ИМЕНИЕТО НА КАТЕРИЦАТА
ИМЕНИЕТО НА КАТЕРИЦАТА
Имението на катерицата се намира около поваления орех, който години наред прехвърля като мост пътеката. Опрян на клоните на съседните дървета, той се раззеленява всяка пролет и продължава да отглежда своите плодове. В края на лятото, преди вятъра да обрули листата, катерицата - грижовна стопанка - събира зрелите орехи. Една част от тях тя скрива в тайни хранилища, други изяжда и минувачите често намират празни черупки, пробити умело, от които са измъкнати вкусните ядки.
Катерицата живее необезпокоявана в този район и има време да се занимава с каквото пожелае. Наоколо няма хищници, тя не се бои от птиците, а хора и кучета не минават често по пътеката. Обикновено тя се спотайва сред клоните, докато непознатите същества се отдалечат. Понякога, когато се разхожда на земята, те се срещат, и тогава катерицата с грациозни скокове хуква към най-близкото дърво. Къдравата й опашка се развява след нея, следвайки движенията на тялото. Острите й нокти се впиват в грапавата кора и тя за секунди се изкачва високо, без да я е грижа, че вдига шум. Първото, което прави, е да се прикрие зад ствола, така че да не се вижда от неизвестния посетител. След това любопитно наднича от своето убежище, сякаш пита: „Е, още ли си тук? Някой поканил ли те е в имението ми?”
Ако минувачът не спре, тя се успокоява и след малко продължава прекъснатите си занимания. Когато той се задържи по-дълго на едно място, катерицата нетърпеливо хуква по някой от клоните, размахвайки опашката си за сбогом. Със силен скок тя се прехвърля на съседния дънер. После намира друго удобно място и прелита по-нататък между клоните. И най-търпеливият наблюдател я изгубва скоро от погледа си. Обикновено мислим, че тя бяга от страх, но може би се отдалечава по друга причина - заета с ежедневните си грижи, катерицата не желае да губи време с някой непознат и вместо да го развлича с грациозните си стъпки, бърза да продължи своите занимания, прекъснати така неочаквано.
НАЙ-СКРОМНИТЕ ОБИТАТЕЛИ
Оказа се, че докато се развличаме с песните на птиците и акробатиката на катериците, край нас, без много шум, живее и се труди семейство таралежи. Никога нямаше да ги забележа, ако не бе кучето на съседката, което се разхождаше по пътеката. Таралежът, свит на кълбо, показа бодлите си, а кучето го разглеждаше внимателно, без да приближава носа си към него. Стопанката му го повика, закачи го за каишката и каза, че домашният любимец не пропуска случая да се порадва на горските обитатели.
- Не се ли бои от иглите? - запитах аз.
- Не, - каза жената, - има усет към тях и не ги напада.
Кучето бе черен пудел и се държеше съвсем кротко. Таралежът обаче му нямаше доверие и стоеше скрит зад надеждната си броня. Така и не видяхме физиономията му, но срещата бе радостна и остави весел спомен.
ЧАСЪТ НА ЗАЕКА
Призори, когато сумракът бавно отстъпва, заекът се разхожда спокойно по пътеките, необезпокояван от никого. Извитият му гръб тъмнее между влажните треви, а ушите му стърчат право нагоре, като две непогрешими антени. По това време той не се бои от случайните минувачи и макар че се отдалечава от тях, не бърза да избяга. Едва когато се увери, че пешеходецът идва право към него, той, без много притеснение, изчезва в шубраците.
По-късно обстановката се променя. Появяват се посетители, които, сами или на групи, разхождат домашните си любимци. Някои от тях са вързани на верижка, но други свободно надничат в храстите. Заекът знае как да не се среща с нежеланите гости. Докато кучетата се движат напред - назад около стопаните си, той потъва дълбоко в горичката, като заплита умело следите си, сякаш е преследван от хитра лисица.
Този начин на живот не изглежда много сложен и заекът продължава спокойно да се разхожда на открито в неговия утринен час. Но идват нови агресори, които го принуждават постепенно да се отдалечи от тези места. Това е глутница безпризорни кучета, появила се неизвестно от къде и официално неприета от никого. Но се намират милосърдни граждани, които в ранни зори излизат с торбичка хляб и подхвърлят на скитниците шепи залци. Подобен жест прави по-уютно убежището, което гората предоставя на бездомните скитници.
След като заситят глада си, те спокойно тръгват между дърветата, за да проучат околността. Новото съседство не се харесва на дългоухия обитател и той неусетно изчезва неизвестно къде. Вместо него, жителите на близките квартали виждат група полугладни псета, които ровят в кошчетата за боклук и лаят истерично под прозорците им.
НЕОТСТЪПЧИВОСТ
Гъбите се появиха край един от гниещите пънове в началото на лятото. Бяха поникнали за една нощ и отдалеч изглеждаха като шепа бели камъни, измити с речна вода. Растяха съвсем нагъсто, притиснати една в друга, сякаш нетърпеливи деца, скупчили се пред любопитно зрелище. Чистите им калпачета украсяваха остатъка от загиналото дърво.
Два или три дни приятния им вид привличаше погледа на случайни минувачи, докато не се намери някаква бликаща от енергия личност, която ги стъпка най-безмилостно. Разкъсаните им тела повехнаха до вечерта и напомняха есенни листа, търкалящи се край дърветата.
Малко по-късно израснаха още три-четири красавици. Неуморната енергия, радваща се на разрушението, се нахвърли и върху тях. Освен че ги смаза, неизвестният злосторник разби с ритници и пъна, край който обитаваха беззащитните създания. Остатъците от него стърчаха като кътник, прояден от кариес. Надупчена от червеите, дървесината бе разпръсната по пътеката.
Жаркото слънце и горещият въздух прогониха през следващите дни шляещите се от това място. Задухът бе толкова голям, че не се чуваше песента на птиците, нито пък помръдваха клонките на дърветата. Гората и разнебитения пън изпаднаха в странно вцепенение. Суха трева и плетеница от пукнатини покриха пътеките и поляните.
Пробуждането дойде с първите пориви на вятъра. Дърветата зашумяха в очакване на влагата. Когато дъжда заваля, се разнесе въздишка на облекчение. Най-страшното бе отминало…
Водните струи шумоляха цяла нощ между клоните и жадната земя ги поглъщаше ненаситно. Сумрачното небе обвиваше като покривало гората. Когато дъжда стихна и свода се проясни, край разбития пън отново се появиха белите шапчици на следващото поколение гъби. Ободрени от живителния порой, пренебрегвайки антипатията на разрушителите, те надигаха глави към слънцето, сигурни в своята издръжливост.
БЕЗМИЛОСТНА БОРБА
Червеите - дървояди и бръмбарите - корояди се промъкнаха незабелязано към високия бор и години наред гризаха безпощадно плътта му. За подмолната им пакост се разбра, когато дървото започна да съхне.
Усетили разбойниците, кълвачите с непогрешим нюх се нахвърлиха яростно върху тях. За кратко време дебелият дънер бе издълбан на много места и прочистен. Дълбоките пробиви напомняха отдалеч на птичи хралупи, но за жалост тук не се излюпи нито един крилат певец.
Горските лечители се бяха потрудили добре, но към вредите, нанесени от малките убийци, се добавиха и тези от тяхното издирване и унищожаване. С последни сили борът се опитваше да преодолее напастта, като заливаше обилно ствола си със смола, но отворите бяха широки, раните достигаха сърцевината и лечението не се оказа успешно. Гъстата и ароматна течност застиваше в пукнатините на кората, без да изпълни задачата си.
Игличките на дървото съхнеха бавно, сякаш попарени от жестока слана, и тихо се ронеха в корените. Голите и безжизнени клони се поклащаха безпомощно между вечно зелените му събратя. Сега те ставаха плячка на други нападатели - лишеи и дървесни гъби, чиито спори долитаха неизвестно от къде и от които нямаше спасение.
Старата смола, вече ненужна, все още обвиваше с лепкавите си струи умиращото дърво. Когато слънчевите лъчи огряваха гората, то просветваше странно сред другите, сякаш бе потопено в захаросан мед…
БАГРИТЕ НА ГОРАТА
Пролетта идва с бледо-зелените си краски, на фона на които просветляват и елхите, протегнали млади клончета към небето.
През лятото зеленият цвят потъмнява различно и гората варира с разнообразни разцветки - от най-светли при брезите и трепетликите, до наситените тонове на клена и ясена.
В живописната есен картината се променя всеки ден. Нови багри - от бледо-жълти до тъмно-кафяви - щедро прошарват дърветата. Листата на акацията се сипят като малки златни монети. Брезата се пременява със старинни накити. Светлите краски постепенно потъмняват до канелено и ръждиво. Дори вечно зелените борове като че потъмняват неусетно.
Зимата донася двата основни цвята - бяло и черно. Голите клони на дърветата стърчат като необикновена графика над снежната покривка. Кой ли търпелив художник и кое тънко перо могат да изпишат множеството вариации и силуети?
ПЪТЕКИТЕ
Пътеките са едно от загадъчните явления във всяка гора. Прокарани неизвестно от кого и кога, без да са отбелязани на нито една карта, те уверено водят към определени места.
Незапознатият с маршрута им пътник стъпва върху тях като откривател. Любителят на природата избира посока, която води до забележителен пейзаж.
Пътеките са връзките в околния свят и функционират през цялата година. Пролетно време, когато снежната вода нахлува под ледените коруби на потоците, те остават покрити с тънка кора, отъпкана от стотици нозе. Летните пътеки се открояват сред зелените дънери със светлината на просеката, която се забелязва и в най-облачните дни. През есента листата ги покриват обилно, тъй като нищо не пречи на полета им до земята. В оголващата се гора канеления им цвят изпъква сред застиналата мрежа на неподвижните клони. По разпиляната настилка, недокосната от човешките стъпки, отминава отиващото си лято. Първите снегове ги намятат с бяла дантела, докато под боровете се запазва още незатрупана есенна трева. След всеки снеговалеж пътеката изглежда като нова, до момента, когато хора и животни нагазят в снега и следите им посочат техния маршрут.
ДЪЖДОВЕ
Пролетните дъждове препускат като млади жребци и веселия им тропот разбужда скованата земя. Водните порои отнасят в деретата сухите листа и изпочупените клончета. Нагиздена като девойка, гората сякаш е наплискала лицето си с вода. Тя прилича на новодомец, който грижливо прочиства жилището си, преди да се засели в него.
Летните дъждове са тържествени симфонии, с потресаваща тоналност. Разлюлявани безмилостно от вятъра, листата посрещат концертите с бурни аплодисменти. Прелитащите облаци разпръскват обилни струи, като палави младежи, надбягващи се в полята.
Есенните дъждове, плахи и сдържани, пристъпват тихо в нощта. Водните им струи се стичат по сухите листа и напомнят сълзите на старица, която няма сили да се погрижи за себе си. Слабото им шумолене е като въздишка на закъснял пътник, крачещ уморено към дома. Те са продължителни като тъгата по безвъзвратно отминал спомен. Тихият им шум заглъхва полека и неусетно, на пръсти, пристига първият сняг…
ДЕСАНТЪТ НА ГЪБИТЕ
… някъде далече валят дъждове за гъбите…
Филмова песен
Няколко нощи се леят проливни дъждове. Пътеките са изровени от мътни потоци. Голите охлюви бавно се катерят по мокрите дънери.
Когато облаците се разпръскват, сред миналогодишната шума се показват чистите шапчици на гъбите. Гъвкавите им тела се повдигат на пръсти и те внимателно се оглеждат. Приличат на десантчици, появили се неочаквано, чиито каски се мяркат в храстите.
Повечето от тях са сивкави, сякаш посипани с пепел, други жълтеят или червенеят като гниещи плодове. Почти всички са несиметрични, с нагънати периферии, но има и такива, чийто силует е съвършен.
Ранните минувачи ги забелязват с първите лъчи на слънцето. Едни ги отминават безразлично, други ги подритват за развлечение. Има и такива, които се спират за миг, за да им се полюбуват.
Гъбите не се задържат дълго на мястото, където израстват. Земята изсъхва и те, като по команда, изчезват в неизвестна посока. Откриваме ги по-нататък, обкръжили някое дърво, край което намират убежище до следващото преселване.
БУРЯ
През лятото бурите връхлитат внезапно като варварска конница, изскочила из засада. Бесният тропот на хиляди копита разцепва въздуха. Облаци стрели, пуснати от невидими ездачи, закриват небето. Струите дъжд плющят подобно на безпощадни бичове, размахвани от безмилостна ръка.
Ужасени, дърветата свеждат глави под вихъра. По-младите се превиват ниско, сякаш искат да се отскубнат и да хукнат нанякъде. Старите стенат през зъби. Мътни талази подкопават корените им. Криви светкавици заплашително проблясват над короните им.
Вятърът и дъждът препускат победоносно напред. За няколко минути те прегазват гората и атакуват селищата, изпречили се на пътя им. Зад гърба им се понася въздишка на облекчение.
Сребърни синджирчета вода потичат по листата. Когато слънцето надниква зад облаците, клоните просветват, окичени със скъпоценни мъниста.
После се обаждат птиците. Отначало по-плахо, след това все по-весело и уверено. Песните им, запявани с цяло гърло, се понасят в чистия въздух…
МРАМОРНИ КОЛОНИ
Бурите нападат гората през всички сезони и дърветата, строени като войници, посрещат натиска им. Клоните им трополят приглушено под напора на вятъра. Сухите или загниващи стебла се пречупват и, смъртно ранени, падат тежко край коренищата.
След всяка буря, както подир люта битка, расте броят на жертвите. Посечени без пощада, ранените дънери стърчат безмълвно към небето. Паразитите постепенно ги доунищожават и птичите гласове, долитащи от съседните дървета, вече не се разнасят над тях. Тревата обвива неусетно грамадните отломъци. През есента те почти не се забелязват сред изсъхналите растения. Единствено брезовите стволове белеят като късове мраморни колони сред отдавна изоставени руини. После снегът скрива и тях и влагата бавно променя цвета им.
