ИЗБИРАЙКИ ЧЕСТТА, ЗАСЛУЖИ СЛАВАТА

Андрей Воронцов

превод: Татяна Любенова

Преди 180 години трагично загива видният руски писател и дипломат

Александър Сергеевич Грибоедов бил един от най-странните и оригинални хора на своето време. Произлизащ от древния полски дворянски род Гржибовски, толкова остроумно преименуван в руски стил на Грибоедови, той бил възпитаван от именити възпитатели-чужденци (Петрозилиус, Йон, Буле), от млад в съвършенство владеел френски, немски, английски и италиански език, прекрасно е познавал европейската култура, но… не можел да търпи нищо европейско, по-точно казано - безогледното подражание на всичко европейско.

Нечистият дух на “кухото, робско, сляпо подражание”, както казва неговият Чацки.

Сега за тези възгледи на Грибоедов някак не желаят да си спомнят, а ето, бдителните съветски литературоведи от 20-30-те години на миналия век са си спомняли, наричайки ги “изострен патриотизъм-национализъм” (Н. Пиксанов).

Грибоедов не принадлежал към тези “просветени патриоти”, които харесвали, да кажем, руската народна поезия, но не харесвали селските къщи, борината, селските дрехи от дебело сукно, шапките и т.н. Той обичал народния бит, поезията, езикът, обичаите и дрехите. Това и в онези времена било подозрително, даже размирно…

Например Следствената комисия по делото на декабристите твърде много се интересувала от причините за това русофилство на Грибоедов. В пристрастието към “селяшкото”, “долното”, “подлото” на петербургската бюрокрация й се привиждало някакво политическо предизвикателство.

Грибоедов отговорил на въпросите на комисията: ” Предпочитам руската дреха, защото е по-красива и по-удобна от фраковете и мундирите, а и предполагам, че тя отново би ни сближила с простотата на родните нрави, които са ми изключително мили.”

В знаменития спор между “шишковисти” и “карамзинисти” Александър Сергеевич бил несъмнено на страната на “шишковистите”. На перото на Грибоедов принадлежи историческия труд, почти никога непреиздаван - “Бележки за историята на Петър І”, в който той изказва отрицателното си отношение към личността и преобразователната дейност на Петър, съчувствието си към царица Софи, “болярската партия”, стрелците.

С тези възгледи Грибоедов надарил и Чацки (което изобщо не е отразено в съвременните учебници по литература). Допетровите времена Чацки нарича “свята старина”, проповядва възвръщане към древноруските “величави одежди”, старовремските нрави, основаващи се на “премъдрото непознаване от чуждоземците”. “В положителните си идеали Чацки явно стои на реакционни стародворянски позиции” - така, почти анекдотично, пише в 1930 г. известният литературовед Д. Благой.

Кой и кога е внедрил подобни убеждения в младия Грибоедов е точно такава загадка, каквато е славянофилството на преживелия по-голяма част от живота си зад граница Тютчев. Не дава отговор на този въпрос и нелошият като цяло роман за Грибоедов на Юрий Тинянов “Смъртта на Вазир Мухтара”. Животът на простолюдието (ако не се счита домашната прислуга и московските еснафи), бъдещият поет и драматург е виждал може би само по време на летните ваканции, когато пристигал в имението на своя вуйчо в Смоленска губерния.

Може би “русофилството” на Грибоедов е било в някаква степен предизвикателство, поза? Да се допусне това пречат неговите литературни постижения. Ако той просто е оригиналничил и предизвиквал публиката, никога не би могъл да овладее стихията на просторечието така, както го е направил в “От ума си тегли”.

Потвърдено е с лингвистичен анализ, че около 87 процента от думите в “От ума си тегли” са чисто руски, в мнозинството си взети от живия народен език по това време. Съвременниците изтъкват в комедиите на Грибоедов “невижданата досега живост и природа на разговорния руски език в стихове” (А. Бестужев). “До Грибоедов слогът в нашите комедии е реплика на френския… в него единствено ние намираме руски колорит” (В. Одоевски).

Как всичко това се е удало на младия човек, 26-28-годишен, все пак неживял толкова дълго сред народа? И как това още по-рано, през 1818-1820 г., се е удало в “Руслан и Людмила” на Пушкин, който е бил с четири години по-млад от Грибоедов и е общувал с народа (до заточението в Михайловское) още по-малко?

В края на краищата не е достатъчна легендарната няня или някакъв мужик-разказвач: разговорният език затова е “разговорен”, защото се подразбира не монолог, а жива беседа, и не една. Владимир Иванович Дал от 1828 до 1863 година се занимава с изучаване езика и бита на простия народ, преди да пристъпи към съставянето на знаменития си речник. А той, впрочем, макар и с датска кръв, се е родил в провинцията в семейството на лекар, служил е във флота и е бил близо до народа повече, отколкото Грибоедов и Пушкин!

Отговорът е един: когато човек няма практика в някаква област, а въпреки това постига в нея успех, значи недостатъчният опит се компенсира с талант и идеи. И за Пушкин, и за Грибоедов тези идеи са патриотизмът, любовта към Родината и своя народ.

През 1812 г. 17-годишният Грибоедов, слагайки кръст на научната си кариера (чакала го защита на докторантура), се записва доброволец в Московския хусарски полк. Но да повоюва младият корнет така и не успял: полкът цялата есен и през декември 1812 г. престоял в Казанска губерния, а след това бил присъединен към Иркутския хусарски полк под командването на генерал Кологривов, на когото поръчали да комплектова кавалерийските резерви на Белорусия.

Грибоедов бил адютант на Кологривов, а след края на войната подал оставка. Ако съдбата го е готвила за подвиг, тя е избрала за това не войната с Наполеон и не въстанието на декабристите. След войната Грибоедов преминава школата на тайните общества, толкова модни по това време, но явно не се е увлякъл по тях. “Сто души прапорчици искат да променят целия държавен строй” - с ирония казвал той за заговорниците. А в плана на своята ненаписана трагедия “Радамист и Зенобия” записал: “Народът ни няма участие в тяхното дело - той като че ли не съществува”.

В 1818 година семейни и лични обстоятелства го принуждават да постъпи на служба в Министерството на външните работи. Грибоедов напуснал Петербург и станал секретар на руската дипломатическа мисия в Персия. Той не свързвал никакви сериозни планове с назначението си, докато не се запознал с легендарния “проконсул” в Кавказ генерал Ермолов.

Това бил първият държавник от голям мащаб, който Грибоедов среща на своя път. Ермолов му разкрива какво значат истинската дипломация и международните отношения и не просто му разкрива, а му показал на дело.

В Техеран Ермолов влизал в двореца на шаха в прашен походен мундир, а адютантът му носел след него сгъваем стол. Между другото, в покоите на шаха никой друг, освен самия монарх, не можел да седи, а ако някой се осмелявал да направи това, то шахските пазачи веднага ще му отрежат главата. Но Ермолов представлявал велика Русия, а тя, както и предполагал генералът, не е длъжна пред никого да стои унизена. Затова адютантът разгъвал стола, а Ермолов кратко, по военному поздравявайки, сядал. Пазачите неуверено гледали шаха, но шахът, напрегнато усмихнат, мълчал. Тогава, използвайки уловената от първата минута психологическа инициатива, започвал да говори Ермолов - диктувайки волята на великата страна.

Вземайки участие в разработката на Гюлестанския трактат, Грибоедов действал в духа на Ермолов. Подписаният договор бил не само стратегически изгоден за Русия, той защитавал правата на християните в Персия и я задължавал да върне в Родината всички пленени руски войници и дезертьори.

Грибоедов лично издирил 70 такива войници и довел този отряд през есента на 1819 г. в Тифлис. Ермолов представил младият дипломат за награда.

Ермоловската школа (”Най-добрата защита е нападението”) много послужила на Грибоедов, когато през февруари 1826 г. бил арестуван във връзка с делото на декабристите. Въпреки че не участвал нито в Северното, нито в Южното общество и не съчувствал на техните планове, лидерите на декабристите Оболенски и Трубецкой кой знае защо сметнали за необходимо да го набедят.

Тогава Грибоедов написва на царя писмо, което нямало традиционния в такива случаи просителски характер. Този, който моли, както е известно, по неволя се оправдава. Напротив, той с резки изрази обвинява своите обвинители за “неправилния арест”. При това Грибоедов съвсем не отричал близостта си със заговорниците: “вземал участие, осъждал, което му се струвало вредно, желал доброто”. Писмото било върнато със забележката, че “с такъв тон не се пише на царя”.

Но решителността на неговия автор все пак впечатлила. В същото време мнозинството от декабристите дали показания, че Грибоедов не е имал никакво отношение към заговора. Той не само бил освободен от ареста, но получил и парично възнаграждение и повишение в службата - бил произведен в придворен съветник.

Скоро Ермолов бил заменен в Кавказ с генерал Паскевич. Той бил не много даровит човек, макар и нелош пълководец. Но недостатъците му с лихвите се покривали от разцъфтяващия дипломатически и политически талант на Грибоедов.

Ермолов научил авторът на меланхоличния валс и знаменитата пиеса за “излишния човек” на “пламенна страст… към необикновени дела”, към “безпределни замисли”. Грибоедов не само водел огромната кореспонденция на Паскевич, но участвал и в обсъждането на военните действия в Персия, търпял всички лишения на походния живот, нагърбил се с дипломатическите преговори с Персия в Дей Карган и Туркманчай.

С изгодния за Русия Туркманчайски договор Грибоедов бил изпратен при царя в Петербург, получил парична награда - четири хиляди червонци (златни монети), чин на статски съветник и блестящо за неговата възраст (33 години) назначение за пълномощен посланик (”министър-резидент”) в Персия.

Той, по собствените му думи, “в един миг станал и знатен, и богат” (макар че, разбира се, истински “и знатен, и богат” станал с неговите усилия Паскевич: царят дарил генерала с милион рубли и титлата граф Еривански).

По това време Грибоедов вече отлично разбирал , че главният съперник на Русия на Изток не е Персия, не е Турция, а британските колонизатори.

Изходът на дипломатическия двубой с Англия на Изток Грибоедов виждал единствено в икономическото завоюване на Персия от руските капитали и противопоставил на британската Ост-Индийска търговска компания грандиозен проект за създаването на “Руска Закавказка компания”, съдържащ “исполински предначертания” за капиталистическото преустройство на цяла Русия.

Проектът не срещнал разбиране сред руските правителствени кръгове, изплашил ги с широките права, които би получила компанията и нейните главни ръководители, но англичаните веднага почувствали, че авторът на проекта е опасен противник, който в Персия, по думите на съвременниците, “сам е като двадесет хилядна армия”. Майстори в намирането на всякакви бен ладеновци, англичаните инспирирали в Техеран бунт на ислямските фанатици под ръководството на някой си Мирза Маси.

При пълното бездействие на персийските власти, бунтовниците нахлули в посолството на Русия и убили почти всички руски дипломати, включително и Александър Сергеевич Грибоедов.

Много хора, които са романтици, мечтаят в юношеството си да умрат за Родината, но далеч не всички са така решителни в зрелостта си.

Грибоедов живял 33 години и 27 дни, но получил в края на краищата това, което не му достигало в юношеството - слава, богатство, любов. Едва ли му се е искало да умира - и още повече, от такава страшна смърт.

Той е можел своевременно да напусне Техеран, да замине при жена си в Тавриз, можел е да изпълни изискванията на Мирза Маси и да му предаде намерилите убежище в посолството евнух на шахския харем, бивш руски поданик и две арменки, жени на шахския зет.

В Петербург за това само биха го похвалили.

Но Ермолов не би направил така.

Авторът на “От ума си тегли” още повече не би могъл да постъпи по този начин.


Русский дом, №2/2009