Писателските самоубийства като знамения на епохата на антинародните революции – “нежните”.

Никола Инджов

През есента на отминалата година се самоуби известният естонски писател Рудолф Римел. Той озаглави предсмъртното си писмо – “Последният образ”, а като епиграф сложи редове от своето стихотворение “Постигане на самостоятелност”, написано дванадесет години по-рано:

Продай гори, море и пясъчния бряг,
продай и чест и срам, от вените разтвора кървав,
продай вода и въздух, изгони отечеството от душата…

В писмото си Римел пише: “Естонската държава все още не се е сформирала, в годините на независимост нея по-често я рушаха, вместо да я строят. Силите на нашите тъй наречени политици са изразходвани главно в борби за власт, в противопоставяния, в разпалване на вражди, в алчност и т.н. Има и такива, за които обединението с Европейския съюз се превръща в спасително бягство от отговорност за ненаправеното днес и в бъдеще…”
Всъщност това е известна и на нас, българите, ситуация, произлязла от необузданото развитие на така наречените “нежни революции”, оказали се по същество открай докрай антинародни. След световното разсейване на Великата френска революция няма в историята на човечеството други подобни събития, които да дават заден ход на историята. Нещо повече, няма революции, които възвръщат детронирани монархии. Само в България “нежната” доведе на власт наследник на корона – все още министър-председател на република, но вече почти вероятен кандидат за президент на република. А по-нататък в тая ускорена орбита, какво следва по-нататък?
Българските идеолози на “нежната революция” пребивават във вероотстъпничество спрямо своите убеждения, в недостойни сговори спрямо своите съмишленици. Изглеждат стъписани от обстоятелството, че те, дълбокомислените философи на прехода, се оказаха изместени от социолози и политолози и че становищата им, мненията им, оценките им за общественото развитие повече не интересуват никого. Сега е безпощадно ясно, че “списъчните демократи” се оказаха двулични и потайни – ето какви бяха нашенските глашатаи на прозрачност и гласност! Самовлюбени и неспособни на самокритичен анализ, всеки един от тях продължава да се изживява като малък лидер, но и продължава да мисли като големия световен лидер, познайте кой. В своята набързо и несигурно придобита принадлежност към елита на обществото те не прозряха, че са им даром дадени и минало на дисиденти, и име на борци за граждански свободи, и поприще на интелектуалци /предимно/. Петнадесет години вече оня, който пръв у нас възвести “нежната революция” с палец надолу и предвещаваше с този патрициански знак съдбата на хора от края на двадесети век – негови сънародници, негови връстници, негови земляци, да, да, същият самозадоволяващ се с определението “марксист” – мълчи! Което показва, че книжчицата му, дето го стори известен извън уж дисидентското мазе на БАН, бе всъщност пробутана от тоталитарния режим просто като една мостра на безкрилото мислене и на повлияните от чужди идеологически централи пропагандни сравнения между комунизма и фашизма.
“Нежната революция” върна България в положението й преди Девети септември 1944 година – това е простият краен резултат! Доказателствата президентът-философ може да види при кофите за боклук, в които се ровичкат пенсионирани учители и лекари; в нечуваната по света безработица на селяни и висококвалифицирани специалисти от ликвидирани производства; в престъпността, обхванала всекидневието и на най-патриархалното доскоро българско селище.
Владимир Иляшевич, рускоезичен писател от Талин, от когото научих за самоубийството на Римел, споделя, че в главата му се въртят два стиха, които той би искал някой да продължи:

“Ние воюваме в чужда война,
но проливаме наша кръв…”

Вярвам, че някой ще продължи тази мрачна поезия и в България, непременно ще я продължи, защото това, което се случи в Естония с един естонски писател, в България се случи неведнъж. В България има писателски самоубийства, има и наемници в чужди войни. Тези явления са извън вниманието на препълнените със съобщения за гибелта на бандити и престъпници медии, но това означава единствено, че обществото не разпознава или няма кураж да разпознае себе си.
През 1991 година се самоубиха трима писатели – Веселин Андреев, Людмила Исаева и Иван Бурин. Дори и окултистите не се сепнаха от обстоятелството, че в етиката цифрата три придобива върхов смисъл, защото първопричинителите на убийството на човешката душевност са също три: лъжата, наглостта и присмехът.
Веселин Андреев – поетът на партизанската антифашистка съпротива, прекрати живота си, според публикувано факсимиле на посмъртното му писмо, със сакралната фраза “Проклет да е Тодор Живков!”. Тогава едни такива изрази бяха извънредно необходими в разправата с лидера на тоталитаризма, поради което прекалено навременната им достоверност поражда и досега съмнения в автентичността на писмото. В интерес на истината, Веселин Андреев имаше конфликти и несъгласия със своя съпартизанин, но както и да ги изживяваше, той оставаше верен на идеалите на младостта си. През спомената злокобна година именно тези идеали бяха чудовищно преиначавани и отричани, и защо да не приемем, че именно тук се корени истинската причина за самоубийството на антифашиста? При това именно за неговото време на историческо действие дори бе казано, че в България е нямало фашизъм… В продължението на този провокативен философско-исторически постулат влизаше и просташкото пародийно възклицание “Не човек, а желязо!” – стих от христоматийната балада на поета за смъртта на неговия приятел Антон. Не бе ли този позорен присмех част от моралната инквизиция, на която и един Веселин Андреев, смел и доблестен партизанин, не можа да издържи?
Като паралелен пример за остракизъм, на който бяха подлагани емблематични образци на българската поезия, ще посоча гнусната последователност на актьора Кръстьо Лафазанов, който по повод и без повод на телевизионния екран иронизираше знаменитото стихотворение на Георги Джагаров за България. Крилатият стих “Земя като една човешка длан” в клоунското изпълнение на демократичния Аркашка силно наподобяваше някогашните идиотски пародии на Ботев от рода на “Горе на Балкана бие барабана…”
И самоубийството на Иван Бурин бе съпроводено с информационно затъмнение, по-точно е да се каже затъмнение на разума. Не се чу нищо и за предсмъртно негово писмо. Той не бе от любимците на съдбата, нормативната естетика на шестдесетте години търсеше да намери в поезията му примери на догматично мислене и закостеняла тематика, но със същия успех можеше да открие в книгите му благотворното влияние на народното творчество и интересни експерименти в усвояването на фолклорната лексика. За съжаление, именно в опита си да претвори един народен сюжет Иван Бурин претърпя като че ли творчески неуспех. Става дума за голямата епична поема “Крали Марко”, посрещната от критиката с криво око. Демокрацията не промени литературната съдба на Иван Бурин, но определено вгорчи живота му с разрухата на моралните и материалните устои на неговото поколение. Следователно в самоубийството на Иван Бурин като че ли няма причини, свързани с литературната му дейност. Но ако си спомним какъв ревностен защитник на чистото българско слово бе Иван Бурин, с какъв възторг и удовлетворение посрещна той фототипното издание на речника на българския език на Найден Геров – и съпоставим поне тази негова творческа опора с многопластовото нашествие на лингвистичните чуждици в политическия, в учрежденския, в деловия, та дори и в битовия говор – няма ли да приемем наглостта на явлението като катализатор на решението на Иван Бурин за отдръпване от този свят? Когато се появиха и първите, опипващи може би почвата, призиви за отказ от нашата азбука… Атаките срещу славянската писменост са нещо като барикада на “нежната революция”, на тази барикада има жертви и от двете страни. Но едните са наемници, за което ще стане дума на друго място в тази статия.
Поетесата Людмила Исаева се бе уединила тихо и деликатно, не напомняше дълго време с нищо за себе си, докато през ранната есен на същата самоубийствена писателска година мнозина нейни колеги не получиха по пощата последната й книга с посвещение сякаш без подтекст. Автографът за мене бе “На Никола Инджов от Людмила Исаева”. Тази естественост обаче придоби друг смисъл, когато научихме, че и тя е сложила край на живота си, датата бе 17 септември. Тогава почувствахме, че всъщност Людмила Исаева се е сбогувала с колеги и приятели в присъщия си стил на човешко поведение – ненатрапчиво, стеснително. Четири месеца след смъртта на съпруга си Младен Исаев. Има ли връзка нейното самоубийство с издевателствата над поета, считан пожизнено и посмъртно за звезда на пролетарската книжовност? Тя носеше неговото име като отблясък на своята собствена поезия. Не е ли възможно в такъв случай помията, която се изля върху Младен Исаев, да засегне и нея? Манифестациите на подскачащите например минаваха под прозорците на поетичното семейство, виковете против комунизма и против комунистите, лозунга “За да има мир – БКП в Сибир!” може би плашеха само гаргите, но все пак определено застрашаваха обществения климат. Пъргави съставители на учебници извадиха стихотворенията на Младен Исаев от букварите и читанките, демокрацията събори бюста на поета в Михайловград, прекръстен бе и градът по хрумване на същия президент-философ. В годината на смъртта на двамата разправата с техните светини изглеждаше като окончателна присъда над живота и делото на няколко поколения българи – антифашистките и социалистическите. Каленият в затвори и концлагери Младен Исаев издържа до последния удар на сърцето си, но Людмила Исаева, свръхчувствителна и ранима, която придойде от младостта си с възторга на бригадирското движение, не пожела да търпи повече изстъпленията на “нежната революция”.
През 1996 година се самоуби Тодор Монов. Той бе много талантлив белетрист, чиято първа книга – романът “Смърт няма”, навремето бе ярко литературно събития. Централният образ в тази творба Караджов олицетворяваше героя на нашето време – комунистът /по определението на Любомир Левчев в един от директивните му доклади/. Тодор Монов искрено вярваше в романтичния призив писателят да споделя съдбата на своите герои, да живее като тях и редом с тях. Ето защо той стана кореспондент на вестник “Народна младеж” на строителството на Баташкия водносилов път, а по същество проучваше гигантското строителство със сетива на писател. Романът “Смърт няма” е наистина значителна литературна творба, дори и неравностойната филмова реализация не породи съмнения във високото качество на първоизточника. Дружах с Тодор Монов и отблизо наблюдавах колко болезнено възприемаше разпада на личността в житейските и професионални кръгове около него. Лесната смяна на убеждения, бързото заемане на изгодна политическа позиция, наглото отдалечаване от фактологията на собственото житие-битие – тези масови явления го отвращаваха. Прозрял как творческото бездарие търси начин да се изкара жертва на тоталитаризма, Тодор Монов се почувства морално и нравствено самотен. Рухваше благородното училище на учителското дете от луковитското село Дерманци, отписано бе от историята на отечеството строителството на родопските каскади, строителят Караджов, за когото нямаше смърт в пределите на съзиданието на новия свят, бе нагло отречен като човешки характер и личност.
До самоубийствено изтощение от материална нищета бе докаран поетът и драматургът Маргарит Минков през 1998 година. Това се случи, след като го изхвърлиха от театъра – сподели с мене неговият близък приятел, писателят и журналистът Севдалин Генов. Той не се съгласяваше пиесите му, написани в духа на най-високата класическа традиция, да бъдат представяни в самоуверени режисьорски варианти. Просто театърът, за който бе роден Маргарит Минков, свърши. Нямаше кой да поставя пиеси с многоброен персонаж, нямаше кой да гледа спектакли по три часа. Но в същото време бе отстранен и от политическия театър, тъй като Минков бе дори депутат от СДС, обаче го изоставиха, когато видяха че в парламента има място само за една шепа сини активисти. Така един истински интелектуалец се оказа ненужен на каузата, в която бе повярвал.
Съзнателен акт на самоубийство бе гибелното няколкодневно отшелничество /през 2003 година/ на поета Иван Методиев на затънтен язовирски бряг, където бе намерен безжизнен. Той знаеше, че умира, но знаеше, че умира и обществото. Написа немалко статии против насилието над българския живот от страна на “вносната демокрация”. Опитваше се да създаде картинни галерии, правеше премиери на книги, искаше да организира писателско общество, неподвластно на политическата конюнктура. “Спи спокойно, неспокоен дух!” – писаха в некролога най-близките му хора.
Изтощени от безработица си отидоха Димитър Яръмов, Власо Власов, Симеон Стоянов. Не се самоубиха, в тяхно лице обществото се самоубиваше и продължава да се самоубива със смъртта на всеки един творец, изхвърлен извън попрището.
Ако, да предположим, отстраняването или самоотстраняването на писатели от новия живот е нещо от порядъка на естествения подбор, то какви нови писателски имена “нежната революция” изведе на тяхно място? Писателските самоубийства у нас остават като знамения на епохата на антинародните революции – “нежните”.
Полезно е обаче да знаем, че между първите наемници на президента на нашата “нежна революция” имаше писатели. Това са тези, които наистина водеха чужда война. Те подписваха с някакво упоение отворени писма, петиции, улични подписки и т.н. Вижте вестник “Литературен фронт” от оня период – и ще направите заключения. Неколцина активисти /най-напред Георги Мишев, Марко Ганчев, Георги Данаилов/ бяха неуморните инициатори на тия “документи”, между които подписката против Дамян Дамянов по повод на неговото писмо до Румяна Узунова. Имаше дори писмо против румънския водач Чаушеску, запомнено с трагикомичния вопъл на разпространителите “Ами той ще падне, докато излезе нашето писмо” Значи те съзнаваха, че такива писма са свидетелство само за техния стремеж да се приобщят към поредната конюнктура.
С течение на годините се наложи впечатлението, че тези писатели се опълчват срещу своите доскорошни приятели и другари само защото някои не измениха на идеите си, не станаха като тях. Днес, петнадесет години по-късно, е достигнат своеобразен връх на това поведение, на тази непримиримост с твърдостта на другите, на тази омраза към останалите верни на своите идели. Този връх е в създаването на комитет за оневиняване на поп Кръстьо! Същите сега не се примиряват с Вазов, с Левски. Дотам стигнаха нашите попкръстьовци, а подобна конкретност обяснява защо други писатели пък са се заели да си изграждат светло борческо минало, биографии и т.н.
Всичко това предполага, че инстинктът на народа за самосъхранение се губи. При това положение пътят към Европа означава и изчезване на малките нации. Народът може да изчезне като една личност, да кажем като един писател, самоубил се заради безсилието да предотврати най-голямата национална катастрофа, настъпила в резултат на “нежната революция”.

2004 г.