва да се прибави и следното откровение на автора:
„В края на краищата моето писателско призвание е повеля на нетленна памет - и аз искам българският народ да прозре себе си в проекцията на великите свои предшественици, от които той се възражда и възрича. Аз искам българинът да помни, че след Кирил и Методий не може да бъде сляп и глух; след Паисий Хилендарски - невежа; след Христо Ботев -роб! Искам да знае, че ако историята я пишат победителите , то я създават победените - Априлското въстание, в Балканската война, в Илинденско- Преображенския бунт… Аз съм от победените, ето защо вярвам, че литературата е призвана да изпълни историята с образите на обикновени хора, без които хрониките на епохите биха били сбор от дати и скелети на царе…”
Следват записки из странническия бележник на Нестор Абрашев, онасловени „ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА …” Това е паралелно повествование, което представя с почти документална точност преживяванията на главния герой на романа по широкия свят.

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА …
(Масая, Никарагуа)

Великият вулкан надига снежна грива в спепеленото тропическо небе. Червенее мравунеста пръст, зеленее тръстика и по изчезващи в нея проходи минават конници. Виждам ласо, омотано около изкорубено седло. Подрънква тежко мачете, блъснато от копито. Изпод пооръфано сламено сомбреро тъмнее скулесто лице.С вродено предчувствие за мразовит планински повей ездачите са наметнали шаячни сарапе. Отминават и сякаш се изпаряват в ослепителната мараня на вечните снегове.
В попътния мотел има един-единствен човек, който се върти около рецепцията.
“Можете да влезете в стаята си, господине, но е неприбрана”.
“Ще почакам малко”.
“Няма да е малко”.
“Но защо?”
“Защото…”
И той млъква, тъй като в това време на стъклената врата се очертава униформена фигура. През рамото му са преметнати сребристи екселбанти, а по мундира има толкова много значки и знаци, че си мисля да не би да е някой генерал. Оказва се сержант. Сваля потната си фуражка и я оставя върху телефона. Сигурно слушалката дълго ще вони на жандармерия.
“Вие защо не продължите пътя си. Границата е на седемдесет километра. Там също има мотел”.
“Изморен съм. Може да катастрофирам. Какво, не съм ли желан тук?”
“Диос мио, амиго, вие, синеоките, сте най-желаните гости тук!”
“Разбирам…Разбирам…Разбирам…”
Тук единственият синеок би могъл да бъде Че Гевара. При това очите му бяха опасни.
Дремя в очакване да ми оправят стаята и така минава бавното ничие време.Сержантът си е отишъл след огледа на очите ми, а хотелиерът казва:
“Снощи имаше земетресение. Великият вулкан се пробуди и много хора тръгнаха към него. Но вече ще се връщат”.
“Защо отидоха?”
“Нима не знаете? Не сте ли чували? Невероятно…”
“Някакъв индиански култ ли?”
“Не…”
И той отново млъква. Не е тукашен. Вероятно е испанец или италианец, кой знае как изпаднал в този мотел на шосето, което като гръбнак на кайман се появява между Пасифика и Атлантика.
Няма го камериера, няма го бармена, няма го електротехника, няма го готвача, няма го момчето - вкарвач на колите в гаража, няма го пиколото - носач на багаж….
Дочувам странен шум и чаткането на конски копита. Испанецът или италианецът излиза навън, слага ръка над очите си. Излизам и аз, и аз примигвам от снежното сияние. Конниците се завръщат пеша и водят жребците за юздите. През седлата са преметнати като връзки банани човешки ръце и нозе, сключени с белезници две по две.
Преминават покрай мотела като привидения. Костите почукват една в друга, желязото подрънква по тях с непознат за мене звук.
“Ето, това е, господине. Великият вулкан е изтласкал от кратера заедно с лавата тези кости. Останки от чужд живот…От друг вид хора в сравнение с мене. Хвърляли са ги от хеликоптери, за да няма следи. Но при всяко земетресение роднините на изчезналите бързат натам”.
“Да…Бях чувал, но не вярвах. И по какво ги разпознават?”
“Едва ли ги разпознават. Там, казват, ги хвърляли без венчалните пръстени, без златните им зъби, без никакви амулети. Понякога още живи, представяте ли си?”
“Представям си…В Манагуа земята се разлюля през 1973 година и на повърхността излязоха тайни гробища. Подплашените хора бягаха по руините на града и по зловещо поникналите кости на незнайни сандинисти. Подивелите кучета разнасяха ребра и черепи от крайбрежие до крайбрежие. И какво поразяваше странника тогава - съсипаният град на живите или отвореният град на мъртвите?”
“Вие сте изглежда философ, господине, но в Америка животът и смъртта не се сравняват, те са едно и също нещо…”

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА …
(Остров Кондау, Виетнам)

Неразговорлив човек ме води към невиждано съоръжение. Два високи стълба, между които горе е окачена железна плоча. Тя цялата е потъмняла от ръжда, има и по-тъмни петна. Долната й страна е изострена като сабя, като бръснач. По тънкия ръб пробягва слънчев лъч. Под железната плоча има широка около половин метър и дълга около два метра дъска. Тя също е с тъмни петна и е прикрепена за една ос подобно люлка-везна в детска градина. До единия край на дъската между стълбовете е поставен плетен бамбуков кош, прояден от същите тъмни петна.
“Това е гилотината” - продумва неразговорливиятг човек.
Наоколо в чашките на ярки цветя пчелоподобно перперят колибри, дочува се екот на гълъби.
“Тази дъска се изправя. Осъденият се привързва към нея в цял ръст, след това връщат дъската в хоризонтално положение и главата на човека се намества точно над коша с лице надолу. Глотината пада и главата отскача отсечена направо в коша. Той събира седем виетнамски глави. Може би най-леко е на първата глава…”
“И това в двадесети век!”
Човекът ме гледа учуден. Вероятно моето възмущение му изглежда патетично, а по-вероятно е да преценява колко съм отдалечен от истината за света.
“Гилотината е изобретение на средновековието. От двадесети век има нещо друго.”
И той ме води към навес с извит като на пагода покрив. Там на стъклена подставка блести малка сребърна ракета. Не по-дълга от един метър, не по-дебела от десетина сантиметпра. Тя е като детска играчка и понечвам да я погаля.
“Такива ракети се изстрелват през продължителните въздушни бомбардировки. При оглушителните тътени, при развихрените пожари. Избухват на двеста-триста метра над земята и от тях с взривна сила се разпръсват малки двуостри иглички, които конусообразно покриват определено пространство. Игличките леко се забиват в обхванатия от ужас и напрежение човек и той не усеща мигновеното убождане. Засегнатият не получава сигнал за рана нито от бомба, нито от кръв. И не се лекува. Но след известно време умира от емболия. Това оръжие е предназначено да убива мълчаливо и със закъснение .”
Вече не мога да кажа нищо. Представи за смърт се натрупаха в мене повече, отколкото мога да понеса. Протягам за сбогом ръка на неразговорливия човек. Той досега си държеше ръцете в джобовете на ярко скиорско яке - кръпка от помощта я на Швеция, я на Канада. Подавам ръка и забелязвам в очите му колебание. Все пак изважда десницата си от джоба на якето - и поставя в дланта ми нещо като дънер. Няма пръсти на ръката си.
“Прощавайте, аз не мога да се ръкувам като хората. Нали виждате…”
“Виждам…От войната, нали?”
“Тук всичко е от войната”.
“Трудно ми е да говоря. Не зная какво да ви кажа”.
“Трябва да ви обясня. Моите ръце са също част от музея, нещо като експонати. Аз бях осъден на тригодишна смърт”.
Той разказва:
“Присъдата започва да се изпълнява незабавно. В тигровата клетка слизат винаги двама - пазач и лекар. Палачът отсича първата става на малкия пръст, а лекарят намазва с лекарства раната и я привързва. Когато позарасне, двамата идват отново. Палачът отсича втората става, лекарят я лекува. Четиринадесет посещения за пръстите на едната ръка. Още четиринадесет за пръстите на другата. Тигровата клетка е килия, изкопана като гроб в земята, решетката е отгоре, никой досега от тигрова клетка не е успял да избяга… След ръцете палачът и лекарят почват пръстите на краката. По същия начин. Осъденият може да живее без пръсти. След това отсичат китките на ръцете, след това - ръцете до лактите, краката - до коленете. Живее се… Отрязват ръцете до раменете и обреченият на смърт още не умира. Краката - до таза. Времето тече, наближава третата година. В последния ден на последната трета година изскубват езика на осъдения. Тогава палачът идва сам, защото няма такъв лекар, който може да превърже език. И човекът умира най-после. От кръвоизлив. През раната на езика изтича останалата му кръв. Казват, че и кръвта от сърцето. Изчислено е точно. Вековен опит. В последния ден на третата година… Мои другари загинаха така. За мене времето стигна да ми отрежат само пръстите на ръцете”.

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА …
(Мискик, Мексико)

Градчето под автострадата веднъж в годината успява да надмогне провинциалната си близост до мегаполиса. Жълти детски балони, изрисувани като черепи, са накачени по електрическите стълбове. Под тях се извършва действие, подобно на сътворението на света. От смога на автомобилите и скарите с дървени въглища се появяват тромпетисти, китаристи, барабанчици. Те излизат на празничния простор изпод широкополи кадифени шапки, закичени със значки - черепи. Навалицата набъбва от продавачи на маски - черепи. Черепът е навсякъде из тоя панаир. Тиква, надупчена като череп. Диня, забелена като череп. Папая, одълбана като череп. С форма на череп са накачените по сергиите катарами, шноли, часовници, ключодържатели. Синьочервеножълти черепи са нарисувани върху амате - сплъстена дървесна кора. Между дрънкулките блестят обсидианови обеци, гривни от алпака, кожени гербове на градове - всички с очертанията на череп. Мирише на посоле - гъста царевична супа, на печена сесина - тънко осолено месо, на текила - кактусова ракия…
Това е Денят на мъртвите, есенен ден в градчето под автострадата, което излиза на повръхността на живота със знака и поличбата на човешкия череп.
“Нестар, Нестар!” - зове ме маска-череп на странен за този празник славянски език. - “Видишь как замечательно! Здесь Ейзенштеин снимал в тридцатых!”
Постепенно многогласната тълпа се превръща в умълчано шествие към гробищата на градчето. Там по гробовете със жълти жасминови цветчета са очертани човеците под пръстта. В овалите на лицата са написани имена - Куаутемок, Долорес, Мокатесума, Кармен, Сантяго…
Върху земята на мъртвите остава разпиляна храна, натъркаляни медни съдове, жълти рахитични свещи. Шествието отново придобива облика на тълпа и повлича със себе си крадци, които не могат да измъкнат ръка от чуждия джоб. Влече проститутки, заклещени в обятията на ухилени мъжкари. Разпилява просяци, безсилни да приберат подхвърлената им милостиня.
“Oui, mоne аmi Nestor, lа vie dеs vivants еst plus difficile que lа vie dеs morts!” - говори ми друг европеец и преминава в полумрака с видението на зеленясалите камбани и ръждясалите разпятия.
А над всичко това се възвишават три пирамиди.
Аз отивам при тях в предзалезния час на всеки Ден на мъртвите.
И ето, от Пирамидата на Луната слизам по тревясали стъпала и между ниски кактуси, разчленени катооктоподи, поемам широка просека. Това е Calzada de los muertos или Пътят на мъртвите . По митичния друм ме обзема върховното съзнание за жертвоготовност на древните хора. Сякаш се превъплъщавам в ацтекски воин, призван да прелее млада човешка кръв в кръвта на Пернатата змия. На сън или наяве, толкова години вече, изкачвам Пирамидата на Слънцето, изронена от нозе на предишни богоизбрани щастливци. Там, на пресечения връх, там трябва да са жреците, там със смолисти обсидианови ножове жреците трябва да разсекат гръдта ми и да направят приношение - сърцето ми…
Но сърцето ми принадлежи на Третата пирамида.
Тя е по-широка от Пирамидата на Луната и по-висока от Пирамидата на Слънцето.
Третата пирамида е боклучището на най-големия мегалополис в света през двадесети век. Тя едрее и запълва пресъхналото езеро, по чиито брегове някога е гъмжал царствен град с пристани и градини, по-многолюден от тогавашна Венеция. Антропологията не знае откъде на това историческо пространство са дошли ацтеките , но дори и аз, странникът, знам откъде идва населението на Третата пирамида.
Третата пирамида е убежище на хора, които не са извън закона, но по различни подбуди са извън живота - внезапна самота, непреодолима бедност, умопомрачителна безработица, хроничен алкохолизъм, неизлечима меланхолия. Извън Третата пирамида друг ад и друг рай за тези хора няма! В боклучището на мегаполиса те са издълбали ниши като в скалите на Пападокия, Метеора, Аладжа манастир. Третата пирамида е подобна на циганско гето, на зулуски транскей, на автономна албанска територия. Тя е като Вивей заради своя Чарли, като Исла негра заради своя Пабло, като Банско заради своя Паисий…Има такива хора в недрата на Третата пирамида, защото населението й постепенно се превръща в народ, за когото Денят на мъртвите е празник на живите.
Да, всичко се бои от времето, а времето се бои от пирамидите…
Но от кои пирамиди?

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА …
(Гехард, Армения)

Древният манастир се намира в недрата на канара - отломък от сътворението на света. В подножието на грамадата е изрязан сводест отвор, през който подземен ручей излита към слънчева долина с ябълки и лозя в сиянието на снежен библейски връх.
За да премина през отвора трябва да преклоня глава, да прегъна колене, да прекърша рамене. Сякаш съм на някакъв предел между две измерения на времето. Струва ми се, че тук, никъде другаде, а само тук, в един и същи живот тече време преди камъка и време след камъка.
Аз съм човек от времето след камъка.
Пристъпвам в полумрака и ненадейно ме обзема катедрален простор. Дълбан в началото за отшелнически скит, манастирът постепенно е разширяван отвътре. Гениално архитектурно въображение е определяло дълбочината на пространството, височината на купола и скритото отвърстие за светлината, разположението на иконостаса и фризовете. Три столетия каменоделското длето от камък в камъка е извайвало олтара, владишкия престол, амвона, светилниците, монашеските килии. И хачкари - величествени каменни кръстове с релефно изобразени цветя, гроздове и букви от азбука, наричана птицепис. Човек по човек планинският народ се е вдълбавал в канарата и така скромната обител се е превърнала в най-голямото арменско светилище на света. Разраснато в каменния си зародиш - за да не го открие антихристът, за да не го стъпчат побеснелите от винопой слонове на персийските царе, за да е неподвластно на огън, вода, земетръс и смерч…
“Но още с припламването на първата свещ е бил разпознат като раннохристиянски манастир”, говори ми антропологът-псалт.
“И какво се е случило?”, питам.
“С манастира - нищо!”
“А с монасите?”
“С монасите се е случвало същото, което с богомолците. Персите, когото заварят вътре, посичат безпощадно. В криптата…”
“Нима има и крипта?”
“Да, под олтара е вкопана крипта и в нея са струпани стотици черепи на монаси и богомолци”.
“Но защо персите не са унищожили манастира?”
“Не само персите са нахлували тук. Нашественици и от други вери са действали с огън и меч”.
“Но камъка огън го не гори и мечът го не сече!”
“Да, този манастир е несъкрушим. В додинамитната епоха той би могъл да бъде унищожен единствено със сечивото, с което е създаден - с каменоделско длето”.
Антропологът-псалт е тук заради неделните служби и заради черепите, по които той възстановява човешките лица. Показва ми странната портретна галерия на пресъздадените от него образи по черепи от криптата. Това са моделирани от глина глави на мъже и жени, на деца.
“Най-напред възстановявам посечените съставни части на черепа. По специфични белези определям пола, възрастта и ръста на притежателя му. Пресъздавам цялостната костна структура на главата и правя графични схеми на всички параметри на лицето. Следва скулптурно префасониране на схемите според изискванията на пластичната анатомия. Довършвам моделирането на лицето в съответствие с данните на историците, етнографите и археолозите. За да установя например дължината на косите, видът на прическата, украшенията, цвета на кожата… Но оттук нататък започват нови мистерии. Някои от тези хора са били каменоделци, някои - велможи. Антропологически лицата им са с еднакви енергийни характеристики и без живите очи не мога да позная кой е властникът и кой - съзидателят. Не ми достигат живите очи…”
В празничните служби антропологът е псалт - и пее псалми. “Така възстановявам себе си”, споделя полугласно. Той е човек от времето преди камъка, мисля си аз.
“А това е чудотворната икона!”, казва ми антропологът-псалт.
Светлинен поток пада през скритото отвърстие върху средата на иконостаса. Долавям силуета на конник с ореол на главата, но макар че е от камък, изображението е изгладено и излъскано до стриване на релефа.
“Но тази икона не изчезва ли в камъка…”, питам боязливо.
“Изчезва, но не в камъка, а в богомолците. Камъкът наистина не може да бъде унищожен с огън и меч, но с целувките на вярващите в чудотворната икона - може!”
“Нима релефът е стрит от човешки устни?”
“Милиони страдащи хора са целували чудотворната икона с надеждата за изцеление…Докато я изтрият от камъка, докато я разнесат като прашец по устните си през времето и през пространството”.
“Всъщност, чудотворното не е ли това преминаване от мъртъв камък в жива плът?”
Антропологът-псалт целува иконата, аз - също.

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА …
(Кадис, Испания)

Появяват се маслинови гори, които стъпват на камък, а нататък кедри и борове обземат скалистата твърд. Високият въздух нахлува с полъха на орлови криле. Бели къщици поникват между зъберите и неочаквано разцъфват на завоите с карамфили в нозе и с лозници на плещи. Хора с груби дрехи на дървари и въглищари се мяркат в крайпътните кафенета, кози прескачат шосето.
Ето това е големият друм, по който смахнатия от благородство рицар извършва незабравими подвизи. Тук е станало среднощното сражение с меховете вино, тук мулетарите подхвърлят главния оръженосец на одеяло, тук е съчинено писмото до Дулсинея Тобоска и е написана разписката за трите магарета срещу островното губернаторство. Шумът на планинските ручеи напомня шума на тепавицата, острите скали внушават присъствието на магьосниците.
“Твоята усмивка ме прави свободен и ми слага криле, измъква ме от самотата, извежда ме от затвори. Ах, уста в полет, сърце, което по устните ти трепти като светкавица! Твоята усмивка е най-победоносната шпага, победителка на цветята и съперник на слънцето! Бъдеще на моите кости и на моята любов! Аз рано се събудих от детството, ти никога не се събуждай! Устата ми е сключена тъжно, ти винаги се усмихвай! Остани си в люлката и опази усмивката си перце по перце”…
Кой ми нашепватия думи през озарената спокойна страна на тихи страноприемници и класически спомени? Аз пътувам, омагьосан от щастието да вървя по следите на Дон Кихот и Санчо Панса, но друг ми говори - или друг дочувам:
“Всеки нов ден е път към корена, а не нагоре, и там се дочува гласът на гробаря. Боли ме за гладното дете, като го виждам да оре земята. Чувствам ралото му на плещите си и живота му на гърлото си. Кой ще спаси това човече, по-дребно и от пясъчно зърно? Откъде ще излезе чукът, палач на неговата верига?”…
Този глас върви с мене и не ме оставя, аз искам да дочуя рицаря на печалния образ и разсъдливия селянин, затова съм дошъл отдалече, но вместо тях другият глас извира в мене и по Пътя през белите селища аз не долавям нищо друго, освен него. Ето пак:
“Много рано смъртта закръжи над тебе, много рано разсъмването се разсъмна, много рано ти се завъртя по земята. Не мога да простя на влюбената смърт, не мога да простя на объркания живот, нито на земята, нито никому. Искам да разровя пръстта със зъби, да я разхвърля, да я минирам искам, за да те намеря, да целуна знатния ти череп и да те възвърна!”
Накрая на Пътя през белите селища в мотела “Белият кон” ме чака приятел. Имам време до срещата, няколко дни са в трепета на мечтаното пътешествие. Ето защо автобусите ме оставят във всяко градче по пътя. Пия sangria - розово вино с накиснати ябълки, портокали, лимони. Над тезгяхите в страноприемниците висят свински бутове, сушени a la serrana. Пресни mariscos, залени с херес и подпалени, за да се поопушат, ухаят на море сред сплитки чесън и чушки. Страна като трапеза, ако не бяха големите катедрали над белосаните къщици. Страна като манастир, ако не надзъртам през железни решетки в полуздрачните patios. Различавам оранжевите плодове на мандарините, просветнали в ръмежа на водоскок. Страна като слънце, ако гласт не идва от преизподнята на паметта.
“Уста, които ме влекат, уста, които ме разрушават, уста, които идват отдалече да ме озарят със светкавици. Зора, дала на моите нощи бяло и червено сияние, уста, населена от друга уста, птица, пълна с птици! О, песен, разлюляла крила нагоре и надолу! Смърт, смалена в устата, жажда да мреш бавно! Едната устна небе докосва, другата докосва пръст. Целувки, витаещи в сянката, целувки от първото гробище до последните звезди! Целувки, които отиват нататък във времето с момчета и момичета, на които се пада да заселят улиците и полята. Но колко уста вече погребани! Три думи, три огъня наследи ти: живот, смърт, любов. И ето ги изписани на твоите устни!”
Съпровожда ме този глас, la voz е с мене и когато влизам в знаменитата гробница на кралете и кралиците, родили мъжко дете за престола. В полугръглия мавзолей дълбоко под земята мраморът се е втвърдил над саркофазите с профилите на лицата и телесните форми на погребаните тук величия. Няколко династии са наредени една до друга във вечен мир, отровата в сапфирните пръстени е изветряла, отровата по връхчетата на шпагите е изветряла, отровата в позлатените стакани е изветряла…Те вече не могат да се унищожават един друг с царски жестове. Над дверите в склепа има два саркофага, чийто мрамор още не е потъмнял, в, и забелязал , че ги гледам учудено, гидът съобщава:
- Монархията се връща, господине, тия саркофази са за техни величества, да им отсъди господ дълъг живот! Монархията се връща и празните саркофази я очакват!
И отново la voz се обажда по пътя ми навън, към слънцето на живота, към хубавия ден в стародавния прочут манастир:
“За свободата аз кървя, аз се боря, аз живея. За свободата са моите очи и моите ръце. За свободата чувствам повече сърца, отколкото пясък на раменете си. За свободата…”
Надолу по El camino por los pueblos blancos се показват дворци с огромни градини, из които проблясват няколко дъги. Те се сътворяват в струите на фонтаните. Отблясъкът на дъгите пада по старинни крепостни стени, но през бойниците пълзят растения и висят на вятъра като зелени дъждове. Още по-нататък кръстопътищата могат да напомнят за двоумението на Санчо Панса как така господарят му безпогрешно избира необходимата посока - за да срещне вятърните мелници например. И аз чувствам, че съм загубил нещо от себе си, щом така мечтаното пътешествие ми носи друг глас, но съм спечелил нещо от света именно чрез la voz.
Върви с мене la voz, ечи в душата ми:
“Обагрена, обагрена е моята къща с цвета на големите търпения и страдания. Ще се завърне от плача, където бе отнесена, със своята пустинна маса, със свето разрушено легло. Но ще разцъфнат целувките върху възглавниците и в извивките на телата ще оживее чаршафа като нощна планина с планински мирис. Омразата ще остане зад прозорците…Оставете ми надеждата!”
След два дни в мотела “El caballo blanco” моят приятел ще ми разкаже, че това е същият път, по който е вървял овчарят поет. Че него са го водили пешком към затвора в едно от белите селища и стражите се менили на всеки десет часа, за да бъде каран плененият без почивка. Че когато влиза в килията, от стъпалата му изтича кръв с парчета кожа. Че синът му ще се роди навън и никога няма да види баща си. Че всекиму иде редда премине по пътю на Дон Кихот и Санчо Панса, но преди всикиго е преминал друг един глас.
И казва моят приятел: ”
“Преди тебе, премина Мигел Ернандес…”

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА …
(Буенос Айрес, Аржентина)

Обелискът на Попътните ветрове е облепен с безброй фотографии на хора от седемдесетте години. Виждам как епохата на техния живот е стихнала в шапките и прическите им. При жените преобладават “конските опашки” на млади момичета с вид на колежанки или книжарки. Мъжете са с каскети като Раул Сендик и с барети като фрай Бето, има и с еврейски кипи. През образи от бялата раса прозира черният, червеният или жълтият предшественик. Това са безследно изчезналите лица на един народ, произлязъл от други народи.
Изчезнали в кратерите на неугаснали андински вулкани - както евреите в газовите камери на Освиенцим.
Изчезнали в арестантски колонии накрай Патагония - както ратаите чиканоси в калифорнийските плантации.
Изчезнали в тайни гробища из пясъчните наноси на Ла Плата - както палестинците в пустините на Обетованата земя.
Имената им са написани по Обелиска на Попътните ветрове, сякаш монументът е въздигнат в тяхна чест или в тяхна памет. Чета странен надпис: “Разпознай мъртвите и погледни живите!”
Дочувам песента на живите - че ако някой тръгне на път, една светулчица ще го придружава, че във виното трепти светулчицата на душата, че ручеят пее среднощ, а призори плаче…
Сега аз съм един от живите край Обелиска на Попътните ветрове. Тук няма ни образ, ни име от Манастър, но защо съглеждам не другиго, а себе си сред мъртвите и сред живите? Защо в чужди съдби долавям своята манастърска орис? Какво е моят живот - неразгадано минало или предречено бъдеще?

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА …
(Вавилон, Ирак)

“Странниче между Тигър и Ефрат, където има ястреб - прозри небето, където има небе - прозри Вавилон!”
Това е надпис на глинена вавилонска плочка, която държа на длан като прашинка от вселена.
Вървя през сенките на Вавилон и прозирам, че акадският ястреб и шумерското небе се сътворяват мигновено във взора на човека, стига той да погледне нагоре.
Но кой човек?
Този, който реди клинописа за пророческите сънища на Гилгамеш - или този, който с камък от Кулата под мишница се прокрадва към Britisн museum и Le Louvre?
Този, който идва от бездната на миналото - или този, който върви към пропастта на бъдещето?
С чий поглед виждам акадския ястреб и шумерското небе над мене - на смъртника или на безсмъртника?
Кой създаде представата за ястреба и небето - човекът, който дойде, или човекът, който отмина?
Едва пред сводестите двери на Вавилон прозирам, че съм странник отникъде и заникъде, че съществувам в Месопотамия, защото Месопотамия не съществува, че дочувам Вавилонската кула, понеже Вавилонската кула немее. Тук бе сърцето на света - но преди моето сърце…
Несбъднат обитател на потъналия континент Атлантида, отречен поданик на поруганата страна Утопия, безправен наследник на посечения скит Манастър - това съм аз по широкия свят и ако прозирам бъдеще пред мене, то е неосъщественото минало на Кулата.
Но в Месопотамия - под незримата сянка на Кулата и до самия сливен на великите реки - има още един град.
Навлизам в този град като в гробница на огън и метал, защото тук не личи друга смърт, освен смъртта на огъня и метала.
Под акадския ястреб и шумерското небе тук най-напред е умирал огънят. Умирал е в бронирани ракетовози, в танкове амфибии, в далекобойни оръдия, в реактивни минохвъргачки, в зенитни картечници, в невидими на небето видими на земята самолети. Огънят е умирал във вериги, лафети, катапулти, цеви, дула.
…Едните асирийски, другите халдейски. Едните арамейски, другите семитски. Сякаш всичко, което е носило смърт на месопотамските народи, е тук - единственото място в историята на Месопотамия, където огънят не е създал живот.
Смъртта на огъня личи в смъртта на метала - прекован, превит, прекроен в адската плазма на стихията.
Този град е неизвестният Вавилон на известната война в Месопотамия. Тук няма следи от живот, тук има следи от смърт. Всичко е осмъртено, освен едно синьо минаре, което стърчи посред гробницата на огъня и метала.
Вървя към Минарето и прозирам, че дърветата са скосени , че приморските блата са пресушени, че пясъкът на крайбрежието е спепелен. Ниска е земята, където слети Тигър и Ефрат се превръщат в океан, а тук се е слегнала в недрата си.
Полумесец и звезда възвисява над низвергнатия свят Минарето и трепти в маранята като мираж. Но не е, защото миражът тук има очертания на град, съществувал някога и неотдавна.
Приближавам Минарето в лабиринта на време и пространство и прозирам, че не съм сам по тая пътека. Пред мене вървят иранци и иракци, зад мене иракци и иранци. Те вече не са настръхнали един срещу друг войници, те вече са богомолци в общ храм, те вече са онези аморейци, субарци или гутейци, всеки един от които може да бъде месопотамският бог градозакрилник Мардук.
Аз съм манастърец, моят поглед е смрачен, не прозирам друго, освен че и известната война в неизвестния Вавилон съхрани Минарето на единния бог вместо Кулата на единния език…

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА …
(Струга, Македония)

Черквата над лъчезарното езеро, полуздрачният склеп, гробът на петия Светец Седмочисленик… Който влиза, той се привежда. Който излиза, той се изправя. Това механично движение на поклонниците е уж заради ниската порта и високия праг. И все пак на влизане човек се снишава пред вечното, а на излизане се въздига над преходното. Свят, предверие към друг свят.
Прилепям чело към надгробния камък и долавям тайнствен предел в разума. Едва ли на това място свършва земята и започва небето, но дотук проумявах времето, а оттук нататък не разбирам предишен или грядущ живот ме очаква. Моят дух изчезва ли в храма или се появява? Моята сянка отминава ли или се сътворява от пламъчето на свещта?
“Дочу ли сърцето на светеца?” - пита ме спътникът ми, когато излизам навън.
“Дочух сърце, наистина дочух сърце…”
Но защо дочувам сърце в някакъв ехтеж, сякаш пулсът идва отдалече?
Навън очите ми потъват в река, която извира при сливена на бряг и безбрежие. Като несвършваща черна змия се извива тя - мимолетна и вековечна - река през езеро. За да стане река през земя й трябва едно градче, мило и драго със старите дюкяни, с отпуснатите крила на стрехите, с отворените подобно човешки клепачи кепенци на прозорците. И ето го градчето, и ето пак дочувам сърце.
Нещо се е случило тук, докато ме е нямало. А ме е нямало цели четиридесет години - откакто някога, още дете, за пръв път дочух песента за момите со стомни шарени. Оттогава насам, където ида съм, долавям изповедния шепот на градчето, че каквото и да му отнемат, най-хубавото, най-скъпото му остава - кръвта българска блага.
Пребродих земята, а ме е нямало в градчето. Безкрайно ме е нямало.
Тук нещо се е случило. Мъжете с бозави фесове и жените с черни фереджета по чаршията не са от песента за градчето. Не са от песента за градчето устрелените в полумесеца минарета и спотаените погледи.
В гробищата спътникът ми търси кръстове с неговото име.
“Моето име в нашия род се повтаря през коляно” - говори той. “От мене нататък има един Миладин, преди мене кой знае колко Миладиновци…”
Малки са гробищата, но са дълбоки. Не гроб до гроб, а гроб върху гроб - крепост е съграждана. Нима и тук няма място за вечен покой?
Навеждам се над кръстове, на които е изписано името Миладин.

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА …
(Светулка, България)

Между Манастър и света, между Манастър и Триречието, между Манастър и Светулка - това е моят живот, смален в края на краищата до здрачения последен отломък вселена, отредена за мене преди чудото на смъртта. След Мъгленик поразлистих един овехтял бележник и прочетох какво съм нахвърлял там като идея за това чудо:

Все още здравеца ти идва
в съня прозрачен призори
и между проглас и молитва
искри душицата, искри.
Все още от предишна рана
върху сърце и по лице
кръвта като кобилка врана
току се вихром понесе.
Все още в тебе екне с тътен
дочут и недочут светът,
мори те сутрин зов попътен,
а вечерта - жена на път.
Все още… Докато най-сетне,
от утрешен простор дошла,
душа на друг човек просветне
в угасващата ти душа.

Да, някога пишех стихове, без да съзнавам, че поезията е израз на преждевременните преживявания на смъртта.
Всъщност, това е. Пространството се концентрира в мигновеното време между минало и бъдеще, а времето изтича от душа в душа. Ако имах девиз, щеше да гласи “Оцелявам смален!” или “Смален, оцелявам!”
Сега като премислям света, който видях, усещам, че в спомена ми за всяка страна има храм.
Сънувам сънища с катедралата “Саграда фамилия” - магия на архитектурата и духа, въздигната над Барселона; с престолнината на инките Мачу Пикчу в перуанските Анди, отправила съзнанието на човека към космически глъбини; с Луанг-Прабанг, осенената от индокитайската джунгла сърцевина на будизма, където очите ми се разискряха от възхита.
Още с трепет и боязън виждам страховитите джамии в Багдад и Дамаск; огромната базилика в скалата под кръста до царствения кастилски манастир Ескориал; молитвения дом на мормоните във Вашингтон - снежнобял и враснат сякаш в небесните селения; изваяната като скъпоценен камък обител Покров на Нерл край руския град Суздал; арменският скит Гехард, издълбан с длето в гранитна канара.
И колкото повече се смалявам, толкова повече паметта ми за света се разраства. Като метастази на неизбежна памет обземат цялата ми плът Пирамидата на Слънцето и Пирамидата на Луната в земята на ацтеките; загадъчните култови сгради на маите в Чичен-ица, Ушмал и Паленке на полуостров Юкатан; градът на градовете Вавилон, хвърлил във взора ми сянка от крилатите богове на Шумер и Акад.
Сърцето ми е отеквало покрай скромните български черквици в Брюксел и Торонто, пред светите български олтари в Цариград и Охрид, в Галац и Ниагара фолс.
Прокънтявала ми е кръвта из милосърдните храмове, които не са български, но приютяват отвеяни по света българи - в Сао Пауло, в Казабланка, в Кито, в Панама, в Каракас, в Буенос Айрес.
Моят земен живот ме е отдалечил от небето и ме е приближил до други светилища на човешкия дух. Богоборството не ми пречи да разбирам защо храмовете по света са въздигнати в чест на богове спасители - Иисус, Мохамед, Кецалкоатл, Зевс, Буда. Но религията не ми обяснява защо единствено богоизбраният народ не бе спасен от никой бог и в никой храм.
Аз съм свидетел.
…Март 1942 година, Гюмюрджина, нощта, която дочух и запомних завинаги с полифоничната слухова памет на детството.
В нашата къща отеква тропот на ботуши, но отминава през нашата улица зад нашия квартал. Майка ми пали кандило и пламъчето перпери с крилца на опърлена пеперуда. За кого майка ми шепти молитвени слова: “Спаси ги, боже наш!”?
Баща ми излиза в дрехи на запасняк. И неговите стъпки се сливат с тропота на ботушите. А тропотът на ботушите се слива с ропот на хора.
На сутринта майка ми казва: “Деца, вървете да видите еврейските къщи. Ако някое котенце е останало, донесете го, ще го отгледаме!”
Еврейските къщи не са разрушени, но са опустели. Незаключени врати се хласват, по напукани стенни огледала пробягват отблясъците на страшния ден. Не са останали хора в еврейските къщи, останали са знамена по балконите. Там още плющи на белия вятър еврейско пране - сатенени мъжки рубашки и дантелени женски рокли. Знамената са български - бяло, зелено, червено, и гръцки - бяло на сини раета.
“Не ги спасиха знамената”, приказва някой грък.
“Ни с цар са народ, ни с господар”, приказва някой турчин.
“На софрите има недоядени еврейски манджи”, приказва някой арменец.
“Гардеробите им са пълни”, говори друг арменец.
“Голи ли заминаха тия хора?”, говори друг турчин.
“Нищо не им трябва, нищо…”, говори друг грък.
Чувам гласа на Вълкан Камиларина: ” Те са си евреи от Триречието!”
Чувам гласа на Мавер: “Те са си евреи от Беломорието!”
Чувам гласа на Кера Манастърката:: ” Те са си нашите евреи!”
Не стихват гласовете на албанците, на сирийците, на каталонците:
“Град без евреи - това не е град. Тук са арменците часовникари, турците подковачи, гърците рибари, но няма евреи - и няма град. Град без еврейски магазини - какъв град е?”
Долавям гласове на мъже и жени, на старци и деца, гласове от улицата и гласове от небето, гласове от предишен живот и гласове грядущи:
“Какво пише на българските знамена? На белите ивици? Adios, compatriotas”.
“И на гръцките знамена пише същото. Adios compatriotas”.
“Но те не са ни сънародници, ние не сме им компатриоти”.
“А какви сме им, какви сме им, какви сме им…”
И гласа на майка ми: “Тука ги оставихме три пъти, тук ги заварихме за четвърти път. Сънародници са!”
Аз съм прегърнал едно малко черно еврейско котенце със синьо мънисто на герданчето. Майка ми ме вдига на ръце заедно с котенцето и усещам, че плаче.
След три дни баща ми се завръща сгърчен и тъмен.
“Закарахме ги до Дупница, до тютюневите складове”.
“Там ли ще живеят?”
“Вече са в Лом и по-нататък”.
“Къде по-нататък?”
“Където всички евреи…”

ЕДИН ДЕН В ЕДНА СТРАНА …
(Чичен-ица, Мексико)

Най-после стигам Чичен-ица, сърцето на народа мая. Указателни стрелки ме отвеждат до широк карстов кладенец, почти залят от тропическата джунгла и изрязан като око на телескоп в скалистата земя на полуостров Юкатан. Неподвижна дълбока вода тъмнее долу и аз виждам отражението си там - със сламено сомбреро на главата и около него карибски ястреби и яркочервени пеперуди.
Археоложка дълбачка потапя желязна шепа в свещения кладенец и измежду виденията на днешния ден измъква заедно с праисторическата тиня това, което брадат археолог очевидно очаква - обсидианови сечива, каменни плочки с рисунки като чертежи, изваяние на два обвити един от друг ягуара .
“Символът на плодородието! Ягуарите са в любовна поза. А ето го и Шаа, богът на дъжда”.
“Изключителни находки, нали?”
“Уви, всичко това сме намирали в храмовете, бяхте ли там, в подножието на голямата пирамида при главата на змията? Ето още една змийска глава. Каква изящна миниатюра…”
И той чисти находката от тинята.
“Тогава какво всъщност искате да намерите още?”
“Изглежда всичко материално е намерено. Разчетени са книгите на жреца на Мани Чилам-Балам, ръкописите от Попол-вух са преведени на всички езици. Какво още ли? Нито една материална находка не обяснява свършека на техния свят”.
“Но маите не са се свършили. Машинистът на дълбачката е от народа мая, продавачът на царевични питки е мая, около пирамидата има кръгли колиби на маи…”
“Да, кръгли, със сводест покрив от палмови листа. И облеклото им е запазено, особено при жените. Бели везани фусти, мъжете носят престилки… И все пак това е свършен народ, той е изгубил своите изумителни предишни познания по астрономия, геометрия, математика. Утре е двадесет и първи септември. Елате по изгрев слънце при голямата пирамида. Ще продължим разговора си там”.
По изгрев слънце на двадесет и първи септември съм при голямата пирамида. В мига, когато слънцето възлиза над джунглата, на пирамидата се очертава тялото на огромна змия и се съединява с каменната глава в подножието. Илюзията е съвършена. Цяла в златно, змията зигзагообразно се спуска от върха на мистичния храм и сякаш се движи надолу. Оживяват и птичите пера по нея, защото това е каменно изваяние на бог от планетата Венера Кецалкоатъл - Пернатата змия.
Археологът, очарован и той от вълшебното превъплъщение, ми обяснява:
“Само на двадесет и първи септември и на двадесет и първи март, в двата годишни мига на равноденствието, змията се появява така. Очертава я сянката на стъпалата. Ето го видимото свидетелство за познанията на маите!”
“И все пак какво очаквате още от тоя кладенец?”
“Вижте, аз се боя от историята. Боя се, че историята може да фалшифицира произхода на тези находки. Историята свързва появата и изчезването на майската цивилизация с посещения на извънземни, нали и богът Кецалкоатъл е от Венера… Аз търся череп, аз трябва да намеря поне един човешки череп, за да докажа реално земно минало. Минало, което е било, а не което ще бъде…”
“Защо черепът е доказателство?”
“Защото свидетелства за съществуванието на човешка памет”.

Ломас де Чапултепек, Мексико, 1980 - Бояна, 2000.