САМАРСКОТО ЗНАМЕ ОБЕДИНИ БЪЛГАРСКИТЕ ОПЪЛЧЕНЦИ И РУСКИТЕ ВОЙНИ

Лилия Захариева

Ние, старозагорци, когато говорим за Руско-турската освободителна война най-напред се сещаме за боевете край града ни, станали на 19/31 юли 1877г. и за подвизите в защита на Самарското знаме.
Самарското знаме e символ на братската любов на руския народ и емоционален обединител на българските опълченци и руските войни, на вярата в победата над поробителя.
За историята на тази светиня ни напомнят няколко микрофилма на документи, предадени на Държавен архив - Стара Загора от Куйбишевския областен архив през 1977 г. В тях е отразено събитието по връчването на Самарското знаме на Българското опълчение в Плоещ /Румъния/, има детайлно, образно описание на самото знаме, могат да се прочетат протоколи от заседанията на Самарската градска управа, на които се решава знамето да се даде на българските опълченци, писма и телеграми, изразяващи благодарността на българите и др.
Идеята за подаряването на Самарското знаме на българското опълчение е на Пьотр Владимирович Алабин и неговата съпруга.Проектът на знамето е на художника Николай Евстатиев Симаков.”Това знаме представлява широко квадратно платно, разделено на три цветни ивици: бяла, пурпурно червена и синя с такива ленти към него. По средата на платното - черен кръст, украсен със златни орнаменти; от едната страна образ на Иверската богородица, а на другата - българските просветители Кирил и Методий. На пурпурно-червената лента е ушит златен надпис “Болгарскому народу город Самара 1876 г.”
От съобщение на в. “Самарские губернские ведомости”от 28 май 1877 г. става ясно защо на знамето е изписана годината 1876. То било приготвено още по време на Априлското въстание, но потушаването му осуетява намеренията на самарската общественост.
На 6/18 май в Плоещ се организира голямо тържество за връчване на знамето на българските опълченци. На него се стекли българи доброволци, хора не само от съседните села, но дори и от Букурещ.Сред присъстващите е отец Петко Драганов от Търново в качеството си на войскови свещеник, взел участие при защитата на Дряновския манастир и Цеко Петков, негов съратник и участник във всички български въстания по онова време. Присъствали и официални лица - чуждестранни военни пратеници, кореспонденти и художници. Тържеството започва с молебен и продължава с церемония по прикрепяне на плата към дръжката със сребърни гвоздеи. Един след друг се редуват: генерал Столетов, Алабин, Кожевников, унтерофицери, присъстващия български свещеник и опълченци. Последен е знаменосецът Антон Марчин.
Незабравим и вълнуващ е мигът на връчването на знамето, отразен в доклада на Алабин и Кожевников до управата на гр.Самара от 25 май 1877г. Думите на Алабин, изразяващи обичта и съпричастието на самарската общественост към поробена България, предизвикват голям възторг сред присъстващите: “Отдалеко през цялата руска земя то беше пренесено от нас за вас като живо доказателство за това, че то се дава не от кой да е кът на Русия, а от цялата руска земя.
Вървете под закрилата на това знаме. Нека то бъде залог на любовта на Русия към вас. Нека пред това знаме, като пред лицето на възкръсналия бог, се разбягат вековните ваши врагове.Нека то бъде знамение за въдворяване във вашата многострадална страна завинаги: на мир, тишина и просвещение.
Нека това знаме да остане в паметта на вашите потомци.Те и вашият народ да наричат император Александър ІІ во веки както нашия народ го нарича, “Цар-освободител”
За неповторимия момент четем в същия доклад: “Наистина тържествена беше минутата, когато за пръв път това знаме се развя и развълнува въздуха. Като че ли внезапно блеснал слънчев лъч разпръсна тъмата, която обгръщаше славянството. Тази минута така порази всички, че много особено българите не издържаха; не само лицата на жените, но закалените в мъки и боеве сурови мъжки лица се оросиха със сълзи.
Генерал Столетов коленичи. Великият княз /Н. Николавич/ му предаде знамето; свещеникът проче над наклоненото знаме приготвената за този случай молитва и знамето бе връчено на знаменосеца.”
Под нестихващите възторжени и мощни викове “Ура” Антон Марчин сякаш лети развявайки знамето към строя на Трета дружина.
Възгласите “Ура” и “Да живее” продължават и се сливат с гърмежите на оръдията “……шапки летяха във въздуха и българските дружини тръгнаха към лагера с песни и шапки на щиковете.” Събралите се присъстващи около беловласия старик с войнствена външност Цеко Петков чуват неговите развълнувани думи: “Това знаме е залог за нашата свобода”
В писмо на българските опълченци до депутатите Алабин и Кожевников е изразена голямата благодарност на народа ни към братята руси: “Считаме за свой дълг да изразим чрез вас своята искрена признателност на самарското общество за неговата висока чест и внимание към страдащия български народ. Поднесеното ни свято знаме служи за ново доказателство за живото участие, което руския народ винаги е вземал в съдбата на нещастна България. Приемете уверения в искрената наша почит към вас и душевна преданост”.
В знак на почит и преклонение е и дарената от българските опълченци две години по- късно икона на св. Иван Рилски с надпис: “Трета дружина от българското опълчение поднася тази икона на гр. Самара в знак на благодарност за изпратеното им знаме, под което тя възкреси бойната слава на българския народ във войната с турците за освобождението на своето отечество през 1877/1878 г.”
Самарското знаме преминава целия боен път на българските доброволци. Боят при Стара Загора е първото бойно кръщение на опълченските дружини. Над главите на опълченците и руските бойци и командири се развява скъпият дар на самарци и ги окриля в неравната борба. В разгара на битката пада първият знаменосец Антон Марчин. Знамето се поема от неговия асистент опълченецът Булаич, но и той пада поразен от врага. Окървавено, простреляно, но с огромна вдъхновяваща сила, то се озовава в ръцете на старшия офицер Цимбалюк, но само за малко. Скоро и той е убит. Стоян Станишев се втурва да спаси знамето, но прострелян загива, облян в кръв. Тогава подполковник Калитин го поема. Развява го и пада промушен от турски щикове. Знамето е спасено от руския подофицер Тимофеев и българския опълченец Никола Корчев, който скъсва плата от дръжката, сгъва го и го слага под куртката до гърдите си. Така, преминавайки в ръцете от мъртъв на жив, от герой на герой, знамето е спасено от плен.
Боят при Стара Загора продължава четири - пет часа. Храбрите защитници на града ни нанасят тежки загуби на Сюлейман паша, който в продължение на петнадесет дни не може да приведе армията си в ред. За този бой генерал Столетов съобщава до Главната квартира: “Опълченците доказаха, че многострадалният български народ е достоен за свобода. По-блестящо участие на Българското опълчение трудно можеше да се очаква”.
В заповедта си от 31юли/11август генерал Гурко дава най-високата оценка на смелите български бойци: “Това беше първото сражение, в което вие влязохте в бой с врага и в него вие веднага се показахте такива герои, с които цялата руска армия може да се гордее и може да каже, че тя не бе се излъгала, като изпрати във вашите редове своите най-добри офицери. Вие сте ядрото на бъдещата българска армия. Ще минат години и тази бъдеща българска армия ще каже: “Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора”. Това са силни пророчески думи.
Калено в боевете край Стара Загора, Самарското знаме, окъсано, но опазено, се развява отново над Шипка и дава сила и надежда на българи и руси в победния изход на войната.
За ролята на Самарското знаме за победата, за любовта и признателността на българския народ към велика Русия при честване на третата годишнина от Освободителната война то е наградено с военен орден “За храброст” - І степен. То е единственото българско знаме, наградено с този орден.
Самарското знаме е най-свидният символ на свободата. То и днес буди чувство на почит и признателност към русите - освободители.