В ЛАЗУРНИТЕ ВОДИ НА ОГЪНЯ…

Димитър Горсов

***

В лазурните води на огъня изследвам времето -
злорада човчица на славей в миг, когато
от зиналите лунни кратери
връхлитат духовете, а съседското момиче
раздипля като рокля в огледалото
славата на предусетена любов - с овал
на ябълка, едва назряла,
но тъй зъбоболно хрупкава…

Изследвам времето -
с мяукането,
с котешкият танц в кръга на черния
несъразмерен хоризонт,
с развяната
от вятъра сълзлива сол по стълби, тръгнали от никъде;
с крилете
на пеперудите, изплюти
от недоудавената в мрак вечерница…

Изследвам времето… Извличам го
от всичко тук, което е живот;
и от смъртта,
която не обикнахме…

Но как и откъде да загреба
пространство,
за да струпам всичко туй?

Тъй тясно
е острието на скъсения ми път
и малко
по него бих могъл да отнеса…

А вече се затварят
вратите…

Късно е!…

Лазур на огъня,
и ти,
лазур на хоризонта ми,
отричам ви!..

Без смисъл е
в кръвта ми слепият ви танц!…

И стегнал
в едно и глина, и сърце, се сливам
с часа на залеза…

А може би -
и с друго време,
в други небеса!..


СТИХОТВОРЕНИЕТО

Не! - грабливи пръсти няма никога да го обсебят -
то е тъкан на душата,
то е време от въпроси и е троен огън в триединството,
то е тънка перушина под кървящи клюнове,
то е лампа в светове, които самотите ни обсаждат
то е гной от глозгана кост под ръмженето
на нищо непроменящите ветрове…
И робството
и изходът от робството,
и всичко
е това стихотворение!..

Слепият го търси омагьосан, за да просветли очите си;
лудият го плисва като пикоч в кратер и се хили срещу Бога си;
хромият го сдипля в китка от петунии и тръгва да сроди
блясъка й с недостъпната игра на дъждовете и дъгите им….

Станал съм поет,
за да го възвестя
           отпреди идването му;
бог-творец да съм на тази буря,
на това разтваряне в безкрайното,
на това летене-нелетене, под което
въздухът е кал, калта е въздух,
а живеенето - горък отклик
на трагичните ви нужди…

Ваше е - като звезда -
това стихотворение!…

Приютете го
и думите му
ще са волност за езика ви,
ритъмът му
ще е пътят на сърцето ви;
святостта му
ще е лоно на живота ви!…


***

Нощта е глинеста… Душите зъзнат… И в съчувствието ни
кърви луната. А под мантия
от свъсени скали спи дяволът, и кукумявките
грозна участ ни вещаят…

Страх ни е!…

Все пак
денят по кални пътища ще слезе
от голия рид… Нека хоризонтът му,
по жилав от ластар, да се извие пак
в далечини, където са се сбъдвали мечтите ни,
и плодовете в дланите ни са тежали,
и е сладняла зрелостта, макар че
за сбогом маха лятото оттам и остра
е болката ни, а молитвите
за щастие се обезсмислят
в опустошените земи…

Но нека -
все още живи! - да се прислоним
в утехата, че над разпятията
на сенките ни все неустрашими слънца грееха,
че чисти бяха помислите ни
и още
сол от смирените ни плачове ощавя
дъната на реките ни, и в заскрежения лазур
немирен ек от летните ни смехове искри…

Дано поне
с омаята си да смекчи той
страха ни сред настръхналата нощ, в която
дори звездите са очи на дебнещи
стихии в страшния ни свят.


***

                                              На Георги Ангелов

Чух словото на немите пророци в ням сън без сънища.
Озърнах се и само кръв по завещаните ми пътища видях…
И бе нощта като заря без блясък, а зарята - сляпа като нощ.

И уж задъхан тичах по жадуван път, а бях все там
където в блатна тиня гният вкоравени води и където
искри прах от разлюбените месечини в полусенките.

Трептях от страх, но се загръщах в дрипите на ноемврийските мъгли…
Крещях, но ек не чувах… Молех прошка, но не виждах своя Бог…
И се смирих, и в миг прозрях, че диря чудо в свят, лишен от чудеса.

6 февруари 2013 г.


***

Какви ли детелини са израствали без мен
в ливадите, които
през детските си дни обичах
и какви
неподозирани зверчета са издирвали
в тревите стинещите ми следи?

Забравено е всичко вече, а бе същност на живота ми;
и свидно беше като свиленият досег от момичето,
с коси от пясък
и с утроба,
зрееща за бисерната бъднина…

Сега в кървящ мрак сред ония вирове
прегризват видрите сърцата си; и призрачни слънца
спят сред обраслите с камъши плитчини;
и над безлюден хоризонт
люлее прашната си пелерина вятърът - без мен
там времето тече… И се смирявам аз… И ето
пред ръб от отчаяние безсилна птица с човка ме държи
над огъня на всички начинания…

Крило, отдавна липсващо крило,
какво ми носиш с ощетения си мах?…

Вдън стинещия кратер на живота ми
не стига вече ек от плачещият лай
на кучето сред родния ми двор; без стойност е
кръвта, която с устни, слепнали от немощ, плюя аз… И туй,
в което искам да се върна пак,
не е убежище!..
Макар че там,
от старост премаляло, но все още
с пулс барабанен в детелините,
едно момиче ме зове
и тъне
без отзвук в бронзовите небеса на залеза.


***

В тишината на тревите се пилее лунно злато.
Твойта длан проблясва с блясък бисерен в нощта.
Аз съм сянка коленичила… На плътта ти в белотата
камък чер съм, стон залутан, родствен отзвук на кръвта…

Болка съм и тласък, който като рехав бряг те свлича
в ослепялата стихия на връхлитащия миг.
Пламва сянката ми полудяла и през огнен обръч тича
в лунния посечен ирис… И обзема твоя лик…

По-велик е от съдбата, на живот е равен само
този миг на стръвна жажда, в който земен ек звучи,
в който пеещо бедрото дири тръпнещото рамо
и гласът на птици сплита в плитка лунните лъчи…

Все пак огънят утихва, дооглозгал с бяс главнята…
Пак небето - синя вена, в унисон с кръвта тупти.
Светва бисерно дланта ти… И над нея тишината
е крило с предвечен повей, в който вечност си и ти.

1971 г.


***

И аз усетих парещ глад
от изпепеляваща страст и поех
като слепец, решен да дири
светлина зад осезаемия свят …

Така достигнах твоя праг,
над който
нощта се беше ширнала сред аромат
от детелини и звезди…

Изпогорен от тях
пристъпих аз, но нямах глас
ни укор, ни молба да изрека, защото
копнежът ми като двуостър
кристал бе в гърлото заседнал
с дива мощ…

Така измина век…

Но вече
не съм жив в тебе!.. Няма ме и там,
където твоята ефирност е стена
от твърдост, и където
ти - улей на желанията ми - не събираш
                              ласките ми -
като слънчева вода…

Прие ни
за миг в прегръдката си
и отмина любовта…

Сега хлад лъха край нас. И тече
бездушно времето. И вече
не буди ревност, ни копнеж за мъст,
ни ярост… Безразличието
с безличието си
завинаги ни принизи….

И само
в случайните ни спомени от младостта
искри
един ненужен праг
от детелини и звезди…


***

Нищо не е властвало над мен
с такава тишина,
както споменът за мама!..

Изпод вледеняващата жар на всички думи,
все усещам ласката й като повей
                        от тревите,
под които е изгнила тя.

С мах на силна птица,
с ек от гибелен вик изпод струните на мълниите,
идва мама
сякаш иска да ме пощади
в едно огрижено напомняне,
че в съня на времето, в което е размита светлината на кръвта ни,
няма милост за живота
и са поразими
усилията на духът
в сковаващите ни беди.

И ако все пак стоя тук непревит през бурите,
то е може би от сляпото упорство
на усърдието,с което мама
с парещото острие на болката си
в оня миг на раждането ме е пригвоздила
към пръстта, към въздуха и към
обозримия безкрай…

С тях съм жив на тоя свят, макар че
пътищата с месоядна стръв изгризват моите нозе
и се съсирват сълзите ми,
и изгаря
гърлото ми лавата на слюнката
след всеки стон…

И аз тичам…

Но отиването
всъщност е завръщане
в началото, в което
безмълвието като мама ме очаква
пред прага
на любимият ни дом….


***

Чувствам се приклещен
между гневни и дълбоки сенки вдън мечтите си,
чувствам се разсипан
сред пространство с ивичесто разслоена пръст след тежка оран,
чувствам се обезгласен и вкаменен почти
от несвършващите сънища на тези мраморни звезди,
чувствам се чужд в свят с неизчерпаеми илюзии,
с гладно нищо
и с умиротворителен разпад…

Нощ е…
И без изход е просторът…
И сън в него ме гнети…
И е безименен сънят…


***

Никой никога не ще предвиди
следващият миг
какво му носи!..

А би искал
слънцето в сърцето му да не залязва;
нуждите си като птици в път далечен да отпрати;
нова обич в пепелта на мъртвите надежди да засее;
и сред слузестите зони на кошмара
читавото да опази…

Но линее той - и ни кураж, ни сила му достига
истините си изпод разрухата да извлече
и от кръстопътя на разпнатото си тяло
да отпъди страховете…

Може би предълго ужаса си доизносва той,
може би предълго влачи мъката
и предълго тъне в любовта…

А животът - вятър лекокрил -
смита формите на облака, искри в зениците,
разлюлява мълниите и множи вълните,
и прекършва птичия химн, миг преди тревите
унизено да са коленичили пред висините му…

И се срива всеки от нас,
преди още
да е изтощил нещата,
та да могат:
утрините - като саможертвите му - бляскави да си останат,
нощите - и след безумията - да са живи и желани!


***

Вода в нощта! -
в оловни коренища
и в безмълвие
на плитчини, където риби из камъшите,
с очи от древност и вселенска широта се вглеждат
в немигащата си звезда, вода струяща
и в подмолите на кръвта, и по-нататък -
в среброто светещо на сведените ридовете, където
потайно изпод лая на лисиците
зверчетата изплитат с хитри стъпки
косичник от неподатливи тишини…

Вода…
И тъмна страст!..
И тъй болезнено спокойствие за мен
край тайнството на тия брегове, отвъд които
пастирът вече с прашната си дреха е избърсал
прозрачното стъкло на диска лунен, за да е
съня му благ и светлина да го омайва
в стареещата жал по младостта…

Но тъй ли е
или отдавна,
с лице скосено и изпито от стрънта и жаждата,
той спи усамотен
под тия ридове…

И му пееш
само ти,
вода…


***

Родината ли? - туй е упованието
в земята ми - висока, търпелива, предана;
туй е безкраят, който
                           в мен е неизменен:
            с тревите, с хумусната благодат
                             и с всичко
            ширнато в реки, морета, планини;
туй е властта на словото, в което
все пребъдвам;
                и съм весел;
                               и белеят
зъбите ми в лунното величие на хляба,
и са яки костите ми, като камъка - (вграден в дома ми,
                                                              сроден на живота ми )
и от легендата до слънчевия лъч - (легенда също!),
до розата (тъй прелестна в градинския здрач!), до просторите
на времето,
и по-далеч,
е все Родината ми -
вечна
и неизмерима в мен!..

И аз живея
чрез нея
и сред нея само…

И с неповторимият й смисъл
като с мантия
загръщам всеки
допир на окото си с вселената…
И дишам
с мълниите, с водите й пламтя,
и в раните, и в гибелните й крушения
прозирам славата,
с която в мене се възмогва тя…

И крачил бих
като след бик след слънцето й, из двурогото пространство
от зора и залез, и бих гледал как
кипи хилядолетна лава в ноздрите му,
и в звездни храсти се заплитат лигите му, и не свършва
яростта му да е жив…

И все по дирите му,
в бездни
и в задъхани леговища,
и в подмоли, все още кървави, където своят бунт
погребва вятърът,
бих дирил
сияние от мощи и от слънцедарни
обкови на могъщи писмена,
за да е вечен
в проекциите на духа ми възелът
на бъдещето, за което дишам аз…

И нека все с вселенски образ да е там
родината ми - в трон от бури
над могъщи
и заветни върхове!


***

Под крясъците на синигери, под вятър, който вехне
в стопеното поднебие, да седна на брега…
Да е следобед и да висне облакът с продрана дреха
над рой пчели, опиянени от нектара на мига…

В жужащата им гмеж, сред ситна лайкучки и троскот,
око на гущерче да блесне, и да проследи
страстта на жеста, с който аз бих древния му сън докоснал,
ако страхът ми не бе с привкус на отминали беди…

И нека зноят в мойта плът с летлива сладост да се вниже,
и блага вест да възвести в стрънта охранен пъдпъдък;
и алчно младата върба пак до сърцето си угрижено
пръстта отрадно да притисне с корен як и многорък…

И вятърът, почти замрял от крясъците на синигерите,
зелена свежест да отпие и моя взор да поведе
към друг загадъчен предел, до който трудно се достига,
защото тайнството го обещава, а хоризонтът го краде.


БУРЯТА

Чер бивол беше бурята в тръстиките.
              Полето с бяс тресеше тя.
И мълния хлистя. И поривисто се надвикваха
в хор жабите из пустошта…

Плющеше парцаливото небе, свистеше вятърът,
              водите кипнаха и рухна мостът.
И се стаи, и влажното причастие земята
              преглътна - като постник…

И мислите ми - пръснати авлиги в грохота,
              влетяха и се сбраха в ято.
И чух как в мене воден дух изохка.
Приклещи ме. И пожела душата ми…

Той сякаш бе пулсиращата граница на всичко,
              поело от епохите - да стигне
до мен с копитата на мъртвите табуни и с косичника
              на жетвите, които от земята се издигат.

И взрян, като в разбита митология, в росистата
              сган на трънаците с плът каменисто-бяла,
за себе си безкрай от озарени рискове поисках…
              И небето с гръм отвърна, че ме е разбрало!


ПТИЦАТА

Среднощ е, а ти пееш,
                    птицо в пустошта…

От сенките повява хлад
и виждам как
в гледеца ти - кораво огледало на поречието -
роси роса… От нея
земята се разкалва, сякаш
смарагдова кръв капе от ранените значения
на неподвижните звезди, където
по сведения свод, като блуждаещ огън,
изцъкленият лунен череп трополи…

Но пееш ти… И вгледана в безкрая,
не разбираш
защо гримасата му сухота от кварц и жажда
заслоните на рехавите брегове таят,
защо и в сънищата ти смърт сипят вихрите
от родствени криле и остри клюнове…

Среднощ е… И се блъскат
в стените ми заветните ти звуци,
птицо на копнежите ми,
птицо,
на детството, която още кърмиш
с жар от сърцето си пламтящите ми устни, за да шепнат
молитви святи в миг на обич и на бащин благослов…

Среднощ е, птицо!.. Мракът лази
по жилите и бавно стине
сърцето ми от ледените пипала на грижите…
Гнети ме старостта… И вече нямам
надежда - пътя ти в просторите да споделя,
нито упорство - от окаменелия клон сянката ти да откъсна,
нито сила - с дъх врати в друг свят към друг живот да ти разтворя…


МАРТ

Човекът малко знае!.. На съня му из вселената
метафори растат - с живот и смърт сродени.
А вечността е тайна!.. Даже Бог, в обятията й,
за да ни спаси, сам мина през Разпятието…

Забулен свят - грози ни с буря, с шепот ни повие…
А гробът за глупак и маг еднакъв е!.. И тия
вълшебства на покоя в ледените му простори,
потир с отрова са. Здрач пада там…. И бяла смърт се рони…

Но тук шуми мъзга пак - вино за пернатите…
Звънтят криле и грее от свода гиздаво луната…
И ширнати от бряг до бряг, под всички мостове
води огласят тишината ни, а времето е високосно…

И виждам как, откъснал дъх от женска гръд, възлиза
в зори мъжът по труден път; как свети бялата му риза;
и как, като око на сова в здрач, звезда последна се отроня
и пищно катедрален расне денят му на нощта от лоното..

И пак дъхти под млечен хлад пръстта… И пак усеща той
как всички посеви кълнят в отраден и честит покой….

И аз, в метафора-вселена сврян като в прозирна дреха
пак искам слънце да е хлябът ми, а този стих - утеха!..


***

Мой ехтящ град-гигант, пренаселен от мънички хора,
и ти, бистро потекла, но вече осаждена моя сълза,
с колко труд ви сродих, а след туй - в час злочест - с вас се борих,
но с душа изранена не смогнах да спра и да свърна назад…

Над в разблудните улички сричах нощем азбуката на звездите,
както букви от детска читанка - дано божия слог усвоя!
А край мен се тълпяха палачите и ме мамеха хитреците…
и кръвта студенееше… (Можех ли с кръв такава да им противостоя?..)

И злодеят-мазник, с лик притворен, ми залагаше черни капани,
и слухтеше в угода на злостни тирани доносник-подлец…
Уж бях дързък, но вечер над хляба загрижено стинеха дланите,
уж презирах врага си, а всъщност смъртта чаках с гаснещ гледец…

А ти раснеше с кръчми, с кина и с площади, мой град - сън и чудо!…
Ти чудовище нагло, а някога лелеяна в селското детство мечта!
И макар че бе див и кошмарен, и макар че при всяко пробуждане
чаках казън, аз жадно бях влюбен в теб с ненавист и зла доброта.


***

Тогава в острия камъш
и в наниза от ниски храсти шумоляха тайните
и влачеха
незнанието все по липсващите дири на ветреца;
тогава в сивото око на гълъба се утаяваше небето,
което с прашката си исках да сваля;
тогава дните ми тичаха
по-плитки и от селското дере
и бяха отегчителни следобедите ми
като умората
на бавно зреещите плодове;
тогава всичко беше сенчесто откъм нощта
и тъй безвременно откъм разпукващата се зора,
и аз, сред тягостната му несигурност,
победите си из мечтите дирех само
и загубите не броях…

А днес,
в каквато и просъница към детството,
като през лебедов клин в късна есен, да надниквам,
с каквито и тъги да ме залъгват в мигновенията,
аз виждам
началото им само - недозрял плод
на травмираща случайност….

И не знам -
след всичко
неотложен изход ли бе
или тих провал животът ми?


ДЕТЕТО И СЯНКАТА

Детето тича подир сянката си
и все иска
да я задмине, да я покори, но хитро
при всяка крачка се изплъзва тя…

А зноят е жесток, и с примките си
от лъчи така я стяга,
и пътят с прахоляка си така я замъглява,
че то усеща: свидна му е тя
и с хитростта, и трудно доловимият си
шепот, с който все го уверява,
че не е безкраен
денят,
и някъде
пътека лунно-сребърна го чака -
ще го отведе тя
до свидния му праг, зад който
примамливо сънят и приказките бдят…

Но в този миг са тъй задружни те - дете и сянка -
и сладостни са и денят, и даровете му:
потта солена, тънкодъхите цветя,
и тия храсти, с жилещи бодли, и в тях -
танцуващите пламъци на лъкатушната змия,
с жълтевината й и с цялата злина на този свят -
проточена по дългият й,
разклонен,
и приближаващ се език…

И хуква в бяг детето пак…
А под петите му -
покорна вече - сянката му трополи -
сподвижница в страха!…

И вихрен е, и изтощителен в безкрая
пътят !… Но то знае: някъде,
зад синия превал го чака хладната
и тъй могъща нощ… Тя нежно
обятията си от звездни широти
ще му разтвори…

И в сънища без сенки
ще го отведе!


БУРЛОВЕЦ*

Местност с име, отразено в тъмно лезвие на нож,
в болката, зад преспи скрито, в песните - зад бял цъфтеж;
местност с тропот на каруци, с ек кавален в тънък здрач,
с плач на пъдпъдък край синор в майския дъждовен мрак;
местност под луна, която с бистри изворчета слуша
конско цвилене в безкрая на стъмените лъки;
местност с полъх самодивски,
                                         в теб от младостта до днес
свиден път в благ спомен тича и се нижат в дълъг посев
семена от щедри длани, а над тях с мах безотраден
гарвани прелитат ниско над браздите и в гърлата им
яростно хрипти и глъхне парцалив и сипкав грак…

И е глупаво да моля милост, щом смърт изравнява
прах от стъпки на мъже с праха от гаснещи огнища,
щом в небесните ливади мракът с муцуна на бивол
скубе росни детелини и прокобно стине в мен…

Може би той пак очаква топла хапка от дланта ми,
топла ласка по челото, топла обич и юлар…

Но ти, Бурловец, далечен, като тайна, като сън,
тънеш в детството ми с име - лезвие на нож,
с който още дялкам върбова пищялка в росен здрач -
та с безбрежните й звуци, в плач сгъстен да възвестявам
скитането си без пристан в тоя свят, терзан от слепота…

* Местност в родното ми село


***

Търсил съм те в росни нощи
сред огледала
и стари блянове.
Вярвал съм, че си далеч от мен, защото
с ек от стъпките ти
вятърът в безкрая се е заигравал;
пил съм лунно мляко от смокини, тъмни като погледа ти;
и - как странно! - все над твърд бряг съм заспивал,
а сънят ми все с воала на косите ти се е загръщал,
и по низ от руси пясъци вълните
дирите ти като миди са ласкали, докато си тичала към мен;
и е пяла пяната им в колебанията ти,
и жадно са те имали далечините
а в мен ревност е пламтяла,
от която никой
не е пощаден…

И все в лют глад,
все в копнеж без име
съм те доизмислял оттогава:
и съм тънел в здрача на душата ти,
( а е било туй маята душа )
стапял съм се в нежната ти страст,
а всъщност
ме е подлудявала самозабравата,
и съм пил в недосънувани целувки твоя дъх,
без да се утеша…

И пак се спуска нощ.
И се боя, че вече
не ще намеря път през мрака й
към тази стара приказка - така отдавна
заглъхнала
като молитва в срутен храм…

…А може би
като в повторено начало тя
към нов свят с нови тайни ще ме отведе…

И може би
ти ще си там…


***

Подбрало бе мелодията си щурчето…
И запя
в онази вечер,
или пък в друга може би…

И ти бе пак далечна
като плод
в градина, под студени дъждове…

И вече
вдън морето на очите ти не можех
свой бряг да диря,
и не можех
в утехата ти да приседна… Сам бях…

И мълчах…

Мълчах…
И обожавах…
Обожавах…
И мълчах…

…Когато тя се върне от скръбта при мен - си мислех аз -
молитвено ще я целуна, преди месецът да избледнее вън,
преди щурците и дъждът да си отидат, и преди
в зори към своя юг да литне щъркелът,
защото
пустинята е в нас… И е навсякъде…

…Сега,
след толкова години,
пак е нощ…
Поели са
на дълъг поход след мелодиите си щурците, и ръми
дъждът в градината, и слепи прилепи
чернеят под лишени от звездите небеса…

Старее с тях
и одрипавява самотата ми… И в нея споменът
ми връща пак
оная вечер… Или друга
може би -
               тъй невъзможна с теб!…

                 Но и без тебе -
              невъзможна!..


ОРФЕЙ

О, Евридика, към теб все по път обсаден от ревниви вакханки вървях.
И с пламъци черни пламтеше Геената черна край мен…
И мракът отвред ме зовеше, но - вярвай! - за отдих не спрях!

Аз бързах с товар от лета и от ласки, достойни за бог.
И струните късах… И рани в плътта си разтварях…. И с кръв
изписвах заветните думи за теб…

Плачът ми нестихващ спои всички сводове в Ада - той няма да рухне над нас.
Страхът от нетрайното с огън прочисти душата ми… Стихна
и лудото време… И вече в мираж безграничен смъртта се разстла.

Но моята мъка все в песен за теб ще пребъдва, макар че
забравата с пепелен клюн изкълва в нея всички слънца…
И безвъзвратно съдбата в бездънния мрак те отведе пак…

О, Евридика,
безумие в моя ум, стон на душата ми,
сетна лира, и вечен живот!…


***

Пак там,
където руслото на залеза е синьо като рана от води
            сред сриващи се брегове,
където меланхолията преживя
            с тревисти бърни миналите ми лета;
където в звездни сънища изгарят
            очите на прелитащите серафими,
където, морави от прах и време, светят розите
            пред сринат праг;
където в тайните прозира истинската яснота
            и в извора на упованията блика
                                   най-лазурното небе;
където сенките протягат
                     морави ръце след бягствата ми
и зове
смъртта в безкрай, от който
                         няма ново връщане в света -

там гълтам прах в миражни пътища аз
и се вслушвам
в плача на свечерените ята - едничка мярка
за тленност и възход; и благославям
завръщанията си след всяко поклонение
пред скъпите ми, но отдавна
отвъдни вече
същества…