ЧЕТВОРКАТА

Георги Стойков

Бяха известни на целия град, защото почти четвърт век се събираха всеки неделен ден на кафе при бай Минко. Кафенето, в ония години, се казваше “Петолъчката” и беше държавно, но всички го свързваха с името на опитния управител, и същевременно сервитьор, бай Минко. Сега кафенето е частно и се казва “Детелина”. Пак бай Минко го стопанисва, а на кого е - един Господ знае!
Въпреки смяната на собствеността и името, четворката продължаваше и до ден днешен да се събира в неделен ден. Тези сбирки ставаха обикновено преди обед.
Както винаги, пръв пристигаше Ремсиста. Бивш партиен деятел, макар че прехвърляше вече осемдесетте, той бе запазил стройната си осанка. Беше тънък като пирон и висок, невероятно повратлив, неуморим и винаги критично настроен. От окото му не убягваше и най-малкият пропуск. Особено държеше всичко да е наред в центъра на града, защото, както често казваше, и не без основание, всичко създадено в този град бе минало през неговата ръка. Тревожеха го и най-малките нередности. Хулигани нацапали със синя боя някоя от скулптурните фигури в централния парк, повредила се струйка на фонтана - веднага звънеше в Общината и в МВР. Разбира се, не винаги обръщаха внимание на тези сигнали, но той не се отчайваше и при констатации на други нередности пак вдигаше слушалката на телефона.
Бай Минко, който беше къде-къде по-млад от четиримата, често питаше подранилия Ремсист:
- Абе, ти като не пиеш кафе, защо все най-рано идваш?
- Навик, бай Минко. И заради приятелите. А не пия кафе пак по навик от онова, далечното време. Ние в РМС смятахме кафето за буржоазна прищявка. За нас бе важно хляб да има - за него се борехме. Сега народът се разглези. Пие кафе на поразия!
След тия разменени реплики между бай Минко и Ремсиста, в “Детелина”-та като пролетен вятър нахлуваше Шампиона. Високо подстриган като новобранец, строен и с широки рамене, с разкопчана яка на спортната синя риза, та се подаваха чак острите черни косми по гърдите му, той от вратата се провикваше:
- Хей, пак ли заговорничите за нещо? Бай Минко, двойно кафе! И в джезве!
Бай Минко оставяше Ремсиста и с бавни, тежки стъпки, отиваше към тезгяха да прави кафе в джезве, а Шампиона се тръсваше на стола срещу бившия си покровител и столът простенваше от стоте му килограма.
- Как е, шефе? Нещо си омърлушен днес. Да нямаш проблеми?
- Че кой ги няма? - отговаряше на въпроса с въпрос Ремсиста. - Само такива като тебе ги нямат, защото са свикнали други да се грижат за тях.
- Стига си ми натяквал за тия грижи, защото аз умивах очите на града пред България. Ако не бях аз, кой щеше да знае за тоя скапан град. Така ли е?
Ремсиста не отговаряше, защото не беше така и не искаше да почват спор толкова рано. Вярно, че градът се гордееше с Шампиона, но е вярно и това, че лично по негово нареждане, го водеха на заплата в три завода. Даже не ходеше да си взема заплатата, а му я носеха в къщи. С една дума - глезльо! Глезльо бе при тях, но качеше ли се в ония години на ринга - ставаше звяр. Като узрели круши падаха по пода противниците му. Абе, боксьор от най-най класа! Май такъв вече не се роди в България.
Не му отвръщаше Ремсиста и поради това, че на вратата на кафенето се показваше Полковника. Въпреки че беше бързал и избръснатите му до синьо бузи пламтяха като божури и той постоянно бършеше потта с бяла копринена кърпичка, Полковника пак идваше последен. Ремсиста го оправдаваше. Най-млад бе от четворката, но откакто го пенсионираха и смени начина си на живот, много бързо напълня. Като ходеше, пуфтеше като локомотив. Май имаше проблеми и с краката - щом пристигнеше в кафенето, стоварваше се на стола като чувал.
- Как е сърцето, полковник? - питаше с лека ирония Шампиона.
- Крета, крета…клетото. А какво сърце беше!
И четиримата знаеха, че след първата глътка кафе, което бай Минко беше сложил вече пред него, Полковника щеше да подхване вечния разказ. То не беше дори разказ, а оплакване, пронизано от болка. Болка, която щеше да продължи навярно до гроб. Бил включен между първите летци-кандидати за космонавти. Ръст, тегло, знания, умения, здраве - всичко било супер! Двамата с Георги Иванов повече от година се подготвяли в Звездното градче. Но… Ах, това “но” той ще проклина винаги. Комисията предпочела Георги, макар че данните му били по-лоши от неговите. Така е, когато си няма човек хора…
Тук се намесваше Ремсиста:
- Затова, че навсякъде трябват свои хора, си прав. И аз блъсках до пенсия все като втори секретар на Градския партиен комитет. Дори повече от половин година изпълнявах длъжността на Първия. А на пленума докараха един полковник и него коронясаха. Бил партизанин човекът, а аз бях само Ремсист!… А за Георги Иванов не си прав. Познавам го лично. Той е достоен човек. Ти щеше ли да поемеш риска, след като скачването със станцията не се осъществи, да тръгнеш към Земята на ръчен режим?
- Защо да не тръгна! - повишаваше глас Полковника. - Тук няма друг изход. Или-или! Аз съм приземявал “Миг-21″ от височина двайсет и пет хиляди метра!
- Но Георги приземява “Съюз 33″ от 250 километра!
- Късмет, Ремсисте, късмет!
- Едва ли е само късмет…Ти какво ще кажеш, Чокан?
Чак сега другите забелязваха четвъртия член на компанията. Както винаги той бе влязъл в кафенето незабележимо и мълчаливо бе седнал в крайчеца до масата. Пред себе си бе разтворил пликче с печени тиквени семки и с присъщата му съсредоточеност лющеше. Семките бяха препечени и при всяко докосване с предните зъби из кафенето се чуваше глухо припукване.
Какво да каже? Тя е ясна работата. Полковника винаги търсеше причините в другите, а те са в самия него. Ако им припомни Карл Маркс, че “всеки е автор на собствената си драма”, ще го обвинят, че теоретизира. А то, каква теория е това, то си е закон. Знаеш го, не знаеш го, ако не се ръководиш от него, той насила ще те ръководи. Интересни хора са тия мои приятели - мисли Чоканя. И тримата живяха добре, постигнаха много, а напоследък ги усеща, че са все недоволни. Ремсиста още не може да разбере, или се прави, че не разбира, защо не е станал първи секретар. Ами, то е толкова ясно! Негови съученици, негови връстници бяха в Балкана и се сражаваха срещу фашизма. Някои загинаха. Той, вярно, добър масовик е, декламира, рисува, хората го тачат, ама можеш ли да сравниш ония изпитания с условията в мирния живот? Нямало кой да му даде рамо. Дали само това е причината? Полковника и той - все едно повтаря толкова години вече! Бил в групата на космонавтите, бил най-добрия инструктор, толкова и толкова летци подготвил, а ето - с генералски пагони не го удостоили. Защо?
- А, продумай бе, Чокан! - подканваше го и Шампиона. - И стига си пукал тия семки, че ми скачаш по нервите!
- Мигар и ти имаш нерви? - вдигаше невинен поглед Чоканя и в очите му припламваше закачливо пламъче.
- Аз да не съм като тебе? Земята да гори, чоплиш си семките и хич не ти пука, че хората имат грижи. И си се свил на кюшето на масата като пет стотинки в кесия. А отпусни се малко! Че пий поне едно кафе! Полковника черпи. Поръчай, не го жали. Пенсията му е до тавана!
- Пестеливостта е професионален белег, - намесваше се отново с благ глас Ремсиста. - Счетоводител човек, известен финансист, освен да пести стотинките и от един лев да прави два, какво друго да искаме от него? Добър си ни е той, че и някога, и сега внася спокойствие в компанията. Малко са като него родени с късмет. Той изглежда е орисан целия си живот да изживее щастливо. Ето, ние спорим за това-онова, а Чоканя си чопли семки и ни гледа сеира. Не слага на сърце черни мисли. Затова е и здрав като камък. Вижте челото - няма бръчица. Е, с една ръка, ама то сигурно е от някоя младежка лудория. Кой на младини не е вършил щурави работи?
Ах, как го заболяваше като чуеше такива обяснения на физическия му недъг. Помръкваше и свеждаше поглед, сякаш да скрие горчилката в душата си. Толкова години са в една компания, толкова приказки изприказваха, а не дойде ред да им каже истината за себе си. Когато бяха млади, съберяха ли се при бай Минко, центърът на разговорите се въртеше около работата. Хвалеха се, оплакваха се, спореха. После се пръскаха, всеки да си изпълнява задачите, защото бяха все отговорни хора. Сега се заседяваха по-дълго. Свободно време - бол! Задължения - почти никакви. Спорят понякога по-оживено, но усеща Чоканя, че най-често се прокрадва в разговорите им личното местоимение: “Аз, когато бях…”, “аз тогава…”, “Аз”, “Аз, “Аз”… Особено им се чуди, когато започнат да изричат недоволство от онова време. Недоумяваше от техните претенции. Излиза, че всички са ощетени от живота. Кой им е пречел да са това, което са искали. Може би общественият строй? Но нали казваха, че е техен, гордееха се с него? Единствено Шампиона не се оплаква. Глупости! - крещи им той. - Защо строят не попречи на мене? Обиколих света. Биех наред по Земята и кубинци, и американци, и руснаци. Строят! Хайде де! Е, сега не разполагам, както едно време, с всичко, но не ми и трябва. Стига ми! Живях като Симеончо!
Дразнеше се Чоканя и когато му подхвърляха снизходително, че е прекарал живота си като птичка божия. Винаги при парите като директор на Банката, винаги ограден с обожатели и докарвачи. А чуеше ли подмятания, че си върти синджирчето по цял ден и си лющи семки и в кабинета, побесняваше. Той ли не знаеше какво са човешки изпитания и страдания? Ах, той ли е роден с късмет? Как да им каже, че когато през май 1944 неговите другари си правеха абитуриентския бал, той береше душа в полицията. Разкрита беше нелегалната конспирация в гимназията и той бе един от първите арестувани. Пребиваха го от бой да издаде кои са ръководителите. На специална мелница трошеха пръстите на ръцете му, размазаха после дланта на лявата. Когато дойде в съзнание, ръката му бе отекла като квасник. Разбира се, можеха да го ликвидират, но той не задоволяваше полицията - те искаха да разкрият организацията. Имаше опасност да го “опуснат” и го вкараха в градската болница. Отрязаха ръката. И в това състояние не го оставиха намира. Разпитите, макар и без менгеме, продължаваха денонощно. Беше се самообрекъл - нищо не им каза. Е, вярно, на два-три пъти не издържа на инквизициите и подмокряше гащите. Но как да разкаже на своите приятели за тази си слабост? За нищо на света! Нека го смятат за щастлив. Нека да е за тях птичка божия. Щом това носи спокойствие и радост на другите - какво повече иска от живота?

Днес Полковника беше нещо пренапрегнат и побърза да си ходи. За кой ли път той изтри с бялата си кърпичка потта от зачервеното лице и повика с ръка бай Минко:
- Сметката!
Бай Минко приближи, взе подхвърлените два лева и пак се върна зад тезгяха.
- Момчета, хайде утре да се съберем. Аз черпя! - обяви тържествено Шампиона и също стана от стола. Рипна и Ремсиста. Чоканя събра грижливо с длан люспите от тиквените семки, изтръска ръцете си над близкото кошче и последен тръгна към вратата. Беше разстроен и тъжен. За първи път не се обърна към тезгяха и не видя как бай Минко бе му вдигнал ръка за сбогуване.