ПЕСЕН
превод: Петко Недялков
ПЕСЕН
Отвсякъде акации. Но как да изкрещя?
Декор от тишина, в която те побиват тръпки.
Отново в орбитата по реброто на нощта
е болното сърце - дочувам неговите стъпки.
На часовете каменисти сводът е снишен.
Темел не мога тука да положа.
Една минаваща река ме прави разделен,
за своя вик избрал брега възможен.
Дълбал е свределът на друго божество
в обкова на иконата ти днес печално.
Потегля с облака - чувал от мъжество -
и приказка минаваща, свободна изначално.
И в тази приказка, видяна през стъкло,
подобно ангел, който пустотата с взор обгръща,
ти на годините през тясното ждрело
по кост като тунел в дома си се завръща.
ТЪКМО ОТ СЕВЕР НА ЗАПАД
“Високи зъбери, непокорени от човешки крак…” -
мърмореше водачът, скрит под каменната арка.
Дървета-катерачи в ниското се мяркат,
в хралупите понесли северния древен мрак.
“Отвесни водопади, там замира от пръските дъхът…” -
мърмореше водачът, скрит под каменната арка.
Скачени съдове са езерата - върволица ярка -
вагони за реколта първа, овършана сетен път.
“Занитени звезди, покълнали в самия небосвод…” -
мърмореше водачът, скрит под каменната арка.
И класове, зърна, лъчи издига сребърната паламарка -
в едно с ръка, която жъне ги и връзва ги на сноп.
Занитени звезди, отвесни водопади, зъбери високи -
аз съм водачът, скрит под този мост последен,
и тук ще чакам свършека на марша необгледен,
проточен тъкмо откъм север в западна посока.
