Красимира Василева

На Братската могила в Русе, сред имената на загиналите в борбата срещу капитализма и фашизма, четем името на генерал Никола Топалджиков. Но костите на родения в Русе на 13 март 1875 година достоен българин не се намират под паметната плоча, защото той, както и много други български синове, няма гроб.

Кой всъщност е генерал Топалджиков? За да си отговоря на този въпрос, трябваше да посетя няколко музея, да прелиствам юбилейни албуми и исторически книги, да се вглеждам в семейни снимки.И така, малко по малко, въпреки бариерата на изминалите години и оскъдността на данните, в съзнанието ми се очерта житейският път на храбър българин, заел достойна позиция в едни от най-драматичните години от историята на България.

1905 година. От Петербург за България пътува напет млад офицер с открит поглед и оформени по модата мустачки. Но не само юнашката външност е причина за неговото самочувствие. Младият човек бърза към своята родина, за да й служи със силата на знанията си, с честността и пламенността на духа си. Нали този неспокоен дух го накарва да напусне родния си град Русе, за да се отправи към София, където на издръжката на заможни роднини завършва с отличие Военното училище.Подпоручикът е зачислен към Първи конен полк, а през 1902 година е изпратен да учи в Императорската Николаевска военна академия в Санкт -Петербург. А когато завършва академията със златен медал и му предлагат да стане преподавател тук ,той категорично отказва с думите: “Моята цел не е личната кариера като военен, моят стремеж е да служа на народа и отечеството си.”

А отечеството наистина се нуждае от хора като него. Още след завръщането си, вече семеен, е назначен първо като секретар, а по-късно като военен аташе в българската легация в Цариград Този енергичен българин прави впечатление не само с отличната си военна подготовка, но и с високата си обща култура, и  с тези си качества си спечелва много приятели сред английските и френските кръгове.

1912 година. Обявена е Балканската война и Никола Топалджиков е назначен за началник на разузнавателната секция в щаба на действащата армия. Той участва в разработването на Одринската операция, влага много жар и амбиция в работата си, защото чувства - тази война е справедлива. Дошло е времето всеки да покаже на дело какво може…

 ***

Разговарям за тези събития със сина на генерала Стефан Топалджиков, когото открих в София. Той е вече възрастен, но щом става дума за баща му, вълнението не пречи на логичността на мисълта му и в паметта му оживяват стари спомени.

 - В края на Балканската война баща ми, заедно с министър-председателя Стефан Данев, трябваше да замине за Русия, за да помолят руския император да разреши спора между съюзниците за някои зони от освободените територии. Обясними бяха радостните чувства на всички българи. Но те бързо бяха унищожени от престъпното безумие на цар Фердинанд. Баща ми много тежко изживя необходимостта да воюва срещу вчерашните съюзници на България. Той ясно виждаше бъдещата катастрофа…

 ***

И така у Н. Топалджиков, както и у много други българи, възниква тревожният въпрос: едно и също нещо ли са цар и народ, като служиш вярно на царя, правиш  ли добро на народа и родината си?Но времената са бурни, военният дълг изисква да е в първите редици, а не да се поддава на колебания. През Първата световна война Топалджиков командва Втори, а после Девети конен полк в Русе и с него извоюва славни победи. В края на войната е произведен в чин полковник и е удостоен с Народен орден за военна заслуга, военна лента с мечове по средата, военен орден „За храброст”, както и с чуждестранни ордени.Но тези отличия едва ли са го радвали много. България излиза с тежки рани от войните, алчната за власт и богатства буржоазия се е компрометирала и истинските патриоти се отвръщат от нея. На политическия хоризонт се задават демократичните сили.

Краят на 1920 година.  Правителството на Александър Стамболийски назначава полковник Топалджиков за началник на кабинета на Министерството на войната, а след това -за началник на генералния щаб на армията. Какви са основанията? Това са земеделският произход  на полковника, доказаните му качества на военен, симпатиите му към Русия, чийто възпитаник е. А най-важното е,че е повярвал на Александър Стамболийски, който призовава офицерите честно да служат на народа си.За началника на генералния щаб настъпват пълни с оптимизъм дни. Осъществила се е мечтата му да служи на справедлива кауза и да осъществи своите демократични разбирания за организацията на армията. Той премахва длъжността ординарец, която уронва личното достойнство на войника. С всички сили съдейства да се осъществят реформите на земеделското правителство и с тази цел често посещава Русе. А когато започва да се формира Военната лига - първата организация от фашистки тип у нас, Топалджиков е от малцината офицери, които твърдо застават срещу нея.

1923 година. Правителството има сведения, че се готви преврат от Военната лига. Стамболийски нарежда на  началник-щаба да размести офицерите с цел главатарите им да бъдат изпратени в провинцията. Топалджиков не само изпълнява нареждането, но и уволнява редица членове на лигата.Въпреки че като цяло взетите мерки не били достатъчно ефикасни, тъй като земеделското правителство подценявало опасността, полковник Топалджиков си спечелил яростната омраза на лигарите, особено на тези, чиято военна кариера  прекъснал.Те започнали да се стремят да го злепоставят. Славейко Василев, един от фашистките главатари, който същевременно се представял за верен приятел на Стамболийски, започнал да доносничи срещу началник-щаба. На клеветите полковникът отговорил, като си подал оставката и предупредил министър-председателя, че Сл. Василев ще му вземе главата. За съжаление, неговото предсказание се сбъднало. При уволнението си Н. Топалджиков бил произведен в чин генерал. По подобен начин членовете на Военната лига успели да отстранят и други верни на Стамболийски военни и си разчистили пътя към преврата.

 ***

- Въпреки че баща ми се оттегли от военна служба, фашисткото правителство започна терор над него и над цялото ни семейство  - разказва Ст. Топалджиков. -Защото не беше тайна , че баща ми симпатизираше на идеите на земеделците и на Русия. Наричаха го руски шпионин, заплашваха го.  В своето варварство стигнаха дотам, че изтриха образа му от една батална картина, намираща се във Военното министерство.

17 април 1925 година. Ген. Топалджиков и неговият боен другар и съмишленик ген. Гаврил Личев са арестувани и откарани в казармите на 6-ти пехотен полк в София. Близките им се явяват при цар Борис и при началника на  столичния гарнизон ген. Лазаров, за да се информират за съдбата им и получават уверение, че „от главите на двамата генерали няма и косъм да падне.”

След 20 дни арестуваните са интернирани в Кюстендил и настанени в хотел „Драгоман”. Оттам в полунощ на 8 срещу 9 май по време на преднамерена блокада в града лакеи на фашистката власт откарват  с кола двамата генерали и ги убиват в местността „Дервент”. Труповете са захвърлени край пътя, но предизвикали недоволството на населението и кметът на Кюстендил поискал да бъдат прибрани. Под натиска на приятелите  на ген. Топалджиков в чужбина властите произвели следствие.  Но за да прикрият злодеянието, водещите разследването сменили пръстените на двамата генерали, върху които личали имената им, с калаени, обявили лицата за неидентифицирани , убийците за неизвестни, а генералите - за безследно изчезнали .Така историята на фашисткото господство се попълнила с още една мрачна страница. А генерал Никола Топалджиков остава пример за честност и вярност към народните интереси, въпреки жестоките превратности. Остава сред вечно живите имена на загиналите за свободата на народа.

В. „Дунавска правда”, 13 март 1984 г.