ДЕПЕША
ДЕПЕША
Най-сетне бе получена депеша:
„Продадохте ли стоката?”
Разбрахме -
там братята ни биеха се вече…
Затрихме десетина заптиета
и вътре в два-три часа завладяхме
градеца и околността. Как сладка
е свободата - да живей България!
Но кратка беше радостта ни, скоро
аскер редовен се зададе, алчен
за кръв и огън. И за два-три деня
въстанието биде потушено.
Едва след време се намери точно
причината за наш’то поражение.
Не лошият барут и пушки вехти,
не голата ни вяра в помощ външна,
не туй, че силен още бе султана
и не че теглехме назад към къщи.
Не страх от смърт, не преданост покорна,
не подлост, не коварство на предател.
Депешата!
Тя беше закъсняла.
И брат на брат десница не подаде…
ЗАХАРИ СТОЯНОВ
Ръката,
предателската ръка…
И ръката на Георги Бенковски
в агония…
Две ръце адски
над една река.
И ужасът, който те гони.
Делото -в кръв.
Пътеки - пусии.
На всеки мегдан - бесила.
Бог високо,
далеко Русия,
нозете - без сила.
Как оцеля, защо оцеля,
безпримерен в съвест и честност!
Няма паметник за твоите слова,
за твоя гроб
няма местност.
Няма българин без твоя дух,
ако е българин както трябва.
Ти си ни нужен
до последния дъх
както солта и
както хляба.
Виж младостта,
потомците си виж!
След всяка беда голяма
„Умри, но живей!”
е и техен девиз.
Без него минало няма.
КУРШУМ
Намерих в нивата куршум,
зърно от зло коварно.
Лежеше кротичко, без шум.
Столетие навярно
тъй е лежал. Кое сърце -
човешко или птиче,
е трепнало като перце
и спряло да обича.
И няма помен, няма ек
от драмата. Отново
тя може да тежи в човек
като парче олово
единствено чрез моя ум,
когато разсъждавам
над тоя побелял куршум,
потънал във забрава.
СТАРИ ХОРА
Те стават много рано, още
преди да зазори.
Защото всяка нова нощ е
за тях не сън, а смърт.
С кънтяща кашлица разклащат
плетища и петли,
дорде денят по бели гащи
изскочи зад ридът.
Доволни, че са съумели
и тоя път с нощта
да се разминат неумрели,
те влачат бавно крак
покрай високите дувари,
примлясквайки с уста,
петимни за пакет цигари
от някой хоремаг.
И ден за ден. Кому е нужен
старешкият им път.
У младите навяват ужас,
а на децата смях.
Мъжете думат: „Вдетинени!”
Жените ги кълнат,
но горко вият, полудели
от своя женски страх,
щом пак клепалото зачука
и житото заври.
Мрачи навън. По-остро пука
изсъхналият под.
Часовници бездушно тракат,
спят хора и петли.
Нощта пак става дълга, сякаш
по-дълга от живот.
НАЙ-ВАЖНОТО
Кое е най-
най-важното в живота?
Текат все важни цели
и оттичат -
все сладки благинки
или победи
над другите.
Над себе си - едва ли!
А най-важното
в живота де е?
Четат Островски някои, четат го
както рогатият чете Матея
и са доволни, че тъй и инак
животът няма как да им избяга.
Но все пак най-
най-важното в живота?
Додето разбереш, че не ти него,
а то те търси все по-упорито
да те натика в гроба, то животът
накрая си отива неусетно.
ТИХИ СВЕТКАВИЦИ
Неподвижно небе, свечерено.
Тъмен облак, надвиснал над селото.
Уморени листа
чакат дъжд.
Ето, припламват сияния
и протягат след тях очертания -
сякаш бързи злокобни пиявици -
тихи светкавици.
Иде буря. Природата чака
тежки мълнии да засвяткат,
вятър яростен да отърси
многодневния прах.
Но стои неподвижно облакът
и в контурите му заоблени
шетат огнено-руси красавици -
тихи светкавици.
Там, зад девет земи в десета,
дето призрачни факли светят,
пир нечуван е вдигнал
прославен юнак.
Грей отблясък от златни бокали
във ръцете на стари боляри
посред буйни наздравици.
Тихи светкавици.
Тъй унесено, вихър след вихър
прекомерното електричество
във видения претворява
мисълта.
И без бури, без гръм и мълнии
небосводът тогаз се пълни
с несънуващи, будни веявици -
тихи светкавици.
***
След каменните и гигантски храмове на инките
цивилизацията тръгнала назад
и стигнала до днешните тръстикови колиби.
Тъй боговете са наказвали човека.
Или пък той, преситен от могъщество
отново е намирал свойто щастие
в добрия скут на майката природа.
ИЗКУСТВО
Мисли, Мислителю,
единствената формула,
която ще направи всички хора
богоравни.
Чужд абсолютно на тоталния кипеж,
на времето, което тъй безпомощно изтича,
надежда си за всички ни, несъвършените,
умиращи от гняв и нетърпение.
Не бой се, мъртъв е отдавна оня с чука,
който те канеше да проговориш.
Ще се роди ли друг такъв - едва ли.
Затуй мисли!
Мисли във тайната си вкаменен!
Мисли
в очакване на времето
да изтече съвсем!…
1986
СЛЕД ЯДРЕНИЯ ВЗРИВ
Утре, вдругиден, някога, може би
ще есе слеят в едно настояще и минало
и земята ще стане звезда.
В безнадеждния студ на пространството
само
светлоструйните чисти души
на поетите
ще излитнат на своите черни пегаси
и навярно ще търсят отново
друга синя земя
с обитатели,
в никаква вяра некръстени.
1986
НАТЮРМОРТ
Фон на стая с дебел мокет,
тънък лъч през завесите пада.
На поставка до розов букет -
силует на зелена лада.
Барче лъскаво, магнетофон,
цветен фотос на голо тяло.
И на тоя завършен фон -
преден план на картината в цяло.
Маса дъбова в стил ампир
със покривка от плюш в позлата,
наредена за весел пир,
с ястия и напитки богата.
речни раци със цвят кармин,
фруктиера, салфетки бели,
птица печена в соус фин,
разни сандвичи, салатиери.
А до чаша, пълна с бордо,
и прасенце със нежна кожа -
едно хубаво земно кълбо,
неразрязано още от ножа.
