Представяне на стихосбирката на Никола Инджов „Странник” 

Салон на издателство „Христо Ботев”, 1993 г.

За българските писатели промените след 10 ноември 1990 бяха особено… нечистоплътни. Нека с този израз от морално естество посочим отново, че  политическите лозунги на онова време нямаше как да се приложат към създателите на творчество, в което решаващ за успеха е единствено  талантът в съвкупност с  естетическите предпочитания, езиковото майсторство, стилистиката на изложението и т. н. Нечистоплътно бе да има забранителен списък с писателски имена, които не е трябвало да се споменават с добро. Такъв списък бе изготвен от писател и бе услужливо предоставен на вестничета, прибързано провъзгласени за вестници на демокрацията. Нечистоплътно бе група писатели да напуснат Съюза на българските писатели и вероломно да поискат от министър-председателя на едно служебно правителство да им се предоставят на тях, именно на тях,  имотите и имуществата на организацията, от която току ще се бяха отказали. Нечистоплътно бе някои писатели с кастови  чиновнически функции при тоталитаризма да се обявят за борци против същия тоталитаризъм и да потърсят закрила от чуждестранни фондации във формата на високоплатени стипендии и лекторски часове извън съдбата на нашето общество. Не се посвениха и от предоставено им уж емигрантско убежище като на  жертви и герои едновременно. Впрочем, последната тенденция още продължава, очевидно  поне един от тях много мръсотия има да отмива от миналото си на всепризнат придворен песнопоец и непризнат все още борец против тоталитаризма…

А литературните творци, които останаха при своите читатели, бяха лишени от възможността да общуват с тях, защото само едно издателство се осмеляваше тогава да публикува книги от български писатели, обявени във въпросния списък, погнусени от въпросното вероломство, възмутени от въпросното двуличие …

Ето тогава Иван Гранитски в качеството си  на директор на ИК „Христо Ботев”  създаде спасителния Петъчен салон, където ставаха премиери на книги, издадени от него, разгръщаха се професионални разговори по проблемите на литературата с много отпратки към метаморфозите на личността в морален и обществен план. С  присъщото си чувство за самоирония, с блестящите си философски и литературни  познания, със силната си анализаторска енергия Иван Гранитски се превърна във всепризнат неформален лидер на българските писатели.

 Някога някой трябва да издаде в отделна книга стенограмите на спасителния Петъчен салон. Това може да стане и по начина, който аз избирам с предисловието към една стенограма, предоставена ми от Цветана Кьосева - паметливата стенографка на  Петъчния салон.

НИ

ИВАН ГРАНИТСКИ:

Преди да започне епатиращо бравурното представяне на поезията на Никола Инджов, който е известен повече в латиноамериканските покрайнини на България, отколкото в столицата и някои големи градове.

Книгата на Инджов е със своеобразно антологичен характер. Побрала е най-доброто от създаденото от Инджов. Класици и критици като Светлозар Игов и Чавдар Добрев ще разчепкат казуса Никола Инджов.

Давам думата на Петър Караангов, който цени и обича поезията му.

ПЕТЪР КАРААНГОВ:

Има един странник в нашата поезия, вдаден в своя смълчан живот, ненатрапчив, обърнат към чудесата на света, учуден пред уханията на снега, потънал в спомена за вишневи стрехи, старинно бяла роза, косове, водолеи, кокичета и пчела, градчета с приказка за роза и песен за розотърсачи.

Странен е този странник наистина. Той не ни заплашва с нищо, не ни отпъжда, не ни обвинява, а ни привлича и привързва към себе си. Този създател на удивителни построения от цветните стъкълца на словото, този изящен владетел на думите, този раним рицар без броня, който десетилетия заедно с най-добрите поети на нашето българско време брани честта на българската поезия.

Искам със завист да кажа. Малко са авторите като Инджов, които така добре познават хубостта на думите.

“Живея дълго, дълго светя” - такъв рефренен  стих се яви в една поема на Инджов, написана в самия край на 60-те години, когато авторът бе само на 25 години. Само поет може да каже “дълго светя преди дълго да е живял”. Времето оправда и потвърди това ранно самочувствие от този стих. Нека си припомним колко дълго обичаме продължаващата омайваща светлина в поезията на този автор и за наша радост наш приятел.

Мрачни съдници на нашето време се мъчат да потушат светлините в годините, които живяхме, години, останали зад уморените ни и наранени рамене.

Творчеството на Инджов ни дава самочувствието да кажем: няма да успеят, защото без да провокираме съдбата, живеем дълго, дълго светим. Историята на това време и на нашата литература тепърва ще се пише. Тези, които тичат сега по мрачните страници на скорострели учебници да изпреварят историята, ще се препънат в жилавостта на фактите. Един такъв светъл или светещ факт в нашата поезия от последните три десетилетия е поезията на Никола Инджов. Не може да се изкорени това, което е поникнало върху дълбок и траен корен, разцъфтяло е. И за радост на душите ни прави изящен въздуха край шията на лебеда и топъл хълбока на планината. Такава непобедима или неизкоренима същност има тази поезия, която е събрала в тънките корици на една тънка книжка, носеща странното заглавие “Странник”.  Това са стихотворения, писани от Никола Инджов в различни по-далечни и по-близки години, куплетите, думите, които населяват тази книга, ни потапят в трогателния и светлопечален свят на автора, в неговите трепети, багри, ухания и звуци.

Този свят е изграден от любов и приятелства, лета, идващи есени, сняг, сняг във виното и пепелта, сняг по тропическия меридиан на спомена от Балкана, до един червен шал някъде във вятъра на другото полукълбо. Топлина на хляб и вкус на лято, просветваща дъждовна жена накрая на дъгата и планина с багрена тинтява, чистите пориви и яснотата на духа,  тук живеят в една прекрасна зависимост.

В нашия свят, натоварен с нежност, но и зареден с непредвидими и тежки събития, остава жив копнежът на човека към истинските, простите и ясните неща на живота. Така чрез своите думи поетът изповядва нас:

“Искам сняг на Балкана високо,
бяла люлка вихрушка да ме люлее,
към селце да вървя във виелица
и да стигна сред нощ.
Искам ясност в ума на софрата да седна
и вино с дъх на дюля и цвят на памид да отпия.
Искам дума добра, искам мама, когато бе трийсетгодишна…

Времето, в което живеем, е време на огромни езикови разрушения. Думите губят първоначалните си значения, трагически се отдалечаваме от същността и предназначението на човешкия живот, на човешките отношения, общуване, близост. В това жестоко време поезията на Инджов топло ни приютява. За надеждата, с която ни надарява авторът, за сладката печал на неговото слово, за неговата синовна преданост към земя и история, за неговата бяла риза, с която той минава през света, за това, че ни утешава, ние сме му признателни.

Още през 1962 г. Никола Инджов написа стихотворение, посветено на поезията, което завършваше така:

“Ти си малък поет, време е да започнеш смъртта си.”

Днес аз го моля да ми разреши да кажа, обръщайки се към него: ти отдавна не си малък поет. Време е да започнеш живота си. А това, един поет като тебе, Индже, може да направи не непременно след като мълнията ни преброди. “И скита някой в есента с очи от ястреба избрани, с омачкана от вятър риза, с разсипан от усмивка глас. Тук имало е чучулига и затова ще има странник, а странникът - това съм аз. Кой иска странник за другар? Все не навреме той пристига, все с думи някакви говори и с думи някакви мълчи. И както се мотай на прага, не споменът за чучулига, а ястреб носи в очи.

Това е всичко за света, което странникът научи. Сега през есента минавам усмихнат и усамотен. Ти покажи ми чучулига, а ястребът за всеки случай, аз виждам да кръжи над мен.

Ястребите, разбира се, са ястреби, но нас ни вълнуват чучулигите, които украсяват света със самия факт на своето съществуване, или ако малко поправими стиха на Никола Инджов, ще кажем: докато има чучулига, тук винаги ще има странник.

ИВАН ГРАНИТСКИ:

Има думата проф. д-р Чавдар Добрев.

ПРОФ. Д-Р ЧАВДАР ДОБРЕВ:

Написах едно есе. Завиждам искрено на Петър Караангов, че каза толкова красиви слова за Никола Инджов, за моя приятел. Това е една личност, която смятам, че е централна при обяснение на процесите, което търся сега.

Никола Инджов е възлова фигура в обясняване въобще на движенията в българската поезия през последните  четиридесет и пет години. Това е човек, който за разлика от други поети, които умеят да подготвят своята слава, които умеят да подготвят своята опозиционност, които умеят да подготвят своето безкористие, той се втурва някак си безпомощен в живота. За него наистина поезията се ражда от душата му. Струва ми се, че това е вид сцена, сцена с магията на едно неповторимо преживяване, сцена, където артисти и режисьори тичат, тонтехниците настройват децибелите, мъчат се да достигнат изящна изтънченост. На тази сцена застава един човек, който наред с Христо Фотев единствен, разкри най-цялостно, най-същностно и най-съкровено един цикъл от живота на човека. Това е имуществото, това е младостта, това е звънът на младостта.

Никола Инджов с думите си отразява предтрагичното състояние на човешката личност. Това е сладкото време на човека. Тогава, когато по свой начин си предизвикателят, и наивен. Инджов поема някакви ангажименти към своето юношество, към своето детство. Те може би по свой начин са безсмислени. За него те са стойностни, заради това, че е прочел Че Гевара, бил е в Куба. Това се е отразило върху неговата биография. Той остава верен на своята идея за живота. Идва едно друго време, в което човек разбира, че има не само пролет, но има и зима.

Никола Инджов въпреки всичко запазва не само своето чувство за честност, той запазва принципите на своята артпоетика. Той е тръгнал от нещо, което е трябвало да бъде извор на младежката юношеска душа. До края на живота си остава верен на този принцип.

В това странно съчетание на верност към някакви метални звуци, на нещо, което през 60-те години идваше идеята за обичта от Бийтълсите, може би от песни, които е слушал и чувал, от ритъма, който е невероятно важен за него.

Душата и сърцето му са млади. Аз му благодаря за това.

ИВАН ГРАНИТСКИ:

 Предлагам ви да чуем Светлозар Игов - един критик, който е най-пишещият за Инджов критик.

СВЕТЛОЗАР ИГОВ:

Аз съм писал не само за Инджов.

Не съм си подготвил текст, защото помня добре. Ще ви разкажа три малки спомена за Никола Инджов, които са и моите три големи благодарности към него.

През 60-те години, когато Никола Инджов е бил 25-годишен, аз съм бил още по-малко. Имах щастието съвсем незрял юноша да се срещна с тази блестяща поезия, с този най-естетизиран свят. Не зная дали Инджов е голям или малък поет. Неговата поезия е толкова изтънчена, толкова изящна, толкова одухотворена. Ако има някаква кула от слонова кост в българската литература, струва ми се, че това е лирическият свят на Никола Инджов.

За мен поезията на Никола Инджов беше такава магия. Аз съм му благодарен, защото тя насити моя юношески свят, а това беше и светът на първите ми любови. За мен до такава степен тази поезия е слята с годините на първите любови, че тя за мен винаги е била нещо повече от литература. Затова благодаря на Инджето, че заедно с поети като Блок и Пушкин, или Пол Валери и Пол Елюар, и Димчо Дебелянов, неговата поезия за мен винаги е свързана с този сезон на юношеството и на първите любови.

Втората благодарност също е свързана с любов, но не моя, а за мен е свързана с литературата. Все по това време пишех първите си статии. В онези години имаше едно списание, което днес може би е забравено, “Младеж”, което играеше много важна роля в оживлението на тогавашния духовен и културен живот. На неговите страници се появиха за първи път ред литературоведи, критици, изкуствоведи, а също за първи път и някои историци, социолози и др. Например пишеха първи есета в тази област като Николай Генчев и Асен Игнатов.

По това време литературният отдел на сп. “Младеж” се завеждаше от една млада дама, която по-късно замина за Париж и стана известна френска и световна литературоведка и философка. На мен ми направи впечатление, че тя много често ме кани да пиша за сп. “Младеж”. Все ме насочваше да пиша за някой поет, който обичаш. До такава степен тя ме канеше,че можеше да се помисли, че има някакви чувства към мен, а тя просто ме харесваше като критик. В края на краищата се оказа, че тя е била влюбена в един поет или в поезията му. Нейната далечна мисъл с тези покани за сп. “Младеж” се свеждаха до това да напиша статия за поезията на Никола Инджов. Аз не можах веднага да се сетя, защото след като написах статията за Инджов, тя престана да ме кани, тъй като си бях изпълнил мисията. Благодарение на малка недосетливост написах няколко други статии, включително и за моя приятел Николай Кънчев и моята статия беше единствено положителната за него.

Така написах статията за Никола Инджов с екстравагантното заглавие “Седем фрагмента върху поезията на Никола Инджов”, която считам за една от най-хубавите си критически статии. Втората ми благодарност вече е литературна. Благодаря на Кольо Инджов, защото ако не беше неговата топла хубава поезия, едва ли и аз бях написал добра статия.

Третата ми благодарност е от по-късни години. За съжаление, когато човек живее с един такъв изящен и изтънчен свят като лирическия свят на Инджов, действителността започва да му изглежда по-груба, отколкото е. На мен ми изглеждаше много ужасна и аз се проявявах като бунтар, което ми донесе много неприятности. Искам да се извиня, че нямам политически идеи. Ако съм изпитвал бунтовни идеи спрямо предишния режим, те се дължат само на естетически причини. Просто диктаторът не ме удовлетворяваше естетически. Не съм дисидент, още повече не бих и могъл да бъда, тъй като не съм човек на държавна сигурност, а съм само един естетически бунтар. Това ми донесе огромни неприятности. Когато по едно време разни тогавашни литературни фюрери забраниха книгите ми и започнаха да пишат срещу мен, да насъскват хората да пишат статии и то такива статии, че ако поне една хилядна от тях беше прочела за себе си една уважаема госпожа, тя до такава степен щеше да се надуе, че да хукне да стане президент на САЩ. Моите статии бяха написани заради моя естетически бунт срещу тогавашната действителност.

Тогава беше толкова трудно време. Когато българските литератори прочетат, че някой е гонен или пишат статии против него, изведнъж започват да престават да го поздравяват. Това го узнах преди. Някои от вас може би сега са го узнали. Никак не е приятно, когато изведнъж светът около тебе опустее и дори най-близките ти приятели извръщат глава.

И ето в този момент, когато дори най-близки приятели не смееха дори да говорят с мен, Никола Инджов беше един от малкото, който не само ми оказваше помощ като главен редактор на “Родолюбие”, но и ми посвети стихотворение. Много му благодаря за тази другарски подадена ръка. Това е третата ми благодарност!

ИВАН ГРАНИТСКИ:

След като се разкри истината за емиграцията на Юлия Кръстева, можем да дадем думата на Здравко Чолаков, който има да разкаже идентичен спомен.

ПРОФ. ЗДРАВКО ЧОЛАКОВ:

Със Светльо се засичаме относно спомените за сп. “Младеж”, което беше основен топус на нашето поколение, когато прописваше в началото на 60-те години и тропаше по вратите на редакциите. Имам един спомен с Инджето. Не зная дали той го спомня.

Тогава без да се самоидеализираме, доста свенливо чакахме около вратите на редакциите, докато излезе този, който ни трябва, за да няма публика да слуша, когато се гаврят с текстовете ни. Зная, че Инджов работи в сп. “Младеж”. Бях виждал Юлия Кръстева. По едно време излиза Инджов и ме пита: за какво сте. Казвам му: нося една рецензия за Владимир Башев. Каза дайте, дайте. Чете статията, вдига глава, чете, гледа ме… Излиза. Юлия, имаме хубав материал. И като се погледнаха ми стана ясно това, за което говореше и Светльо.

На Инджето съм му казвал, че дори само един стих да беше написал - уважавам у него това, че е поет с усет, което личи и в другите му работи.

С Инджето играем карти, защото това е характерологична игра и падат маските на играчите. Инджов с необременените си конструкции в поезията, с чисто лирично звучене, излъчването на живот и блясък, същото се излъчва и по време на играта на карти. Картата обича човек, който си остава лъчезарен.

Навремето Максим Наимович на тези, които се въртяхме край него, казваше: вашето поколение се накървява. Нося статия за неговото поколение. Не се отмятам от априлската характеристика. Тя не се роди като конюнктурна характеристика. Тя беше метафора на една пролет, с която влезе тяхното поколение. Бях занесъл статия “Портрет и движение, поет и движение”, която по-късно стана основа на една моя книга “Поети и време”.

Индже, да си жив и здрав. Поетът и картоиграчът да са симбиоза, т.е. хазартът да е на предна линия!

ИВАН ГРАНИТСКИ:

 А сега да чуем другият практик на белота Атанас Мандаджиев.

АТАНАС МАНДАДЖИЕВ:

Честно трябва да ви призная, че в тази област най-добър е Иван Гранитски.

За второто място спорят проф. Чавдар Добрев и Инджето, а ние със Здравко Чолаков сме по-назад.

Искам да ви върна към 1986 г. Тогава се сбъдна една от моите малки мечти - да посетя Куба. Като разбрах, че ще ходя в Куба, отидох при Инджето и помолих да ми даде своята книга за Куба. Обичам, като пътувам някъде, да бъда подготвен. Прочетох я два пъти с подчертавания на много места. Взех книгата със себе си. Знаете ли какво се случи? Там ми дадоха една великолепна преводачка Виктория. Пътувахме из цяла Куба. Срещах се с кубинските писатели. Трябва да ви призная, че им взех акъла. По всички проблеми, свързани с история, география, нрави, политика, природа, литература, знаех повече от тях. Те се гътнаха направо. Всичко това дължа на Инджето и на неговата книга.

Искам да кажа две думи за прозаика Никола Инджов. Той има една много силна плътна проза. Някои поети, нека да не ми се обидят, пишат много хубаво, но нещо рехаво има в тяхната проза. Малцина са поетите, които имат такава плътна проза като Инджов. С това той направо се нарежда в бастиона на прозаиците. И той има не една и две книги.

Да бъде жив и здрав моят съперник в прозата Никола Инджов!

ИВАН ГРАНИТСКИ:

В нашия литературен салон се роди една метафора, която е много ценна и много точна. Оказа се, че бащата на българския демократичен превод е Леда Милева, а майката на българския демократичен превод е Нино Николов. И двамата са близки приятели, обичат и ценят това, което прави Инджов, не само заслугата му за емиграцията на Юлия Кръстева. Предлагам да чуем майката на българския демократичен превод.

НИНО НИКОЛОВ:

Искам да кажа, че Никола Инджов е не само един великолепен поет, но и великолепен преводач на поезия. Неговите преводи ни отвориха един широк просторен път към латиноамериканската поезия, която ни запозна с друг начин на живеене и мислене, който е сякаш по рождение по-революционен от българския.

Неговата любов, неговото преклонение пред огнените поети, пред поетите-жертви на кауза, е всъщност главният импулс в неговото преводаческо дело. Не зная какво ще каже бащата на поезията.

Веднъж Леда Милева като председател на Съюза на преводачите му възложи да изнесе доклад на общо събрание за съветската литература. Какво направи Кольо? Изброи всички 86 езика, на които се говореше в тогавашния Съветски съюз. Това прозвуча по един много странен и интересен начин. Сякаш с това търпеливо изброяване той отвори една друга врата за мислене и показа друг свят, в който всеки си заслужава своето единствено и неповторимо уважение.

Беше ми мъчно, защото в продължение на едно или две десетилетия Инджето не пишеше поезия. Не зная защо не пишеше. Може би точно тогава неговите пътеписи за различни страни владееха повече съзнанието му от поезията. Затова искрено се зарадвах, когато издаде книгата “Лунна родина”.

Пожелавам му дълго да живее и дълго да се радва на приятелството и обичта на хората! /

ЛЕДА МИЛЕВА:

През 1966 г. ме поканиха да стана главен директор на Българската телевизия. Поставих едно условие, което за моя изненада и радост бе прието - да подбера своя екип за главна редакция на културните програми. Избрах една великолепна петорка: Иван Радоев, Серафим Северняк, Петър Ступел, Банчо Банов и Никола Инджов. По-късно се присъединиха и други великолепни автори, като Рашко Стойков, Георги Константинов. Моята великолепна петорка с творческия заряд, който носеше, помогна извънредно много на Българската телевизия да направя своите първи професионални стъпки и да се създадат някои предавания и постановки, които и досега не са забравени.

По-късно Никола Инджов  работи в сп. “Отечество”. Един ден Серафим ми каза: Много обичам този Кольо, много е талантлив, но е много безотговорен. На моя учуден поглед той отговори, че има една страст, тя е стръвта да пътува. Отвори ли му се път да замине някъде, оставя всичко и тръгва.

По-късно имах случай да изпитам тази негова страст. Бях му възложила да напише един доклад. Той прие да напише доклада. Един ден преди конференцията ми се обади и каза: заминавам за чужбина, докладът не съм го написал, ще го напиша до довечера, но няма да присъствам на конференцията. Действително остави чудесно написан доклад. Докладът беше прочетен от Божидар Божилов, без да каже кой е писал доклада. Дори Иван Давидков каза: не очаквах, че Божидар може да напише толкова хубаво нещо.

Мисля, че всички трябва да бъдем много благодарни на страстта на Кольо да пътува. Ние се запознахме с преводите на поезията на най-видните латиноамерикански поети.

С радост си купих новата му книга.

ИВАН ГРАНИТСКИ:

Ще предложа думата на Павел Матев. Излишно е да се обяснява, че те имат повече от близки отношения.

ПАВЕЛ МАТЕВ:

Трудно ми е да говоря след Петър Караангов, след Светлозар Игов и Чавдар Добрев. Те използваха всички красиви думи, за да характеризират поезията на Никола Инджов.

С Никола Инджов наистина сме приятели. Може би няма друг човек, с когото да сме се карали повече, отколкото с Никола Инджов. Но никога не сме се карали за литература и за поезия. Никога! Защото, лаская се от мисълта, че сме изповядвали едно и също верую. Говоря за поезия, а не за политика.

Отново прочетох книгата на Никола Инджов. Онова, което изпитах, е, че тя е толкова взискателно направена, че малко поети са способни на такава взискателност, когато правят своето избрано.

Поезията е написана на такъв чист, на такъв блестящ брилянтен български език, че сред тази езикова среда, в която живеем, тя ни пренася там, където е лоното на българския език.

Едно време боравехме с понятия реалист и не знам си още какви. Трябва да кажа, че Инджов е и реалист. Инджов е и романтик. Неслучайно в неговите поетически видения се мярват ту червени шалове, ту заснежени равнини и полета, ту сини върхове. Аз мисля, че имаме една поезия, която ни пленява със своята прозрачност. Под прозрачност нямам предвид огледална. Имам предвид онази прозрачност, през която може да видиш трепетите на душата. Когато прочетох неговата книга, отново усетих тези трепети и те родиха у мен най-добри чувства.

Благодаря ти, Кольо! Да си жив и здрав! Нека да крепне твоята муза!

ИВАН ГРАНИТСКИ:

Ще дам думата на един критик, който е изящен ценител на изящната поезия, която е прозрачна, за да се видят трепетите на душата. Това е Симеон Хаджикосев.

СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ:

Тук говориха за Никола Инджов като поет, Никола Инджов като прозаик, Никола Инджов като преводач, Никола Инджов като човек и колега. Освен да прибавя един бегъл щрих Никола Инджов като бонвиван. Сигурно ще прозвучи странно от моята уста, но в тази колегиална приятелска атмосфера трябва да ви кажа, че моето първо близко интимно запознанство с Никола Инджов беше именно като бонвиван.

Няма да говоря за поезията на Инджов. Казаха се много и хубави думи. Моят бегъл спомен, тъй като говорят в споменна тоналност, е за един прекрасен следобед, който трима приятели прекарахме по инициатива на Никола Инджов в бара на хотел “Хемус”. Тогава бяхме колеги в издателство “Народна младеж”. Кольо предложи като си вземем заплатите да отидем направо в барчето на хотел “Хемус” на уиски, което направихме. Сметката беше потресаваща. За тези два часа, които прекарахме, време, през което изпихме поне по една бутилка, се наложи да платим цели  тридесет и осем лева. Това беше много тежък удар върху нашите скромни финанси.

Тук бих добавил и още нещо, макар че искам да се изразя съвсем фигуративно. Това, което на мен ми направи много силно впечатление у естета, у изискания и изящния поет Никола Инджов, беше и неговото много изтънчено чувство за красота, изтънчено чувство за човешката красота, изтънчено чувство, надявам се, че ще ме разберете правилно, за красотата на жената…. Тук ще сложа едно много дълго многоточие, защото ако продължавам в тази посока, се боя, че хубавият спомен може да придобие по-горчив привкус.

Бих желал към спомена към тази чудесна среща, която ми отвори очите за бонвивана Никола Инджов, да прибавя едно скромно пожелание, че ми се иска да го виждам винаги все така изящен поет, изящен човек и неизменно влюбен в живота и в красотата. /

ИВАН ГРАНИТСКИ:

Има думата почитателят на поезията не само на Георги Константинов, но и на Никола Инджов - Парашкев Дюлгеров.

ПАРАШКЕВ ДЮЛГЕРОВ: Един римският поет и философ пред калта на живота се хвърля във вулкана Етна. Издателство “Христо Ботев” и Иван Гранитски решиха да не се хвърлят във вулкана Етна, а заедно с Инджов да се борят за красотата на живота.

ДИМИТЪР ТАНЕВ:

Книгата “Странник” я приемам като нова книга. За мен е учудваща тази невероятна способност на поета - това също е един вид талант, да успее от обемното си творчество, което всъщност е дълго и мъчително преживяване, да подбере в един определен момент, който е характерен и като време, момент, който е характерен и като възраст, момент, който е пределен, да подбере от своето творчество такива стихове, да ги подреди така, така да ги извиси и да ги стегне, че да представляват фактически нова книга. Книгата “Странник” е книга, която е пред проверка, книга, която има антологичен събирателен характер, книга, която отново го представя. Това го прави в едно време, което ни задължава да бъдем такива, каквито сме били през целия си живот, и да покажем своята позиция и своето отношение към променения живот.

Понеже Чавдар и Здравко споменаха за априлското поколение, искам да добавя няколко думи. В това отношение Никола Инджов е един от най-ярките, един от истинските представители на това поколение. Както знаете, навремето то постепенно като понятие и като същност израстваше, наедряваше изкуствено от съмишленици и представители. Фактически в основата на светлината на това поколение стоят само неколцина поети и единият от тях е Никола Инджов. Жалко е, че ние се срамуваме да говорим за това поколение. Това поколение и сега е гръбнакът на нашата поезия, на нашето политическо самосъзнание.

Жалко е, че забравихме не само мъртвите поети на това поколение като Германов и Берберов, но забравяме и живите, тези, които имат още сили, желание и ярост да се представят, да се изявяват и да ни водят. Имам предвид печата, който като че ли съзнателно и целенасочено избягва мнозина представители на това поколение, които са силни, отлични и ярки поети, и ги замества с измислени поети, с неудачници, в най-добрия случай с поети от по-ниска степен. Струва ми се, че достойнството на издателство “Христо Ботев”, освен всичко друго, което прави за съвременната българска литература, е и в това, че се опитва да извади тези ярки имена, тези личности, тези истински творци, да ги преповтори, да покаже, че те съществуват и че това са нашите поети, това са нашите образци, това са създателите и притежателите на съвременната българска литература. /

ИВАН ГРАНИТСКИ:

Много точна беше бележката на Митко Танев за това, че такива ярки наши поети като Анд9рей Германов и Мишо Берберов са забравени. Те са забравени само от другите издателства и от официалните културни институции. издателство “Христо Ботев” мисли за тях и не само мисли, а през другата седмица ще излезе том с избрана поезия от Германов. Друг том с избрана поезия на Мишо Берберов е в ръцете на съставителя Чавдар Добрев.

Подготвя се и книга с избрана критика на Венко Христов.

Нашето издателство мисли не само за живите, но и за мъртвите български писатели.

Никола Инджов се издигна толкова високо над очите ни, че ние почти не го виждаме. Той е в някакви небесни вселения от хвалби, комплименти, неща, които изненадаха и неговата съпруга Люси - едни приятно, други неприятно. Тя е мъжествен човек и ще издържи.

А сега ще дам думата на поета Велин Георгиев.

ВЕЛИН ГЕОРГИЕВ:

Погледът на Никола Инджов е като на птица. Една лекота, един полет на мисълта и в същото време детайли, каквито само странните очи на Инджовия лирически герой могат да видят и да запълнят поетичното му слово.

Лекотата е присъща на дара, която има Никола Инджов. Необикновен дар. По-поетическите му странствания му извоюваха трайно място в съвременната ни поезия. В действителност той е вгледан в същността на живота, в гънките на битието и най-вече в онова вселенско опрощение, което природата има, за да научи човека на уми и разум. Всеки щрих, превърнат в образ, носи колорита на своето време с всичките асоциации, нравствени и естетически проблеми. Поетът умее да визира невидимото в пейзажа, да ни прави съпричастни на изострените му сетива, да съсредоточава вниманието ни върху съществени подробности на живота, в който сме всички. Тези качества, поетическата дарба и култура на Никола Инджов са ме впечатлявали винаги и неслучайно често се връщам към най-добрите му неща и ги чувствам като потребни спътници, защото ми дават нещо, от което имам нужда.

Чувствителността на този поет е нещото, което ме кара да вярвам на казаното от него. Всичко е в гледната точка или по-точно казано в погледа до възприятията и отношението към явленията.

Зад привидната лекота, за която споменах, е закодиран драматизмът на природата и човешкия живот в нея, пулсира историческото време. И още нещо, най-важното - това е светът в сетивата на поета, любовта. Какво друго е всъщност той, този странник, този пътуващ лъч светлина, ако не любов към всичко и към всички. А любовта е най-високият човешки смисъл,  макар четя не може да ни бъде родина, както пише Никола Инджов.

ИВАН ГРАНИТСКИ:

Така се разви съдбата ми, че съм работил в “Литературен фронт” с четирима главни редактори. Единият от тях беше Никола Инджов. След дълго време мога да кажа пред всички вас, че това е човекът, с когото съм се чувствал най-уютно, най-добре - и приятелски, и естетически, и всякак. Това е човек, на когото е вродено чувството за хармония, за благородство и който е истински демократ и по тази причина е толерантен, веротърпим, уважаващ чуждото мнение и чуждите естетически пристрастия и решения, правеше работата във вестника изключително приятна. Много съжалявам, че всъщност с Инджов свърши хубавото време за онзи вестник, който имаше своите слабости по т.нар. тоталитарно време, но имаше 35-хиляден тираж. Вестникът отразяваше и защитаваше интересите на всички български писатели, на цялата българска култура. След като Никола Инджов бе принуден да напусне, започна агонията на вестника. Сега виждаме, че той е в тираж по-малък от 3000. Това не е толкова страшно. Съюзът на писателите ще направи нов вестник.

НИКОЛА ИНДЖОВ:

Благодаря на всички, които присъстват тук тази вечер. Много неща ми се иска да ви кажа, но най-добре ще бъде, ако ми разрешите да ви прочета  две-три стихотворения.

Срещите ми с Че Гевара  са едни от най-значителните моменти в моя живот. В последно време неговото име се употребява в ироничен смисъл, свързан с преводача на неговата проза Стефан Савов, искам да кажа, че аз съм автор на предговора на тома, на който преводач е Стефан Савов.

Вярно е, че моят живот е свързан в много голяма степен с онзи свят, който наричам истинската Америка. Позволих си да поканя тази вечер в нашия литературен салон един млад човек, най-младият присъстващ тук - Владимир Сабоурин. Вие виждате един изключителен поет, странен, с поезия, която поне от първата му книга шокира. Това е поет на две раси. За първи път у нас се появява поет на две раси. Това му личи. Това е поет на два народа - българския и кубинския. Тук присъства и баща му проф. Сабоурин. Беше ми приятно да ви кажа, че аз съм нарекъл “странник”, но се чувствам по понятни причини не като странникът, който идва, а като странникът, който си отива. След нас не остава празно място. Ето един от хората, който ще запълни това пространство.

ВЛАДИМИР САБОУРИН: Аз съм изненадан. Не бях подготвен за тези думи. Много благодаря на Никола Инджов. Не зная доколко думите, които каза за мен, са точни. Това ще покаже времето.

НИКОЛА ИНДЖОВ:

Моля да ми позволите да прочета три стихотворения от тази книга. Те са с посвещения. Разбирате защо се спирам на тях. Първото стихотворение се казва “Орис” и е посветено на Павел Матев.

Висока бе тук есента,
а сега е по-ниска от заника,
изтля листопада в зелената
пепел на смърч и бор.
При хладния взор на другаря ми
сияния смътни останаха,
но няма го вече крилатия
прозрачен тракийски простор.

И няма ги вече омайните
пространства на светлите пориви,
ни повей от синята мълния,
ни полъх от вятъра жълт.
И не в далнина озарена,
а в сумрачна близост говори ви
снегът, който призори иде,
от вчерашен дъжд придошъл.

Подобно живот си отидоха
последните месеци есенни,
но ние сме тук, ние чакаме
и зимата като живот.
Извайва студът стъклописите,
със шарки от вихър донесени.
Долавяме  птица над себе си
и чувстваме небосвод.

Остана ми свещ на прозореца
да стапям пердетата ледени,
да виждам какво е навънка,
какво е напред - и така
един срещу друг се възправяме,
през наплив и навей загледани,
човекът със хладния взор
и човекът  със свещ във ръка.

Най-после и аз да усетя
с почуда и горест незримата
черта между хора еднакви
в еднаквата самота.
До другата есен другарят ми
ще бъде човекът на зимата.
До другата зима ще бъда аз
човекът на есента.

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ:

Толкова хубави неща бяха казани за Никола Инджов. Аз мълчах и не се обаждах, за да не разваля този прекрасен колективен портрет. Благодаря на Никола Инджов за чудесния избор, който е направил от стихове.

Рядко човек може да си избира роднини. Това е само, когато се избираш някого за кум. Аз избрах за свой кум Никола Инджов. От 30 години ни свързва едно роднинско приятелско чувство. Това, което ми е дал като приятелство, като поет, като човек до мене е несравнимо и може би е равно само на неговата поезия.

Благодаря ти.

НИКОЛА ИНДЖОВ

Другото стихотворение се казва “Странник” и е посветено на Георги Константинов.

От смътен блян, от смутен сън,
от пътища и небосводи
остана ми един смълчан
живот - прокоба неусетна.
Аз помня дълго дъждове,
мен мълния ще ме преброди,
когато повели смъртта
и моето сърце да светне.

И отдалеко озарен
сега разбирам участта си:
езикът ми е бил език
от сгромолясани камбани,
били очите ми очи
от свъсени иконостаси,
главата - череп изнурен
от костниците поругани.

Летят - прелитат дъждове
и каменният хляб - Балканът,
отсича моята троха,
но не за мене, не за мене…
И аз отивам с оня гръм,
в сърцето трепетно прихванат,
и съм спасен от друга смърт
заради гибел отредена.

Третото стихотворение, което искам да ви прочета, е “Възпоменание за снега”. Вие ще разберете на кого е посветено.

Валеше оня сняг през март
и през април валеше,
и виното, и пепелта
миришеха на сняг.
И аз пътувах през нощта,
и свещ една гореше,
когато стигнах умълчан
последния ти праг.
Погребахме те сутринта
във гробищата бели,
виелицата угаси
свещта, покри пръстта.
И се огледахме сами,
печално надживели
сърцето ти, което бе
единствено в света.
И твойто име се преля
в далечно име: мама…
Ти орис имаше на хляб,
на сол, на светлинка.
Сред мъртвите не си, но и
сред живите те няма.
В един четвъртък ти стоиш,
четвъртък със дъга.
Четвъртъкът е твоят ден.
Пазарските каруци
нахлуват с патладжан и лук,
със чер и ален грозд.
И над прехрипнали петли,
и над кобили куци
дъга от вчерашния дъжд
извива ясен мост.
Ах, колко есен е дошла!
Какво голямо злато!
Спокойствие и тишина,
и вятър осветен!
И ти приличаш на земя,
възвърната от лято,
и очарована стоиш,
прозряла своя ден.
Това е нашата съдба
във малките градчета.
На себе си подобни там
веднъж не сме били.
Все има нещо по-добро
от нашата несрета,
и все за други времена
душата ни боли.
Макар четвъртък със дъга
денят ти и да беше,
аз виждам угасени дни,
последния ти праг.
Валеше оня сняг през март
и през април валеше.
И виното, и пепелта
миришеха на сняг.

ИВАН ГРАНИТСКИ:

Зная, че сега с треперещи ръце ще се отправите за автограф към книгата на Никола Инджов. Издателство “Христо Ботев” не е между най-богатите. Купувайки една книжка за 15 лева, вие ще ни помогнете.