КАК СЕ СЪЗДАВА ЕДИН БЪЛГАРИСТ

С писателя и преводача Хуан Едуардо Сунига разговаря Йонка Христова

- Вашата родина е много далече от славянската общност; как се събуди у вас интересът към България?

- Винаги ще се питам за първопричината на това мое призвание на българист, търсейки я между многото културни стимули, които ме заобикаляха като млад, но не бих могъл да дам точен отговор. Може би първото привличане беше романтичният ореол, който  притежаваше Източна Европа със своите названия. Те извикваха във въображението ми съвсем различна представа за живота и атмосферата в градове с названия с историческо звучене: Москва, Варшава, Одеса, Солун…

За много хора от моето поколение великата руска литература имаше голямо значение, повлия ни много и може би насочи моето внимание към тази част на Европа.

Започнах да уча руски като млад, но случайността ми показа друг път. В Мадрид има една улица и в къщичките от едната й страна се продават стари книги. Един ден намерих българо-английски разговорник, толкова стар и изтъркан, че ми струваше само няколко сантима. Прегледах го, сравних разликите с руската кирилица и ме заинтересува езикът, до който се доближавах за първи път. Разбира се, този разговорник беше пълен с грешки, но това нямаше значение. Така научих първите изречения от един език, който по-нататък щеше да има трайни последици за мен.

Години по-късно намерих една „Граматика на българския език” от Леон Болийо, издадена през 1933 г., но трябва да призная, че ми липсваше живата езикова практика. Не само, че нямах книги, но бях съвсем изолиран в една страна, където никой не се интересуваше от славянските езици. Тогава правех своите първи литературни опити и, привлечен от историята на старото Търново и неговата легендарна атмосфера, написах статия, която излезе в „Испанско географско списание”. Това беше повод да се запозная в Мадрид с Тодор Нейков -днес изтъкнат испанист. С него ни свързва хубаво приятелство; благодарение на него познанията ми по българските въпроси се разшириха.

- Как продължи приятелството ви с Тодор Нейков?

- Трябва да потвърдя, че в онези ужасни следвоенни години, години на преследвания на демократите в Испания, Нейков беше единственият дипломат, който се осмеляваше да има приятели сред интелектуалци от левицата и успя да организира в дома си непринуден кръжок , на който се събираха писатели-комунисти (напр. Луис Ландинас, преведен в СССР). Неговата морална подкрепа, а също и материална помощ, хората, които идвахме у тях, не можем никога да забравим.

Тодор Нейков ни предложи да преведем „Жетварят” на Йовков. Този превод осъществихме през лятото на 1944 г. Книгата излезе година по-късно („Еспеса, Мадрид - бел. прев.) и критиката беше възторжена. Почти всички вестници публикуваха отзиви. Сега аз предадох фотокопия от тези критики в музея на Йовков в Толбухин.

- Труден ли беше този превод?

- Не беше толкова труден, колкото преводът на „Под игото”. Тогава Нейков вече владееше учудващо добре испански. Но романът на Вазов имаше по-лоша съдба. Когато излезе през 1949 г., („Хосе Хансе” - Барселона - бел. прев.), вече беше започнала т. нар. „студена” война, изданието не бе прието добре и се продаваше лошо.

- Превеждахте ли още нещо?

- Не. Нейков се върна в България и оттогава загубих всякаква връзка с българския свят. 

- Но вие познавахте и Димитър Димов…

- Това беше по-рано. Малко след неговото пристигане в Испания. Нейков ми спомена, че той би могъл да ми помогне в моите занимания, и един ден се запознахме в едно кафене. Бях добър приятел с Димов, говорехме дълго и успяхме да създадем едно сърдечно приятелство. Вярно е, че бяхме много различни, но нещо ни свързваше. Той беше изключителен психолог, сложен характер с голямо въображение, ироничен, критичен и преди всичко роден писател. По-късно познавах много писатели, но никой - толкова своеобразен, колкото Димов. Всъщност няма да говоря на българските читатели за нещо, което всички знаят по-добре от мен.

- В онези години вие сам пишехте разкази, нали? Мислили ли сте дали Димов би могъл да ви повлияе?

- Трудно е да се отговори. Литературните влияния са толкова неуловими, че човек сам не ги различава и може би чак години след това някой би могъл да ги установи. Когато беше в Испания, Димов беше публикувал само „Поручик Бенц” и няколко разказа. Той ми преведе части от този роман и ми чете откъси на български, но не мисля, че те са повлияли на стила ми. Може би онова, което ме привлече в творчеството му, беше неговият патетичен смисъл, не намирам в него нито една случайна, празна мисъл.

- Чели ли сте други негови книги?

- Години по-късно. След като си замина от Испания в началото на 1944 г., вече не чух нищо за него. Само веднъж от един конгрес във Флоренция ми изпрати по испански приятели немското издание на „Тютюн”. После дойде новината за смъртта му. Написах разказ за Димов - размисъл за неговия опит в Испания. 

- Не му ли писахте?

- Политическото положение в Испания не беше подходящо за това. Живеех години на откъснатост, които съвпадаха с една трудна епоха. Помня, че с големи трудности преведох една поема на Багряна, много стара, в която прозира голяма симпатия към Париж, град, който за мен като млад беше символ на завоюваните свободи. В онези години имах много малко текстове на български език - не беше възможно да се намерят в Мадрид. Разполагах само с малък речник Гарние (който между другото ми беше подарил Димов), с който беше невъзможно да се пристъпи към превод. Но през 1963 г. пътувах до Париж и се видях с проф. Роже Бернар, когото познавах от публикациите му в „Списание по славистика”. След като му разказах за своите затруднения, той ми направи подарък, за който никога не ще мога да му се отблагодаря - българо-френския речник на Яранов.

- Не се ли опитахте да се свържете с други българи?

- В Испания не познавах нито един. През 1961 г. се реших да пиша на Александър Муратов, чиято дейност като испанист ми беше позната. Спомням си, че му написах писмото на колеблив български и със стария правопис. В отговора си той ми обясни, че след 9 септември 1944 г. е направена правописна реформа. Оттогава си пише редовно и си разменяме книги. Приятелството с Муратов беше много важно за моето доближаване до българската култура и искам тук да му изкажа своята благодарност не само за неговата непрекъсната помощ, но и за неговата любов към испанската литература. Има още един български литератор, на когото съм благодарен - Николай Дончев. През 1963 г. едно издателство в Барселона предвиждаше да направи голяма енциклопедия и ме натовари с биографиите на доста български писатели. В тази работа Дончев ми помогна много  големите си познания. Съюзът на българските писатели също ми изпрати книги, но за съжаление тази работа се оказа напразна - енциклопедията не бе издадена. 

- Не сте ли публикували други трудове или преводи?

- Испанските издателства не се интересуваха от онова, което им предлагах. Правех преводи, но за собствено удоволствие. В това мое призвание, което беше цяла одисея от трудности, не се отказах да се задълбочавам в българската култура. През 60-те години книгите, които ми изпращаше Муратов, ме окуражиха много и публикувах в няколко списания бележки и очерци на български теми.

- Вашето идване в България сигурно промени това положение?

-  Посетих България за първи път през декември 1979 г. за честването на Вацаров. Дойдох, след като повече от 35 години бях влюбен във вашата страна, както се идва при далечна любима. Цялата страна и София, макар че това може да ви изглежда безсмислица, бяха пълни със спомени от моята младост. Разпознавах изгледите, паметниците, сградите. С голяма радост установих огромно сегашно развитие и това, че въпреки промените на времето и бомбардировките през 1944 г., все още имаше много улици с оня традиционен вид, който си спомнях от снимките в справочниците, които имах като млад. Посрещнаха ме много гостоприемни кътчета в София. Бих могъл да говоря безкрайно дълго за всички впечатления и дълбокото вълнение, което изпитах при първото си идване. Чувствах се възнаграден за толкова разочарования, които преживях по време на моите самотни занимания в миналото.

- Може би вашето идване в България ще бъде нов тласък в дейността ви на българист.

- Без съмнение. Имам много проекти върху теми от българската култура.

- Смятате ли да й се посветите изцяло?

- Това не е възможно, защото имам и други литературни занимания, но все пак - в много голяма степен. Истината е, че съм изучавал и други езици, други култури, но с никоя не съм успял да постигна такова дълбоко разбирателство, както с българската. В живота си човек се учи от много неща, но за мен едно от най-важните беше тази спойка с България, този съюз на чувствата и ума. Може би причина за това е фактът, че днес България е страна, която заслужава такова изследователско посвещение.

- По време на участието ви в ІІІ международна среща на писателите в София  през 1980 г. вие предадохте на музея на Христо Смирненски ваш превод на поемата му „Зимни вечери”. Какви са непосредствените ви планове на българист?

- В момента подготвям превод на „Избрани стихове” от Яворов, които ще бъдат издадени в Мадрид. Той ми беше възложен от нашето Министерство на културата.

22. 04. 1981 г.