ЧОВЕКЪТ

Стефан Моллов

ЧОВЕКЪТ

Все с тая надежда –
връх на къща да съберем,
да е пълна с хора
и имане.
А подир това
с безмилостната присъда
на ножа и триона
започваме придобитото да делим.

Все тая надежда –
дарени със земя
приятели да приютим.
А подир това

се ограждаме с бодлива тел.


ИЗМАМА

Заспиваме, прегърнали децата си –
потънали в безгрижния си сън,
защипали със зъбки
медените майчини камбанки,
подгонили с очите си врабците
към облака,
същинска заешка опашка,
възседнал комините на бялата им стряха –
с оная чаровна песничка,
че еднакво милеем за децата:
чуждите като своите.

Заспиваме, прегърнали лъжата си –
търкаляна с години под езика ни,
подобно стъклено бонбонче,
че еднакво милеем за децата:
чуждите като своите.

Заспиваме, прегърнали заблудата –
разплакана със сълзите на вятъра,
напоена с думите на дъжда,
едва поръсил пепелта на сухата земя,
че еднакво милеем за децата:
чуждите като своите.

Заспиваме, прегърнали присъдата си –
изписана в прозореца
на нашия свят блажен
и сит на взривове от разум –
че уж по-различно от боговете
милеем за децата:
чуждите като своите.


ВЕЧЕРЕН ПРАЗНИК

Уговорихме се с вечерника
за среща.
Хрумна ни щастливата идея:
звездите да пожънем.
И зазвъняха в шепите ни
пшеничени зрънца.
И се надвиквахме в омаята
опиянени, полудели.
Колко звезди свалихме на земята!
После
се замеряхме със тях.
Хвърчаха огненочервени топки –
той удряше мен,
аз сипех огън върху него.
Трапезата на празника вечерен
се тресеше от смях,
веселие
и щастие.
Бяхме горди, алчни и безгрижни…
Накрая
от мястото на срещата среднощна
като въдици
нагоре погледи подхвърлихме:
с прободени очи ни гледаше небето –
разплакано сираче.

И валяха кървави сълзи…


* * *

Всеки пише сам биографията си.
Гледам
в досието на живота ми:
Бога съм молил за градушка
в съседната нива.
Стрелял съм във звездите.
Съдил съм по закон и със злоба…

Да признавам ли още?

А тежи, тежи на езика
закъснялата вяра в човека.

Плаши ме края на досието,
Божичко:
няма го ключа за рая…


РАЗПЯТИЕ

Едно куче,
подарък от приятел,
връзва дните ми.
И ме храни с кураж и усмивка
от прозореца
на кадифената си муцунка.

Една жена
– с обич и лудост –
събира дните ми.

А гълъбът
– пратеник на небето –
разсмян и сгушен в сърцето ми,
по ангелски
пази Бога в очите
на жената
          и кучето.