РОДНА ЗЕМЯ

Найден Вълчев

РОДНА ЗЕМЯ

Белият Дунав и сребърна Струма,
дето под слънцето бяло блестят,
старите дъбове с тъмната шума,
дето в Балкана и Странджа шумят -
там е земята ми родна, която
дава и жито, и вино, и мед
и по която звъна на стадата
тънко трепери под месеца блед.

Петко Страшника и Неда войвода,
четникът с бозов, дебел ямурлук,
момъкът, който на кол бе набоден
зарад звездата със сърп и със чук -
те са народа ми славен, от който
аз съм издънка със жадни листа,
млада издънка с душа неспокойна,
с алена кръв - на дедите кръвта.

Тъжните песни на моята майка,
нейните сълзи по вуйко убит,
пушка двуцевка с пиринчени гайки,
скрита от дядо в дебелия зид -
туй е наследството мое, което
аз съм от нашия род наследил,
туй е наследството мое, което
никога с нищо не бих заменил.

Чудни резби от творци неизвестни,
пъстри шевици с гайтани безброй,
приказки хиляди, хиляди песни,
дивни легенди за чутни герои -
туй е нетленната жива жарава
в нашия дядовски огън свещен,
който - дордето сме живи - ще прави
българка тебе и българин мен.

И да отплувам през девет морета,
и да изгреят пред мен чудеса,
да ми се ширнат по-равни полета,
с още по-сини от тез небеса -
майчице моя, аз пак ще се върна,
за да не плаче душата сама,
аз ще се върна пак теб да прегърна,
теб да целуна, о, родна земя!


ЖИВОТ

Превърта кални спици колелото,
дрънчи в нощта под калдаръма стар,
а как не се помръдна ни на йота
топузът чер на черния кантар.

Отгръща лист по листче календарът,
пътува той през слънце и мъгла
от пълния с надежди януари
през всичките дванайсет стъпала.

А там - бесилки черни, бели сватби
и смях, и погребения, и плач,
ръце протегнати и подли брадви,
и хълми за спасител и палач.

И все дрънчи, все крачи колелото
и гледа глух светът околовръст
как всеки търси своята голгота,
как всеки мъкне тежкия си кръст.


МЯРКА

Не, махни я тази чинна
плахост - сляпа и суетна:
че какво като е син на…
че какво като е зет на…

Постави го на кантара
по реда му, както всички.
Виж теглото му без тара,
даже нека видим всички

зад наследствения гръб ли
като недоносен пъпли,

или иде си момчето
с едра крачка през полето,

и от татковата даже
по-широка и по-ярка…
Кой каквото си покаже
нека бъде твойта мярка.

Само тя, юначе мое,
ще направи под небето
и съня ти днес спокоен,
и деня ти утре светъл.


КЪСЕН ОКТОМВРИ

Нещо става, нещо иде, друго е:
де се хорът птичи попиля?
Гледай как раздират луди плугове
ризите на жълтите поля.

Рижо конче тупка зад каруцата,
пълна с едробузесто цвекло.
Бабка мъкне наръч съчки. Куца е.
Лятото - било какво било.

Сомът се потули из подмолите.
Глухо е. Светът се умълча.
И със златни копчета тополата
дългия си шлифер закопча.


STACATO

Питаш ли ме? Питай.
Ще ти го река,
както от дедите
знам го. То така

да се и предава,
дор светува свят:
гибел - до забрава,
после - рай, не - ад.

Млад Стоян е песен,
песен е, ала
и като го бесят
в сурата мъгла,

пак е с бяла риза
и с развят перчем…
Нож нощта пронизва,
но не ще умрем,

щом като присъда
горд отеква ек:
Бяхме. Сме. Ще Бъдем.
Вчера. Днес. Вовек.


ЗАПИСКИ КЪМ ЗАПИСКИТЕ

Помня още: месец май е,
ученици със сандалки
и със стригани коси -
ние чакаме да мине
през рекичката Бенковски
и от смърт да се спаси.

Сив сокол кръжи над Вежен.
Четиримата се спускат
от букака и вървят.
Аз не дишам. И не давам
като в Записките стари
да ги тука предадат.

Но предават ги. Отекват
триста черни шишанета
и едно пронизва мен.
Аз съм буково листенце.
Аз съм брулнат и откъснат
и до днешния си ден.

И завинаги го зная:
три живота да живея,
все ще виждам и това -
сив сокол над бели Вежен,
а се стича кръв червена
по зелената трева.


ВАСИЛ ЛЕВСКИ

И когато си се люшнал със страшна сила
и като махало на времето си се залюлял,
разпната България високо се е извисила
над Балкана тъмен и над Дунава бял

и какво от това, че пияният феслия
в позорното гробище ще те погребе…
Ти ще бъдеш пренесен, преселен и ние
ще те намерим. И ще станеш небе.

И изгревът ще бъде вече неминуем.
И невъзможен ще бъде анадолският мрак.
Само е трябвало святото слово да чуем,
за да се събудим и да станем на крак.

Затова ветрищата буково листе ронят,
вият над Къкрина и нощем боазът бучи.
И пътищата и днес тичат да те догонят,
и небето над тях е със сини очи.


ОТ ДУНАВ ДО БАЛКАНА

И тих, и бял - като в рисунките детски,
големият Дунав смълчал се е пак,
сякаш чака наново да мине „Радецки”
и Ботев да слезе на нашия бряг.

Брегът е зелен - старо четнишко знаме,
денят е голям - летен юнски ден,
момчешката дружина от отдавна там е,
отрядът ветерани вече е строен.

Дълбокото небе звъни като надежда,
зове от нейде си върхът, в лъчи залян,
и червените макове мълком повеждат
пътя чер към синьо-синия Балкан.

Изчезнаха назад върбите. Скри се Дунав.
Но и през резедав ракитов дим,
той вижда как към своя втори юни
през свойте мисли всички днес вървим.

Вървяхме много. Но и много ни остана.
Челата парят, глухо стъпките кънтят,
че този път - от Дунав до Балкана -
е каменен и страшен. И много дълъг път.


НЕ Е БАЛАДА

Тъй както в турско: и жена, и челяд
оставил зад бедния си праг -
под пролетните тътени поели
на смъртен бой мъжете на Батак.

От кръв лъщели зиме снеговете,
пищели лете било и овраг
и, майко майчице, след боя сетен
не се завърна никой от Батак.

Запеят ли днес буки и борики -
затуй гласът им е немил-недраг,
че от Батак не се завърна никой,
не се завърна никой от Батак.


ПРОГЛАС

Лети векът, боботи
вън времето и то
във своя бяг безспирен
все пита се защо
и в пролети уханни,
и в есенни мъгли
на бедни и богати
животът ни дели?

Защо светът безкраен
разсечен е на две
и две борби прогарят
и дни, и векове,
в които те се борят
за златните блюда,
а ние, многоброят,
за хляб и свобода.

Ах, черни братя мои!
По каменния път
с великата повеля
на лявата си гръд,
всевечно унижени
кръвта си ще дадем,
но в смъртните двубои
безсмъртно ще умрем.


КАМЕНАРИ

Реката си била пробила
пролом напреко планината,
но да се стигнело отсреща,
било потребно да разбият
и черната скала.

Ехтели чукове в пролома.
Кънтяла глухо планината.
Останал дядо ми без палец.
Баща ми палел блед фитила.
Днес тежко млатя аз.

А някога си мисля, сине,
дано синът ти те зарадва,
когато привечер се върне
и каже: - Няма я най-сетне
и черната скала.


ЕСЕННА БАЛАДА

Както тръгва след сърната
вечер малкото сърненце,
тъй Струмешница след Струма
тръгва в есенния заник,
а тя гребва шепа златни листи
от Беласишките хълми
и поема
           нанадолу.
Към Демир Хисар…
                            Да види
де е паднал сред полето,
връз разровената твърд,
подпоручик Дебелянов
във войнишката си смърт.

Глухи са полята нощни.
Звездно е небето южно.
Струма спира в тишината,
слага златните си листи
сред изсъхналата пустош
и дочува късен вятър
как тръби
               ека далечен
На войнишката тръба:
рам-там-там-тааа,
                         рам-там-там…
Няма никого. И мен ме
няма там. А пък съм там.


РЕДНИЦИ

Те нямат еполети и пагони
със сърмени нашивки и звезди.
Тях всеки ги строява и ги гони
със вечното: умри, но победи!

Студена хала пътя им завява,
мори ги жажда, слънце ги гори -
безмилостният поход продължава,
раз-два-три, раз-два-три.

Зора зори, ухае нежен здрачът.
Те идат. И мълчат. И бият крак.
Командващите сменят се, обаче
за редниците няма смяна. Пак.

И пак вихрушка пътя им завява,
и пак ги срещат сухи канари -
безмилостният поход продължава,
раз-два-три, раз-два-три.


МОЛИТВА

Стара църквичко в Несебър,
без камбана и без кръст,
откога се молят в тебе
само бурени и бъз?

Откога стоиш и чакаш
мъжки чизми, женски ток
да прекрачат за венчавка
преко прага ти висок?

Малка църквичко в Несебър,
разкажи ми в този ден
преживяното от тебе,
предстоящото пред мен.

Ако не с легенди стари,
то с две думички поне.
Но ти само с грак на гларус
ми отвръщаш - не, не, не.

Снощи влязохме със здрача
среди твоя ням чертог
и душата ми прозрачна
се понесе на възбог.

Стара църквичко в Несебър,
покрив нямаш, а вали.
Ще се моля днес за тебе.
Ти за мен се помоли.


ПЛОДОВЕТЕ НА ПРИВИЛЕГИИТЕ

Пази си жилищата. Залости ги.
С по-три брави заключени ги дръж.
На бедния художник днес му стига,
че попрестана съскащият дъжд,

че може на подуянската гара
в чакалничката пълна - час и два,
и целия дообед да прекара
до радиатора. А след това?

Ще порисува. Със гореща лава.
Виж - витошкият връх е вече бял
и като лист пред него се изправя.
И той какви типажи е събрал!

И оня тип - във джоба с трите ключа.
Човекът с безпрепятствената власт,
когото аз не мога да поуча,
но на когото казвам в този час:

пази си жилищата. Заключи ги
със мюнхенски брави и си ги дръж.
На бедния художник днес му стига,
че става сняг пронизващият дъжд.


ПРЕВОДАЧЪТ

- Та в това стайче ли жалко
ти държиш като във клетка
слънцеоките поети?
- Да, стайчето ми…такова…
- Тука Пушкин няма де да
вейне свойта пелерина!
- Той…навсякъде би могъл.
- Как ще влезе тука Уитман?
- Той…така е, но той може…
- Де ще седне тука Лорка?
- Той е млад и благороден!
- Той, той, той…А ти?
- О, мила,
мен ми трябва много малко:
гърбавата нощна лампа,
купът с речниците, столът,
моливът да е подострен,
зад стената да не дишат
и поетите, които
чакат да си поговорим.


ПЕПЕРУДИ

Като пролетно чудо
край извития път
жълти две пеперуди
лекокрило летят,
като щури се гонят
над огряната шир,
Под високите клони
лъкатушат безспир,
над реката надничат,
из тревите кръжат…

На цветчета приличат,
само дето летят.

А цветчетата златни
във копнежа си плах
гледат с невероятни
златни погледи в тях,
в тези две пеперуди,
дето в синята шир
като пролетно чудо
лъкатушат безспир,
че приличат си много
с тях и жълти цъфтят…

Само дето не могат
като тях да летят.


ВЕЛИКДЕН

Златно слънцето изгрява,
блясват митите прозорци
и над утринния шум
звънва, литва, проечава
това светло, това старо,
това вечно бим-бам-бум.

Нацъфтелите бадеми
гледат как пред всяка порта
чуруликат рой деца
с пеперудени кордели,
с необувани сандалки
и с великденски яйца.

А градчето - о, градчето
и добро, и дружелюбно
вика всекиму наум:
и щастливи, и нещастни,
прегърнете се днес, хора,
под звука на бим-бам-бум.


ПЕСЪЧИНКИ

Пасеше и пръхтеше мойто конче,
върбите ни наглеждаха и аз -
и стриган, и опален - като гонче
търчах след пеперудите в захлас.

Или над сами изворчето сведен,
следях бълбукащата благодат
и гледах песъчинките в безреда
как скачат и как връщат се назад.

Когато беше слънце, бяха златни,
но паднеше ли облак - изведнъж
те сиви ставаха и вероятно
поглеждаха към гъстия камъш

от уплах, от тревога - де да зная,
защото неми - те, и малък - аз,
не можех с моя ум да разгадая
какво ми биха казали без глас.

А пък когато спуснеше се вечер
и запълзеше мракът чер към тях -
изчезваха. Не виждаха се вече.
И мен ме хващаше и малко страх.

И метнал се на кончето петнисто,
прибирах се през глуха самота
и все за песъчинките си мислех:
на слънце - златни, няма ги - в нощта.


ЗЛАТЕН ДЕН

Лятото пристига по сандали,
хълмът до полуда е зелен,
слънцето с добра ръка те гали,
цъфнал мак ти кима - Добър ден!

Де ще седнеш? Кленът стар те вика
под чадъра си. Иди, седни:
да не би животът ти да блика
от такива златооки дни?

Щрайхът на пчелите, без да пита,
рони в тишината тишина
и душата ти е пчелна пита,
пълна с безначална светлина.