СЪВРЕМЕННИ РУСКИ ПОЕТИ
превод от руски: Тихомир Йорданов
УГОДНИЧЕСТВО
От него не боли глава.
Приятни са похвалните слова.
Но умният, дареният със честност
от него се отвръща често.
Защото знайно е в света:
ласкаят подлите уста.
ЖИВОТ
Живеех си небрежно,
без глупави заслуги.
Обречен неизбежно
на смърт, подобно други.
Щастлив не бил съм, нека,
но брани ме съдбата.
Що търсеше човека?
Каква му бе мечтата?
Любов поискал страстно,
мечтах за руска сила
и в мъката опасна
си мислех за Русия.
В дела и в мисли мили
се губят век-години.
На звездно геранило
люлеят се души ни.
От земното въртене
ще сляза аз извечен.
За смърт тогаз родени,
ще грейнем в живот вечен.
ЛОША ШЕГА
Търся вдъхновение
в издания стари.
Вече съм забравил
и за хонорари.
Това не тревожи
духа на поета:
чували със строфи
пълнят интернета.
По-малко остават
добри и различни.
Все повече има
бездарни, безлични.
***
Намразих компютри и всякакъв грак.
Тези новости ваши, ще ми простите.
Мен радва ме този, искрящият, сняг
и синевата, стаена в липите.
Разтапя по покрива прежния лед,
разхайтена зимата, както е груба,
тя риза ще пробва в зелено поле -
затуй разкопчава дотегнала шуба.
Зарадва и мене, човек уморен
от звън телефонен и от Интернета.
За мен през прозореца ясният ден
ще хвърли на люляка дъхав букета.
Аз друго не искам от днешния век:
туй бръмбарче малко в цвета да се рови
листеца, подгонен от вятъра лек,
и славей прехласнат да благослови.
***
Съвсем опустява - и тук, и далече.
Брезите окичват медалите вече.
Разхождат се ветри по гладки води
и вчерашен дъжд във ведрата дъжди.
Ще плисна лицето си. Смеят се всички.
И зад оградата две ученички.
Приплъзва се лодка във тиха река.
Изсъхва тревичка във мойта ръка.
Разпръсват се звънките летни сълзици,
подобно на листи, на прелетни птици.
Търкаля се велосипедът сред глъч.
Във спиците - слънце, в огледалцето - лъч.
Небето, непразно, над ниви се свлече.
Съвсем опустява - и тук, и далече.
Да мислиш е леко, приятно дори,
за есен, за посев, за пъстри гори.
***
От какво се плашим - от страдание,
от страха, повтарян всеки път,
от снега, затрупал всички здания,
и от музика, загнездила се в гръд.
Пречките, които все ни гонят,
и летящи есенни листа…
Виждаш ти случайност и в закона,
в хубавите думи - пустота.
Пред прозореца, откъснат от липата,
прелетява листът пожълтял.
И трамваят се провира из тълпата,
в улици, съвсем изнемощял.
Сам не знаеш как да го изкажеш,
без да остроумничиш,без гняв.
Небеса разчорлени, те даже
не провисват над съня мъгляв.
Пожълтяват зданията, сякаш
мъртви са. И ти умри.
Но са светли спомените, всяка
мисъл… И снегът дори.
***
На баща ми
Ей го моят дом: с офика
под прозореца, сайвант.
Влажна пръст дъждът с езика
си омесва, зван-незван.
Моят дом е зрънце мъка,
щастие на камък, ров.
Вятър там в тревите щъка,
и на пакости готов.
Моят дом са крави, птици,
и кокошки, котарак,
кон добър, една зорница
грейнала над мене пак.
Стига ми и стряха ниска,
незаключен катинар.
Мишка там да слушам искам
как гризе тавана стар.
И да чувам под брезата
песен на войник-ковач,
слънцето видял, когато
чезне в залеза по здрач.
Път е моят дом, тук могат
хората между брези
честно да си вярват в Бога,
непроронвайки сълзи.
