ПИЕТА

Елена Вълкова

                 В памет на баронеса
                 Юлия Вревская и на Руския Червен кръст

                      ”- Жените не ходят на война -
                         тъжно се усмихна Инсаров.
                         - Да, когато могат да останат.
                         Но нима аз мога да остана? Тук!”
                                         (Тургенев - “В навечерието”)

Тунел към нищото ли е смъртта?
Защо през онемялата уста,
освободената душа излиза
почти с усмивката на Мона Лиза?

1.

Волюшка-долюшка, има ли друга
тъй облазявана руска мома?
Толкова млада - и вече съпруга!
А пък женихът й… Ех, от роман
сякаш излязъл,
бил близък и с Лермонтов,
и с декабристи се знаел. Добре!
Светиш трогателно, истинска БЕЛЛА!
До генерала си като кутре.

Чудна си! И да не ти се надява
старата, тъй де, сорви голова.
Много…пре-странни неща занимават
тази главица. Да, стига с това!

Господи, странност било - Свободата…
Как ли се чувства кавказкият княз
като целува ръка на
приятел?
Господи, ти ли наказваш Кавказ,
само защото не мислел по руски?
Странно… Наричат барона -
герой
и затова, че и в празник не спуска
от пистолета ръка…
(Ой, ой,ой!
Търсиш белята си, малка главице,
готвиш за воина лош талисман…).
Толкова млада - и вече вдовица,
толкова крехка - и вече… Гранд дам.

2.

              “Напразно се гневите на моите критики, мила
            Юлия Петровна, аз отзвънях - и слизам от камбанарията.
            По-важно е друго - славянският жар се изпари и Вие
            едва ли ще можете да го посветите на ранените. Изглежда,
            че ние, от горе до долу, не умеем да искаме нещо с цялото
            си сърце. Заповядат ни - и ние се покатерваме на стената,
            изкомандват ни: “Оста-а-ви!” и ние - туп долу.”

                       (Из писмо на Тургенев до Вревская по повод критиката
                        на романа му “Новь”/”Целина/)

Проблемът за героя не е нов.
И Техни Благородия княз Мишкин, княз Нехлюдов
не знаеха какво да правят с новь.
Богата с бесове и бедни люде,
Русия просто няма днес покой,
по дневника й трескаво препуска
един въпрос:
“Къде, къде е той?”
Душата й, пристегната изкусно
с корсета на бон-тона, час по час,
през рамото на кавалери лъскави,
друг търси. По съдилища! В Кавказ!
Спомнете си как биеше до пръсване
сърцето й по Вашия субект
балкански… Ще отмине ли наистина
Елена? Може ли - такъв човек! -
за чудните жени на декабристите
да не е чел?
Ах, женската любов
умира само от безкрайно тлеене!
Дълбоко съжалявам, “онзи ров”
остана между нас, Иван Сергеевич.
Тече по него кротка, минерална
водица. Язвите ни да лекува.
А някъде гори многострадална
земя.
И тих бял Дунав се вълнува.

3.

              “Юлия Петровна ни липсва. Предайте й, че вече е
             време да се върне в столицата. Подвигът е извършен,
             тя ще бъде представена за орден.”
                       (Нейно Величество до княз Черказки)

Военен театър. Със ложи за техни величества.
Генерали (на покера!) - щъкат по първи балкон.
Доморасли военни блестят като леки момичета:
сам Великият Княз гастролира край Плевен!
На кон!

Този Плевен! Започна на всички да лази по нервите.
Като конска муха ни разваля парадния строй!
Пада трета масовка… Все Георгиевски кавалери!
Затлъстелите гарвани почват нов заупокой…

Боже, има ли по-глух от тебе? - Генерал Непокойчици?
Той е стар щабен мъж, що мастило до днес е пролял…
Боже, няма ли свещи, та трябваше Царската торта
да е цялата в кръстове, боже, не ти ли е жал!

Военен театър…
С антракти, додето от сцената
вдигнат всички тела. И се лей:
“Боже, Царя пази!”
И с безброй героини, които бълнуват (на френски).
И окъпват душите с воистину светли сълзи…

4.

               “Нужно е голямо мъжество… дни и нощи,
             неотстъпно, неизбежно да гниеш в задушаващата
             атмосфера на лазаретите ни, знаейки, че ще устискаш
             месец-два, а после…”
                                                   (”Год войны”)

Два бряга има болката: „О, Господи!”
И - „Мамо…”
Кръвта напира към морето на смъртта!
И ти летиш като куршум натам,
удържан само
от милосърдната сестра.
Довличат те до масата… И хладната стомана
пирува с кървавите ти меса…
Едва ли би могло от тебе пак
човек да стане,
без милосърдната сестра.
Как ловко се оправя тя със всички стъкленици -
проклети бабички,
събрали се, като на смърт!
С бельото ти (какво ли е?),
с игривата лъжица.
Пак на крака изправя се светът.
Понякога,
понякога ти иде да разкъсаш
превръзките:
“Кому притрябвал съм
ТАКЪВ!”
Като дете потъваш пак
в най-топлата прегръдка,
сълзите ви се смесват. Като кръв.
Глупак да си, ще разбереш:
Живот не се прелива,
за да го лиснеш.
В своята сестра!
Като в донаборна комисия,
навън свенливо
дърветата очакват Пролетта.
“Устискахме, приятелче -
усмихваш се,
унесен
в капчука, в розовеещия здрач…
И устната хармоничка
сама подкарва песничка.
За Милосърдната сестра.

5.

                   “Всуе е всяко честно усилие в този тъй
                      заплетен свят…”
                          (Хенри Елиът, английски посланик
                           на Цариградската конференция, 1878)

Европейски концерт в Цариград се изнася!
Всеимперски концерт с руска програма - максимум!

(Чувства Златният Рог, че не бива да бърза:
след английския рог - отстъпление първо…)

В гласовит разнобой са и първи цигулки!
След безкръвен двубой между сметки и чувства -

нови ноти. Незрял диригентски дебют - и
граф Игнатиев, цял - богатир - вдига ТУТТИ,

тръшва Портата. “Туш!” Непредвидена пауза…
Продължителен “туш…” Търсят нов капелмайстор,

по възможност - без слух! Влиза тип, аплодиран от
Европейския дух! И концерта не спира.

Спира - славният марш на орлите в Балкана!
Триумфалният марш на мира в Сан Стефано -

аранжира в Берлин. И - разхвърля, по партии -
Всеимперския химн - Реквием за България…

6.

             “Човек може да живее истински само с онова,
             което би го накарало да умре”.
                                            Юлия Вревская

Бръшлян, като коси, разпуснати за сън …
По каменното чело, с кръст белязано,
войнишки нож дълбал е през сълзи
СЕСТРИ…
И там, до църквицата, край запазената
и днес камбанария, те завил
със братска пръст.
Почивай си, красавице!…
А после те пренесли през шпалира
от гологлави беленчани в двора
на Главната квартира.
Вечен мир,
след отказ от примирие приживе,
подхожда на избистрена душа.
След скръб, като хронична суха кашлица,
Ти - тук!
си върна благата сълза,
в крайдунавската кал - и след суграшицата
на черното клепало, разцъфтя
усмивката ти.
Като: „Стани, Лазаре!”
В музея днес е шумно, рой деца,
неизкушени по въпроса за Прераждането,
подскачат:
“Вижте - катеричка!… Там!”
Да, палавата мълния сред клоните
е с твойта грация,
със твоя шарм.
За пръв път насаме със теб оставам,
един безмълвен миг…
И отлетя!
В нозете ми - шишарка.
Като роза.
Небето е като хартия за писма
и вятърът,
склонен над перест облак,
дописва:
“Сестра Юлия, сестра
Неелова -
поклон вам! От България…”