ДА ИЗМИСЛИШ БЪДЕЩЕТО КАТО ЛЮБОВ

Анжела Димчева

Николай Милчев. „Само рисунки”. Стихотворения. Издателство „Атон”, София, 2012 г.

Резорбирането на художнически усет в изобразителната емоционалност на един поет е трудно постижимо и като намерение, и като реализация. Четем стихове от съвременни наши и чужди автори и в съзнанието ни не се запечатва нищо: нито драматична емоция, нито интересна мисъл, нито поразяваща картина. Най-често сме свидетели на кордони от взаимно изключващи се фрази, с които „поетът” е решил да ни смае. Претенцията е фактор, стимулиращ творческия акт, но само ако е подплатена с фактурата на поетиката.

Кога една книга ни кара да посягаме към нея многократно? Когато изчистеният почерк внушава доверие, достойство и равнопоставеност автор - читател, но и отключва неординерни потоци на съзнанието - на сетивно, емоционално, разсъдъчно ниво. И както казва Цветан Тодоров, творецът „вече не се преструва, че представя света, какъвто е; неговата странна интерпретация на този свят, включваща дори най-лудите Несходства, се изразява чрез форми, разпознаваеми от всички”. (1)

Така семплото заглавие „Само рисунки” върху корицата на новата книга на Николай Милчев отпуска съзнанието на посегналия към нея. И като контрапунктен вулкан се зараждат - стих след стих - учудване, праисторически инстинкт, ренесансова страст, барокова изящност в кадрите на един наситен художнически екзерсиз, който е преди всичко Поезия. Стилът на Николай Милчев е абсолютно разпознаваем - направете си експеримент и сложете негов куплет в чуждо стихотворение. Който е чел поне една негова книга, веднага ще разпознае авторския натюрел. Там не присъстват всеизвестни метафори и сравнения, банални въздишки и патетични интонации. Дори без никакви илюстрации, книгите на Николай Милчев носят отпечатъка на изящен екслибрис - толкова е физиономичен словесният му изказ и отличителен изобразителният му похват. Само той е способен да види „на слънцето внезапните сандали” и как „един монах долита с боровинки / и оцветява облак и молитви”. Само той може да изрисува подсъзнателна еротика в натуралистично абсурдна сцена:

Сипах ти сън в една солница.
Върху филия постлах легло.
И те затворих в гладна корица
без обяснение и без облекло.

                                               („Сънено гладно”)

Ако трябва да съзрем в този стил траектории на нашата поетична традиция и влияния от световни образци, много трудно ще ги дефинираме, поради простата причина, че николаймилчевското е претопило мотиви, техники и похвати в един собствен иновативен релеф. В неговите уж само рисунки битуват автентични, живи, а не предметни начертания. Взетото от Далчевото „вглеждане” в диханието на пейзажа е развито през футуристичните алегории на Борис Пастернак (повлиян от философията на Кант), през социално-политическата фауна на Силвия Плат, за да стигнем до наши съвременни поети, които ще спомена по-нататък. Като казвам Далчев, нямам предвид реалния предметен рисунък, а вътрешното поетическо зрение, с което Милчев разчленява деликатно един предмет, едно растение, една аура, видими сред десетките присъстващи в поезията му образи на насекоми, животни, явления. Защо аури? Именно защото в поезията му почти не фигурират реални хора, а оживели в плът и звук други форми на живот:

Колумб
 
Защото този бръмбар
е Колумб,
му нарисувах
локва
и надежда.
И го облякох
с ветровит костюм,
по който океанът
се отцежда.

Не ви ли подсказва тази абстрактна алегория, че българските поети отдавна са надскочили (като сблъскване на асоциации, като метафорична ерудиция) дори най-ярките имена в световната литература? Очовечаването на фауната не е поза на поета Милчев, той с радост заявява, че мравките пишат неговите стихове, че бухалът е направен от черупка на бор, че той е облечен с пуловер от бреза, че му трябва книга с кръв от малини. И още:

Трябва да чакам - на това съм научен.
Аз съм писалка с нос на куче.
И таралеж, който вдява конците,
за да закърпи на гората ушите.

                        („Какво ми трябва, какво съм”)

Заключен в кулата на класическия стих, но отключил въображението си (като багра, музикалност и сценичност), Николай Милчев ни въвлича в собствения си космополитен спектакъл дотолкова находчиво, че читателят си мисли дали не се е преродил Пастернак с неговото известно четиристишие: „Наследственост и смърт седят ни на софрата. / Дърветата горят зад сънното стъкло, / в долапа като мишка анапест се мята / и Пепеляшка сменя свойто облекло.” („Пирове”) (2).

Но при Милчев има ред индикации, че вече сме в 21-ви век. Тук реките, езерата, облаците, утрините, залезите, снегът, пролетта са знаци без технологичен акцент. Те са интуитивни и са дело на „вълшебен шивач”, а поетът е само медиаторът между езика на знаците и духовните акварели. Както Силвия Плат си представя пчелите ту като миниатюрни африканци, ту като тълпа от римляни, крещящи неразбираеми срички („Кошерът”) (3) така нашият поет се вслушва в опашатите въпроси, които му подхвърлят котките, или търси близнака на мрака, или намира холографските проекции на космоса в капчица мед.

Поезията на Николай Милчев не може да се преразкаже, нито да се обясни. Тя е „живопис, която трябва да бъде чута” (4) (по определението на Юлия Кръстева за мисията на човека на изкуството изобщо). Тя излъчва неговото споделено кристално отшелничество - във века на компютърния бум той улавя болките в пространствата на социума и ги рефлектира като отворена комуникация между себе си и нечовешкия свят, който очевидно го разбира по-добре. Там е любовта, дори да няма звезди и любимата да не се появява, тя ще бъде измислена, „оцветена в аромат на акация”.

Еротиката тук не провокира консуматорски страсти, няма и помен от перверзните интонации, с които ни заливат титулуващите се „еротични” автори. И въпреки това, няма читател, който да не усеща мощното й присъствие - очевидност от ухания, топлина, очакване, разтваряне в пределите на любимия човек… Постигнато само с поантилистичния рисунък на възпрепятстваната любов, която всъщност няма автор. Това е любовта навсякъде и винаги - вътре в индивида и още по-навътре в природата. Защото „висшата оригиналност съдържа нещо твърде типично, за да бъде просто оригиналничене” (М. Арнаудов) (5). Висша оригиналност е и да размениш местата на понятията във време-пространствения континуум: „След няколко дена ще започне гората”.

Стилът на Николай Милчев не подлежи на имитация. Толкова непредсказуеми извивки има мисълта му, а ироничното се появява като добрия призрак, който просто ни намига с поредната невъобразима за нормалното съзнание метафора („Млечният път - каква франзела, / каква протяжност и какъв аромат”), за да ни каже, че всичко съществуващо вече е описано, но любовта единствено е винаги различна. Николай Милчев не пита като Добромир Тонев „къде потъна думата „обичам?” (6) той просто не я произнася, защото тя е основният тон на всяко негово настроение. В този смисъл - на непроизнасянето на определени сакрални понятия - намирам аналогия между стилизациите на Милчев и почерка на други поети от края на 20-ти век като Николай Кънчев, Георги Белев, Георги Рупчев. Това не са реципрочни влияния, а процес, дефиниран още преди десетилетия от Владимир Василев в неговия „Бараж от литературни формули”: „Онова, което човечеството веднъж е изживяло и въплътило в делата на изкуството, не пропада. Съвършените образци на поезията, живописта и музиката, създадени в една минала епоха, стават достояние и на бъдещите: и да не искат, те не могат да ги отхвърлят.” (7)

Хиляди творци са прибавили към литературната традиция своето тълкуване на божественото, на Божието присъствие на земята. Но само афоризмите в тази книга звучат като ехо от бъдещето: „Господ е сричка от дълъг роман, в който не стигаш до края.”

Иска ми се да спомена и един друг факт: свидетелка съм на огромната популярност, на която Николай Милчев се радва в интернет пространството. Стотици читатели, които до прочитането на негова творба не са били изкушени от поезията, изведнъж стават негови фенове. Те не просто ръкопляскат с баналното „лайкване”, те му вярват, когато той казва: „Аз съм измислен, за да измислям”.


Бележки:

1. Цветан Тодоров. „Гоя. В сянката на Просвещението”. Издателство „Изток-Запад”, София, 2012 г. с. 228.
2. Борис Пастернак. „Избрана лирика”. Издателство „Народна култура”, София, 1975 г. Превод: Иван Милчев, с. 32.
3. Силвия Плат. В: „Нощен дъжд”. Издателство „Народна култура”, София, 1980 г. Превод: Леда Милева, с. 153.
4. Юлия Кръстева. „Обладаване”. Издателство „Хемус”, София, 1998 г. с. 15.
5. Михаил Арнаудов. „Психология на литературното творчество”. Издателство „Наука и изкуство”, София, 1965 г. с. 136.
6. Добромир Тонев. „Свиждане със светлината”. Издателство „Български писател”, София, 1990 г. с. 11.
7. Владимир Василев. „Бараж от литературни формули”. Издателство „Нов Златорог”, София, 1990 г. с. 44.