Георги Мирчев

РОДОСЛОВИЕ

Детето посяга към хляба, с тънки пръсти бялата пита
                                                                      разчупва жена,
трудната пита, търкулната от сърцето на мъж, стяга
с невидими обръчи стеблото на моя род.
Невидими нишки излизат оттук и отиват далече във бъдното
и зад всяка стои един мъж, жена и съдба.
В миг като този можеш да прозреш всичко
или като пътник, ни чут, ни видян, да изчезнеш между корена
                                                                                             и цвета
и да не можеш да оставиш дори сянка, спомен, трохичка.

Ето, детето протяга ръце към хляба, с кръглата форма
и всичко това се върти и така се променя, но само в кръга.
Кое ни крепи плътно прилепнали един до друг, един в друг?
Ако се откъснем от него, може би ще изчезнем завинаги.

ДЪЖД

Земя и светлина - прахосани минути за молитва -
и чушки печени, и хляб изстинал на разстлан месал.
Немирната душа към слънцето на утрото политва,
но облак го закри, донесъл в тоя свят и дъжд, и кал.

Така ли беше? Толкова години от тогава скитам,
бях пакостник, един бе груб със мен, а други мил.
Запретнали поли жените, а мъжете с крачоли навити
седят край огъня, под навеса от дъждове прогнил.

И аз се мъча да надникна през плета с лескови клони
и да подслушам приказките им, със тях да помълча,
да разбера защо е нивата напусната, защо зърно се рони
и огъня им да подтиквам със царевичния кочан.

Подгизва всичко, вятъра ръждясва в долините,
дрънчат капистрите, забравили за топлата ми длан.
Дъждовника в такова време скита на открито,
не забелязал, че наблизо мълчаливо стои човека сам.

Ръцете вдигат пара, и слънцето суши главните,
додето се изнижат през пролуките ни тези дни.
Какво ли можех да направя, догаряха главните,
на детството огнището сега едвам дими.

И пътищата са отдавна изорани, запалени стърнищата,
и стъпките, обърнати със корените, днес мълчат.
А дългите остени на дъжда гласа ми потрошиха
и в празното небе оброчните ми камъни стърчат.

БИТИЕ

Тъчеше черги мама, а пък тате
все кашляше, с ракия задушен,
и никога не сваляше лулата,
изсъхнал, но корав като остен.

Едва ли имаше по-стара къща,
с черници оградена като с плет.
Печеше хляба баба ми под връшник
и после го намазваше със мед.

Навън излязох, въздух да поема
и да погледам - агнеха овца,
а някъде се губеше овена,
подгонил любопитните деца.

Какво ли още чакаше душата,
загърната във шаяк самочер…
От трънчето прогнило и петата
след кратко време почва да бере.

Додето бивола преживя кротко,
от стадото отлъчен стар, ленив,
аз челото целунах на живота -
едва ли от това съм по-щастлив.

Докарани до мен, пасяха дните
на дядовия затревен харман.
Все още ще намеря шепа жито,
но няма на кого да я раздам.

ДОКОСВАНЕ

Трева покри пътеките, мухлясва хляба в къщи
и кой извади ножът вбит да не опре до кокал.
А мелницата в моя дом на вчерашните гръсти
троши пъздера, някъде мълчи човек от болка.

Не казвам, че съм по-добре от куче без стопанин,
което в чуждата ръка спасение намира,
или от пътника в чужбина, без пари останал -
или от бедния секач с разсъхнала секира.

И в мене влиза дума зла, кръвясва и ме тъпче.
Небето ми е виното, а пък земята хляба.
Цял ден в ограбената пръст поливам чуждо стръкче,
срамувам се от вас, че надницата ми е слаба.

Ще се промуша през лози, покрай габрак и тръни,
на онзи връх ще скоча пръв, по стълб ще се катеря,
но стига вашите дисаги догоре да са пълни,
децата весели и здрави на прага да намеря.

Прозореца е поломен, стъкло ще сложа друго,
за да не влиза нощем студ и ви измъчва хрема,
ще кърпя старите обувки, из двора ще слугувам
като войника отпускар, дошъл за кратко време.

ДНЕС

Снегът е покрил на децата следите
и долу под него игрите им лягат.
Човекът пак тръгва да мине през дните,
в кошарите вече овцете се агнят.

Това е картината в утрото, после
ще дойде калта, ще пропускат обувките
и старата зима с балтона износен
ще тръгне нанякъде, ще се изгуби.

А наръч дърва ще остане под стряхата,
шейната от бук на двора ще гние.
Магарето свое козаря ще яхне,
южняка зелена аба ще ушие

за нашата ябълка, дето пчелите
на всяко цветче подаряват секунда.
Ще сляза и аз от балкона на дните -
живота и мен е дошъл да целуне.

Докато да стигна до билото, дето
е слънцето спряло, да види отблизо
там как се заражда плода във цветчето,
ще трябва обратно надолу да слизам.

И пак ще се трудя, че много е нужно
точно сега да изправя рогата
на някакъв дявол, изпаднал във нужда,
и ако мога - да мина нататък.

ТРЪГНИ ИЗ ПЪТ НЕИЗВЪРВЯН

Ти виждаш ли, когато идваш, тревата ниско се покланя,
а облаците кой раздвижи и освежава твойта памет?

И ако чезнат небесата под мах на птичето крило,
върви спокоен, не изричай - било, каквото е било,

а чуеш ли осил да звънне до твоя поприведен ръст
и пукот на ръце и удар на ябълка по жива пръст,

недей лежа на стара слава, тръгни из път неизвървян
и остави по него знаци на обич и стебло от дрян.

Когато вечер се препълни със здрач окото на орел
и жилести ръце отпусне денят, постигнал свойта цел,

легни на тоя рид във скута, презрял и болка, и злини,
върху треви позеленели от дневни грижи почини.

СТЕФАНОВО

                   На Дочо Шипков

Какво ли търсят бледите жени,
като върби прегърбени по двора.
От утрото, докато се стъмни,
препридат прежда тихи и сами,
защото няма с кой да поговорят.

А улиците с едър калдъръм
пресичат котки всякаква порода,
мъжете са се втурнали навън
и ги разделя само кратък сън
от щедростта на цялата природа,

където есента на всеки лист,
на храста, хълма, равнината
е обещала този цвят златист,
а вече под избистрената вис
е жлътнала от край до край земята.

И селото смирено ще замръкне
с подвити колене до старите огнища
и в тоя свят изстинал и помръкнал
пред огъня, от дядовците стъкнат,
един след други спомен ще разнищи.

***
Къщата приклекнала сред двора оживява,
покриват я със цвят липите.
И този аромат се слива с мириса на вар.
Минутите по пръстите се стичат,
завира боба,
пълно е бардучето,
пари сливоввицата,
хляба с отпечатъци на гьозове дими разчупен.
И няма тостове за здраве,
щастие и тъй нататък,
а само тихо мама ще рече:
Нека ви е сладко.

***
Часовете се смалиха
и достигнаха тревата,
бавно стинеше земята
под целувките ни тихи.

Птичките къде са вече -
питаме гората глуха,
а над равнината суха
слизаше поредна вечер.

И сега, и по-нататък,
независимо от мене,
всичко тука се променя
и пълзи нагоре мрака,

още малко, ще покрие
даже нежните ми думи
и нощта ще ни придума
да се прибереме ние.

***
Не се отдалечавай от мен,
защото наблизо някой ни дебне,
не го виждам, но знам, че е тук.
И душите ни преобръща, и дири малка пролука.
После този отвор ще се разшири лека-полека,
ще почнат оттам да изтичат минутите
и обещаната любов.
После там ще дойдат ласкателствата и лъжата.
После дулото на вятъра и нищетата.
После,
после,
после…
Застани до мен по-близо като кората до сърцевината
на дървото -
за да остане живо до следващата пролет.

***
Реката мигом става глуха,
гората, хълма и града,
доскоро слънчеви и сухи
сега са вечер вир-вода.

Такова пролетно шуртене -
навсякъде дъжда тече,
земята диша напоена,
вечерно слънцето пече.

А носи Осъма надолу
щурчета, семена, треви.
Деца се мяркат полуголи
с измити рошави глави.

И само малко им е криво -
не могат пак да продължат
игрите си и си отиват
по мекия крайградски път.

***
Земята за венчавка ли се стяга,
та толкова добре се подреди.
На слънцето априлско му приляга
да кичи сутрин нейните гърди.

И клена меки листи ще покаже
във утрото със накит от роса,
ще се обади кукувица даже
на ореха под късната реса.

И топлината в корена ще слезе,
упорството на сока ще сълзи,
когато някой клонката пререже
или случаен клюн я порази.

Дошъл е смях отнякъде - пропукал
на зимата прибраната уста -
да се прелее в песента и звука
и да даде душа на пролетта.

***
Безмълвието се простира
между реките и рида -
нагоре ниви, там пастири,
а в ниското дими града.

И под скъсените ми крачки
расте земята и мълчи,
когато я отхапе здрача
от изморените очи.

Пусни ме да се върна в къщи,
поле с герани и небе,
сърцето ми се преобръща,
когато се разделям с теб.

Душата ми така се стяга,
че пука мъжката ми гръд,
и моя ден покорно ляга
в изгубения селски път.

***
Като снега очите светят
и погледа като стрела
свисти над хора и дървета,
над равнини и над била.

Къде ли в бъдното се рее
и търси по-достоен дял…
Доброто другаде живее,
а тук света е опустял.

Такава мисъл може само
от светлина да те лиши,
докато бялото ти рамо
до другите не се сниши.

И в неприветливата зима,
по път еленов заледен,
ще слезе тук един безимен,
един невероятен ден.