Как за 14 години Венецуела и България размениха местата си

Румен Воденичаров

Има едно тихоокеанско течение, което се появява по Коледа през няколко години и затопля тропическите води  около бреговете на Южна Америка. Нарекли са го  „Ел Ниньо” - момчето, защото започва тогава, когато се е родил Младенецът. Учените не са единодушни за причината, но предупреждават, че глобалното затопляне може да направи щетите от него катастрофални за милиони хора.

Преди 14 години, след разпада на Съветския съюз и в разгара на тържеството на неолиберализма, за голяма изненада на комунистите от Източна Европа, се появи друг феномен - бившият подполковник Уго Чавес  беше избран за президент на Венецуела. Подобно на Ел Ниньо това събитие хвърли в уплах компрадорите, тези 20% богаташи които се разпореждаха с 55% от националното богатство на страната - пети износител на петрол в света. Но ако Ел Ниньо вещаеше беди за милиони, то Уго Чавес  донесе ползи на милиони венецуелци, които мислеха, че идеята за социална справедливост в еднополюсен свят е неосъществима.

За разлика от Ел Ниньо  президентът Чавес не изчезна бързо. Всъщност изчезна за малко през 2002 година, когато ЦРУ направи опит да го отстрани с преврат и превратаджиите го бяха изолирали в авиобаза на о-в Оркиха. Тогава „америкосите” разбраха, че офицерът прекарал 2 години в затвора за заговора срещу предишния президент-марионетка на САЩ, няма да може да бъде свален лесно. Народът и армията стояха зад него, защото революционните промени на неговото правителство създадоха само за няколко години  една нова Венецуела.

Нито опитът за преврат (2002), нито петролният саботаж на опозицията можаха да обезкуражат Уго Чавес. Той действаше безкомпромисно. След като уволни 13 000  „саботьори” Чавес пристъпи към национализация на петролодобива - основното богатство на Венецуела. Смесените дружества станаха с 60% държавно участие. Големите петролни компании си направиха сметката и продължиха да инвестират, въпреки че бяха принудени да печелят значително по-малко. Безработицата спадна  от 14.6 % на 6.1%. Броят на крайно бедните  намаля повече от 2 пъти, а на социално слабите  от 54.5 до 31.5%. Минималната работна заплата се повиши също 2 пъти и достига най-високо ниво за Латинска Америка - около 300 долара. Инфлацията все още е висока (20%), но за да могат бедните да я понесат правителството субсидира с 30% хранителни продукти за тях в специални магазини.

Това, с което след революцията Венецуела очуди света на пазарната икономика е въвеждането на безплатна медицинска помощ. 3000 кубински лекари  пристигнаха и започнаха да лекуват и оперират безплатно населението срещу петрол, доставян на Куба. Оргинален взаимно изгоден бартер. Детската смъртност беше сведена от 21 на 13 на хиляда.

Програмата „Робинзон” ограмоти 5 милиона маргинали, които възвърнаха гражданското си достойнство и получиха документи за самоличност. UNESCO обяви, че Венуцуела първа е осъществила  целта на столетието, планирана от ООН за реализация до 2015 година, а именно  под 1% неграмотност.

С аграрната реформа 30% от обработваемата земя бяха раздадени на безимотните. За стартиране на програмата за строеж на жилища беше национализирана  циментената промишленост. Последваха национализации на Елекродобивната компания в Каракас и на Телеком Венецуела. Достъпът до питейна вода се увеличи от 80% (1998) на 92% (2007). Венецуела се оттегли  от МВФ и СБ, погасявайки предсрочно дълговете си. Тя стана инициатор на т.н Боливарска Алтернатива за Америките (АЛБА) в която влизат страните с леви президенти като Боливия (Ево Моралес), Никарагуа (Даниел Ортега), Еквадор Рафаел Кореа) и др. Интересно за българския читател е че тази абревиатура в превод значи „ЗОРА”!

Всеки, който чете тези редове, неволно ще направи нерадостното сравнение. 20 години след нашета „кадифена революция” България застарява, обезлюдява, детската смъртност и сърдечно-съдовите заболявания са най- високите в ЕС, медицинското обслужване  е непосилно скъпо, българската земя пустее и се изкупува от чужденци, всички предприятия са в частни ръце. Българинът става наемен работник в собствената си Родина. Но още по страшен е фактът, че неграмотността вече надхвърля 20% от населението.

Т.н „леви партии” отдавна са загърбили целите на своите предшественици. Техните лидери се правят, че не забелязват Боливарската революция, а някои от тях определят „команданте” Чавес като троцкист.

България се нуждае от своя Уго Чавес, който да спре разпада на държавността и да накара сънародниците ни да повярват, че алтернатива на неолибералния модел и еднополюсния свят все пак  има, че и в ХХI век социална справедливост е възможна.  

Венецуела е страна с 900 хиляди кв. км и 28 млн жители, половината от които бяха  готови да последват своя народен президент, да грабнат новозакупените автомати К-40 и да се сражават с нашествениците  „не една, а 20 години”- казваше Чавес. Американските стратези и ЦРУ знаеха това и затова опитваха да свалят народния  лидер с някакъв аналог на оранжевата революция в Украйна, която да се започне от студентите. Световната икономическа криза е планирана така, че да се стопят валутните резерви на страни като Русия, Венецуела и Иран. Светът трябва да потъне в хаос за да могат Съединените щати да се появят бял кон и да претендират отново за световен лидер.

Разбира се съществуваше и изпитаният вариант в Чили. Физическо премахване на ненавистния революционер Уго Чавес и поставяне на негово място на поредната марионетка.

След подозрителното заболяване на Уго Чавес все повече анализатори са склонни да мислят, че това бе спецоперация на ЦРУ. Но това едва ли ще  е изход. Идеята, на която посвети живота си Кастро и която се поде от Уго  Чавес се оказва неизтребима. Чавес има достатъчно последователи и те няма да предадат без бой.

Днес ролите на бившата  „бананова” република Венецуела и България са разменени. Със своите 1.8 млн. студенти и социални програми Венецуела се очертава като страна на бъдещето. Уго Чавес ще остане  сред 100-те най-влиятелни лидери на планетата за 21 век. Неговата „боливарска “революция привлича  и други  леви държавници в Южна Америка с  дързостта и оптимизма си в борбата с „империята на злото и долара”.

Обратно, България, независимо от членството си в Европейския съюз, изглежда като страна от миналото, управлявана не от българския министър председател, а от американския посланик. Всичко постигнато от две поколения българи е изоставено, забравено и разграбено.

Светът навлезе в криза, след която той няма да бъде същият. Светът олевява, защото алчността на монополистите и банките  се оказа безгранична.

Венецуела на 14-та годишнина от своята революция дава пример и на европейските народи за една разумна алтернатива. Ето защо нека пожелаем на следовниците на нейния изключителен лидер Уго Чавес да имат куража и народната подкрепа да продължат делото му.