КОСИТБА

Воймир Асенов

КОСИТБА

Как дойде през косеното боса?
Ти си росна и с устни студени.
Намажи си петите със восък,
че тревата е остро – зелена.

Ти пристъпваш по котешки, тихо.
Гъделичкат ли тия тревички?
Преди малко тук имаше вихър
от пчели и от тичинки…

Ох, измъчи ме тая коситба!
Дай ми малко вода да отдъхна.
Ти навярно от хълмите идваш
и видя мойта риза, че съхне…

Как разбра, че съм тук? Кой ти каза?
Бях отдавна на твойте години…
Значи ти и тревата нагази…
Детелина си ти, Детелина…


ПРОЗРЕНИЕ

Не чуваш ли, че се задава буря?
Огледай бързо хоризонта – ето там,
където облачните биволи се втурват,
се вдига вече прахоляк и плам.
Небето и Земята се прегръщат.
И ти си сам сред тази шир и длъж,
и ти си част от тази страст могъща,
но в нея няма ни сълза, ни дъжд.
И само електричество минава
през теб и целия околовръст,
и ти сега си буреносен дявол
с душа на ангел, недокоснал кръст.
Зърното, дето утре ще покълне
в земята, за да върже звезден клас,
сега в гърдите ти е кълбовидна
мълния
и част от тази всемогъща страст.
Тя идва като бурята – стихийно –
закрива Образът и пада мрак,
но в теб като в монашеска килия
избухва кълбовидният маяк.
И неговата светлина прорязва
мъглата, Времето и мисълта.
Когато най-обича, Бог наказва
с прозрение, но и със самота!
И ти сега си едно чудо само.
И бурята за теб е епилог,
където като болка посред пламък
рисува слънчогледите Ван Гог!


СИМФОНИЯ

Един Гаврош през Първата световна,
един гамен през Втората световна –
(и той умря бездомен на площада)…
И само Смирненски бе най-виновният,
а пък Вапцаров бе най-безпощадният.
И пак Поетът е антенна лира,
тревожно с бъдещето разговаряща.
Какво ти бъдеще?… Деца умират,
от глад умират, хвърлени в немара.
По трийсет хиляди деца изчезват –
на ден – и никой властник не се трогва.
Светът е станал страшен гроб и бездна,
където чезне яслата на Бога.
Съдбата чука по вратите с камък.
Поетът и Бетовен я сподирят.
И музика трагична тътне само:
Деца умират!… Глад, деца умират!
И късно е за болнични системи.
Световната система не работи!
Космичен разум или разум земен
витае, но не е надмогнал Злото!
А аз се чувствам толкова виновен…
А аз се чувствам толкова безсилен –
като войник след Третата световна,
като дете току що се родило…


ПРЕОБРАЖЕНИЕ

Би трябвало все още да горя с живота.
Би трябвало все още сам да се учудвам
защо по вятъра стихиите работят
или защо природата е непринудена?
Би трябвало все още да се радвам,
че още виждам Светлина, че помня,
че още чувствам болка и наслада
и мисля, че съм част от този свят огромен!
Би трябвало да знам, че още трябвам,
а аз седя и пиша за Смъртта!…
Навярно вече съм загубил всяка храброст
щом смятам, че това е края на света.
Наистина, започва Двадесет и първи век,
Милениумът почна, а сега е есен…
Животът ми не беше лек –
не беше лесен като песен.
Аз не успях да подсладя на мама дните й,
че тя поне на старини да беше по- честита.
Но аз живях и пях полустолетие.
И днес съм още жив и още шетам.
А ето този страх…
И тази мисъл за Смъртта –
за края на света –
от где ме сграбчи?
Навярно е виновна есента…
Навярно прекалявам с хапчетата…

Преглъщал съм приятелски лъжи,
но днес приятелството ми тежи!
И котката ми дращи недоволна…
И мачка първия изписан лист…
…Самотният човек е заразен от болест,
с която ако пише стихове – боли!
И мене ме боли,
че всяка вечер в здрача,
когато завали –
сред есенния дъжд
аз виждам как един самотен мъж,
наведен върху листа, сякаш плаче…

Защо?
Нима, че всичко си отива,
когато идва есента?
О, не!… Самотният поет не е страхливец
дори когато е прегърнат от смъртта.
Смъртта, превърната във власт – убива!
Смъртта, превърната във песен е красива!
Смъртта!…
Смъртта е либе милостиво –
отнема болката, изгонва болестта
и прави от поетите щастливци,
защото ги венчава с вечността.
След тях остава песента.
Прераждането е красиво!
Красиво е –
повтаря котката ми като сфинкс.
И аз от тялото ми – станало на мумия –
развивам
египетско платно, нарязано на бинт.
На него някой е изписал йероглифи,
които мога сам да разчета:
-Душата ти е феникс – жив си,
дордето те окриля песента!


РАЗПЕТИ ПЕТЪК

Не искам да те изгубя,
либе ми хубаво!
Не искам да те изгубя
нито на моста сред Тетово,
нито в пазара сред Струга.
Ще бъда несретен,
много несретен,
ако до мене те няма –
денят ще е яма
в Разпети петък –
сърдечен удар
ще ме взриви,
ако до мене те няма.

Моя любов измъчена,
моя обич най-слънчева,
не искам да те изгубя
нито на улица в Скопие,
нито пред църква сред Охрид.
Твойта усмивка ме топли.
Очите ми със светило мокри…
И ако сълзи се отронят,
ще бъдат за теб,
МАКЕДОНИЙО!
Ти си ми на Шар планина губера.
Ти си ми сокола над Вардара.

Не искам да те изгубя,
либе ми хубаво,
Биляно, златна пендаро!

Не искам да те изгубя!

Заради теб си харизвам ризата.
Ще си продам още и шубата.
Не искам да те изгубя,
либе ми хубаво!
Ще си продам аз
дори и коня –
да те откупя – либе ми скъпо.

Да те откупя, светла иконо,
мъка ми сетна…
Ах, МАКЕДОНИЙО!
Всичко ще разпродам
на Разпети петък!
Ще си запазя само пушката,
пушката още сабята –
да не са празни ръцете ми
и още сърцето ми
на твоя Разпети петък.

Посред разпети петък
със твоята Азбука,
с моята Азбука в пазвата
душманите ти ще отблъсна.
И ще възкръснеш, и ще възкръсваш,
ти, моя Невесто,
защото си песен – безсмъртна песен.

Защото си нямам нищичко друго
освен тази песен голяма –
песен за Охрид и Струга…
Ах, моя болко исконна –
либе ми – МАКЕДОНИЙО!