МЕЖДУ УСОЙНА И ТОРИЩЕ

Владимир Луков

Бях девет-десет годишно момче, когато баща ми, Бог да го прости, сполетян от беднотията си на прокуденик от Егейска Македония и от съдбата на мама да осакатее след три цезарови раждания - едно от които  несполучливо, -  ме спазари през 1959 г. да паса три крави и един вол в махала Долни Дупини, Тревненски Балкан, от празника на светите братя Кирил и Методий до „празника на свободата „Девети септември” срещу храна, четиристотин лева тогавашни пари (четиридесет сегашни), един кат шаячни дрехи и една ученическа шапка за идващата нова учебна година.

Още на другия ден след пристигането ми в махалата, която носеше тогава и ново име - Долен Еневец, -  на зазоряване, чорбаджията, дядо Стою, ми даде наставления.

- Ще натирваш кравите все по този път нататък… Все на изток… Ще стигнеш до плитък дол. Пътят оттам извива, ето така, на север, прехвърля дола и се губи в Торище - пасбище, на което не му се вижда края… Нататък… На запад… Ала ти с кравите -  все по гърба му, пряко нагоре, на север. После над Торище ще се разкрие Усойна, гъста дъбова гора на запад, докъм Царева ливада, а на изток, към Билкините и Килифарево, е букова. Хоризонтът над нея пламти в синьо. И на нея не й се вижда края. Е, като стигнеш там, между Усойна и Торище, там пашата е обилна, има дълбока трева, примесена с детелина. Там ще пасеш кравите и ще внимаваш като напече Слънцето да не заспиш. Айде, тръгвай сега…

Подкарах говедата. Три крави и един вол. Но щом излязохме от двора, те сами тръгнаха по пътя. Пред кравите вървеше волът, Тошко. След него Павлина, а след нея другите две, една по една…

Нямаше мисли в главата ми. Чувах пойните птици. Наблюдавах как по двата високи бряга на пътя се спускаха дълги лепкави треви и как сълзяха води. Беше края на май. В нозете си виждах открита гладка скала и стичаща се по нея тънка като слюда вода. Отгоре, над бреговете, прорастваха дървета. Те сплитаха клони над пътя. Вървях като през тунел, тъмен, хладен. От време-навреме поглеждах встрани, опитвах  да видя Тошко отпред.

Не след дълго кравите спряха. Последната вдигна опашка и се изходи току пред мен. Вдигна се пара, лъхна мирис. Погледнах отново встрани. Тошко и Павлина, които бяха с млечнобели кожи, сега изглеждаха целите облени в злато. Побягнах напред. Малко преди да стигна до Павлина спрях като замаян. Изгревът нахлу в очите ми, огромен. После сам се отдръпна. Блесна в тревите пред мен и се разпиля в росисти отблясъци. Всичко се къпеше в златна светлина. Клоните на дърветата, които се сплитаха все още над мен и докосваха сега гърба на Павлина, бяха целите в злато. Листата светеха като малки Слънца.

Помня още, че имаше миг, в който сведох глава. Тогава видях огромна лилава топка пред мен. Нищо друго не виждах. Не смеех да мръдна. Мълчах. Всичко сякаш беше смълчано заради мен. Постепенно започнах да проглеждам през топката. Видях лилави треви. Всичко плуваше в лилаво. Кожата на вола стана лилава. После видях как той, извърнал глава към мен, ме наблюдава. Сякаш искаше да ме заговори. Главата му стана изящна. Виждах добре дясното му око и се вгледах в него. Потънах в него. По тялото ми се разля топлина. После видях всичко в синьо. Листата на дърветата станаха сини. Тревите - сини. Слънцето пилееше светлина във всички оттенъци на синьото. Тъмносини бяха бреговете на пътя.

После изведнъж се почувствах като изхвърлен от окото на вола. Стъписан, стоях вдясно от него. Видях как прави с левия си преден крак крачка напред и изневиделица ме перна по лявата буза с върха на опашката си, а окото му сякаш намигна… „Да тръгваме!”… И тръгнахме. Бавно. Още по-бавно аз. Изчаквах другите крави. И те кротко поспряха за миг два, омаяни от Изгрева.

Минахме после през нов, много по къс, но по-дълбок тунел. Бучеше в дъното му поток. После отвъд него на десетина крачки разтвори обятия Торище. Докато минавахме през втория тунел, мислех, че ще има отвъд тунела разхвърлени купища оборски тор, каквито бях виждал по източния край на нашето село. Нямаше такива. Виждах нагоре - на север, и встрани -  на запад, късо подстригани треви. Блестяха в цветисти роси. Кравите кротко вървяха, ала от време-навреме навеждаха пътьом глави и завъртваха към устите си с дълги езици сравнително по-високи сочно-зелени треви. Възлизахме. Скоро видях върхарите на Усойна. Над нея наистина, както каза дядо Стою, Небето пламтеше в синьо.

Впрочем, него ден тази дума „Усойна” ме подплаши. Още с излизането й от устата на чорбаджията, видях сякаш гората в нея. И влязох сякаш в нея самата, в самата дума „Усойна”. Влажна и студена тъма ме обхвана - нищо друго не виждах, освен тъмни дънери и змии усойници, пълзящи около тях. Ето защо, когато наближихме с кравите гората, минах пред тях и ги спрях да пасат на стотина метра от нея. Забелязах обаче, че на Тошко не му стана добре. Беше изправил глава, стоеше и гледаше към гората. И кравите след него се загледаха в нея. Стори ми се после, че ме упрекват. Не им харесваше решението ми да ги държа далеч от дълбоките сочни треви. Затуй отстъпих десетина метра. И те започнаха да пасат, настъпвайки бавно към мен. По-късно отстъпих още двадесетина метра. После, оттам, решително започнах да ги държа на около петдесет метра от гората. И те сякаш се съгласиха с решението ми - кротко пасяха в отредената им от мен ивица на широчина. А на дължина - докъдето искаха. Ала и те сами не отиваха повече от двеста-триста метра съответно на изток и на запад. В далечината на тия посоки тревите не бяха обилни.

Когато Слънцето се вдигна две копрали над хоризонта, стана топло и усетих как тялото ми се отпуска. Чезнеше напрежението в душата ми. Кравите пасях кротко. Наблюдавах ги. Заслушвах се в песента на птиците. Отправях от време-навреме и поглед към цялата мера Торище. Тя полягаше на юг дъгообразно, напомняше огромна подкова. Всъщност напомняше ми Бог баир, но в други размери, десеторно по-голям. На места Торище беше осеяно с ниски габърови туфи. Приличаха в далечината на скупчени хора, удари ли го на сладка приказка. Листата на близките туфи блестяха в майска резеда. Между тях имаше както високи, с изострени като хурки върхове, така и ниски, без остри върхове, но с широки поли отдолу. Когато бягах да завърна кравите ту от изток, ту от запад, габъровите туфи се завихряха като дервиши в танц.

Към десет и половина (тогава отчитах времето ту по дължината на сянката си, ту по височината на Слънцето) стана много топло и уютно. Росата я нямаше. Прииска ми се да седна (краката ми бяха измалели) и седнах. После започнах да наблюдавам тревите около себе си без да изпускам от полезрението си кравите. Виждах най-различни треви. От тези, които населяваха Бог баир, виждах само садината. Дадох си дума (но и тъй я зарязах), че трябва да науча имената на всички треви по Торище. Разбира се, научих някои от тях - най-вече билките. Проучвах и кравите. Най-много се вглеждах в главата на Тошко. Проучвах изкъсо и Павлина. Върховете на нейните рога бяха отрязани. Миналото лято с тях - каза ми в деня на пристигането ми чорбаджията - тя е изкормила магарето и затова сега рогата й стърчат напред отрязани. Налагаше се да ги довършвам с поглед. Бяха различни от тези на другите две крави и на Тошко. На Павлина рогата отиваха успоредно напред и загатваха да се завиват като краваи нагоре, а на другите две крави и на вола - встрани, леко извити. По Павлинините рога после започнах да разпознавам характерите на всички крави, които срещах по мерите на Дупините - коя е бодлива, коя не. Иначе Павлина беше с най-бяла кожа. Косъмът й беше млечнобял, със златист оттенък. Пуста и опустяла крава, като че ли сега я виждам.

***

Не съм забелязал, че съм полегнал на левия си лакът и че вече се задявам със Слънцето.

Обичам да примижвам срещу него и да го виждам как нахлува в мен. Разбира се, само дотолкова, доколкото му позволявам. Не съм сигурен обаче, когато аз се задявам с него, дали то не се задява с мен. Защото усещам, че щом затворя очи, започва да ме гъделичка по носа. В такива случаи ме принуждава да кихам два-три пъти поред.

Казвам му сега:

- Обичам те Слънце!

- И аз те обичам!

- Обичам те, казвам ти, защото само ти идваш навсякъде с мен и си винаги едно и също, дори когато съм далече от дома.

- И ти си навсякъде с мен един и същ.

- Ти и Небето, където и да отида, винаги сте едни и същи, дори когато облаците ви крият. Погледна ли към вас, знам, че съм у дома, без да съм у дома. Благодаря ти, Небе, благодаря ти, Слънце!

- И ти си един и същ… Дори когато правиш бели.

- Бели ли? Това мама го казва, не ти. Какви бели мога да сторя на теб!

***

Изричам това, ала ето, сещам се за кравите.

Извръщам глава на запад, виждам Павлина - нахлува в постъпа към Усойна. И другите две крави вървят натам, вървят малко встрани от нея. След тях и Тошко пристъпва на няколко метра встрани и назад от тях.

- Павлиноо - виквам й, -  ъйсс, върни се!

В същото време ставам с копралята и хуквам към нея. Изкарвам я от постъпа към Усойна и я натирвам обратно към Торище. Виждам обаче, как и другата крава вече нахлува встрани (черната, не помня името й). Изкарвам и нея, ала и третата вече нахлува, бялата с огромни кафяви петна (и нейното име не помня). Тошко вече наближава, но виждам, че не той, а Павлина отново нахлува в Усойна. Боже, коя да завърна! Бягам - завръщам ту едната, ту другата, ту третата… А и Тошко вече навлиза в Усойна… Сърцето ми тупти, ще пукне… Крещя, викам - ъъъйсс…назаад… назаад… Изнемогвам. Заплаквам. Рева колкото ми глас държи… Падам в дълбоките треви пред Усойна. Още по-силно рева… Тръшкам се в Земята… Бия я с юмруци… Всичко в душата ми се свива като в точка, притъмнява…

***

- Хей, момче, защо ревеш? - чувам глас, който сякаш из от сърцето ми идва.

-  Кра… кра… кравите… -  хлипам, но и чувствам -  топлина се надига у мен…

 - Не плачи, голямо момче си вече, кравите сами ще се върнат. Стой тук и ще видиш - те сами ще се завърнат. Постой!…

Чувам тези думи, така ги чувам и така ги възприемам, че заедно с тях сякаш Слънцето нахлува в мен и ми става още по-топло и ведро. Сълзите ми стихват. Опитвам да гледам през тези, които са в очите ми и виждам в тревите нозе на човек. Боси, обути в съвсем рехаво изплетени сандали. Търкам очи, за да ги видя по-добре. Гледам, ала не успявам. Пак търкам очи с две ръце и пак гледам, ала пак не успявам да видя нозете. Все докато върша това, чувам и тези думи:

- Следващият път, когато кравите отново навлязат в гората, не се страхувай, влез с тях в Усойна.

Чувам тези думи откъм гърба си и затова извръщам глава назад и нагоре, за да видя човека в лицето, ала вместо него, вместо лицето му, виждам Слънцето. Странно! Не ме заслепява. Пълни със светлина и спокойствие душата ми…

Не помня колко време съм бил в това състояние. Бил съм, както усещам сега,  в състояние на забрава… А после… После неусетно съм заспал…

***

Ала сега усещам нещо по бузата ми… Усещам топла, влажна и същевременно лепкава милувка, плътна милувка -  главата ми улита встрани. А и тялото. Събуждам се. Гледам Небето - миг, два. После извръщам поглед косо и виждам главата на Тошко. Виждам по-скоро влажната му муцуна и ноздри. А сега и езика му виждам -  отново ме близва… Рипвам… Очите му виждам… Излъчват кротост и топлина…

***

Мина кажи-речи седмица откакто се случи това, откакто бях пастир в Дупините. Кравите през това време нито веднъж не направиха опит да навлязат в Усойна. Пасяха кротко и се вслушваха във виковете ми. Мислех дори, че те никога повече няма да влязат в Усойна. Ала ето, след седмица време, случи се.

Слънцето пак така, беше прекрасно, а Торище - любвеобилно. Към обяд обаче то така силно напече, че чувствах вече в себе си желанието на Павлина да тръгне към Усойна. Мухи я жилеха и тя кръстосваше, биеше с опашка корема и гърба си. Въртеше глава, извивайки я ту наляво, ту на дясно, за да прогони мухите, и гледаше жадно Усойна. После и другите крави започнаха да вършат същото, а и Тошко - същото. Дойде и моментът, в който Павлина тръгна. Започнах тогава да се двоумя дали да я завърна. Извиках й даже да се върне назад, ала тя не склони, не се подчини. Вървеше. Тръгнаха после и другите две крави. И Тошко тръгна. Съобразих, че е най-добре да вървя плътно след Тошко. Надявах се кравите да не се отдалечават от него. Така и стана. Така навлизахме в Усойна…

***

Вървя малко встрани и косо назад от вола. В ниски храсталаци се препъвам. Виждам как стават все по-гъсти и все по-високи. Волът напредва, а аз изоставам, препъвам се… Храстите - някои от тях са бодливи - бодат, дърпат ме за ризата, забиват бодли в голите ми ръце… Виквам - чакай, Тошко!… Обаче в същото време виждам как волът се кефи от това, че храстите жулят врата, корема и гърба му… И… прогонват мухите… Виждам и как стремително върви… Боже, опитвам да намеря пролука измежду храстите, навеждам се, не ми се иска да изостана, а и страх ме обхваща… Кожата по ръцете ми става на блънди, настръхва. Удрям го сега и аз като вола - с ръце предпазвам от храсталаците само очите си. Ето така - свивам юмруци заедно с копралята малко напред пред очите си. Лактите ми са встрани, а копралята в долния си край е между краката ми. Вървя. Обхваща ме тревога - виждам само задника на вола. Ускорявам ход - не ми се иска да го изпусна из очи… Ала на, не го виждам вече, виждам само огънатите зад него храсталаци - вървя през тях, а те се изправят и ме шибат в лицето… Забавям ход, ала сега бездруго все по-изправени ги сварвам. Боже, виквам, загубих се…

***

Не се отказах обаче да вървя. Не можех да си позволя да не вървя. Между храстите започнаха да се явяват и високи габърови дървета. После -  дъбови. После храстите започнаха да чезнат, а дърветата да се разреждат. После напред, в далечината между дърветата видях вола. Стоеше. Чака ме - помислих. Встрани на няколко метра от него видях и млечно-бялата кожа на Павлина. И тя чакаше. Когато ги понаближих тичешком, тръгнаха. Потърсих с поглед встрани и другите две крави - видях ги. Вървяха сега всички кажи-речи в една редица по на два-три метра една от друга. Само аз вървях до вола косо и следвах задницата му. Всичко наоколо бе сенчесто, но и някак особено осветлено и хладно. Дърветата ставаха все по-дебели и все по-нарядко се разполагаха. Никакви храсти и треви нямаше отдолу. Имаше само гнили и тук-там сухи, опърлени от миналогодишното Слънце дъбови листа. Виждах и гъби. Да сме вървели така -  има-няма - около половин час.

***

Напред започва да просветлява. Виждам разкошни дъбови листа - висят ниско над злачни треви. Кравите се провират през тях. Провирам се и аз малко встрани от Тошко. Нахлувам сега в росисти треви високи до кръста ми. В сянката на високи дъбове сме. Напред… Напред всичко се къпе в златна резеда. Стоя замаян. Опива ме мирис на цъфтящи треви и билки. Напред, до около триста-четиристотен метра, погледа ми достига до златисто-зелена феерия от дъбови листа. Опитвам се да я обхвана с поглед отвсякъде - не успявам. Щуква ми да пристъпя напред, но заедно с това - да погледна и кравите. Поглеждам ги. И те стоят, но не като мен, замаяни, а по-скоро -  преизпълнени с благоговение. Главата на Тошко се пълни с изящност (за втори път я виждам такава). Приисква ми се да я погаля, да я прегърна, да я целувам… И тръгвам вече да сторя това… Но виждам и това -  главата на Тошко заканително започва да накланя рог към мен… Стъписвам се. Отстъпвам с крачка. Сега виждам главата му как изтяга муцуна напред… И чувам… Мууу…. - продължително, много продължително и постепенно усилващо се мучене…

***

Като спря мученето си, Тошко извърна глава към мен и ме погледна сякаш с тъга и умиление; искаше сякаш прошка от мен. Тогава тръгнах към него и прегърнах за миг-два голямата му бяла глава. После започнах да го милвам по челото. Забелязах обаче, че и Павлина искаше да стори същото, защото тръгна към нас. Тръгнаха към нас и другите две крави. Тогава реших да се отдръпна от Тошко на няколко метра и го сторих. Кравите една по една доближиха муцуни до неговата и сякаш мълчаливо започнаха да се съветват. Няколко минути се съветваха. После Тошко излезе малко напред, където сянката на високите дъбове беше рехава, а тревите по-ниски. Наведе глава, но не завърна с език към устите си нито стръкче трева. После тръгна по протежението на рехавата сянка. Тръгнаха след него и кравите. Тръгнах след тях и аз… Вървях, но и оглеждах поляната, в която бяхме навлезли. Слънцето просветваше зад върхарите на дъбовете откъм юг и обливаше поляната и отсрещните дъбове с обилна златна светлина. Съобразих така, по Слънцето, че вървим на изток. Наложи се така, вървейки, да съобразя, че поляната е силно изтеглена като елипса. Големият й диаметър беше в посока запад-изток, а малкия - юг-север. Към края й, на изток, забелязах огромен самотен дъб с ниско спущащи се клони. Кравите тръгнаха към него. Колкото повече го наближавахме, толкова по-масивен и по-разкошен изглеждаше той. Заприлича ми отдалече на църква. В короната му се оформяха няколко кубета - едно по-високо, централно, и три по-ниски встрани.  Виждах високото кубе и двете странични проектирани в лазура. Целият дъб блестеше в златна резеда. Пред него в далечината на изток се издигаше висока букова гора. А когато стигнахме съвсем близо до него, тогава той ми заприлича на огромна шатра. Листата му бяха големи, златисто-зелени отгоре, а отдолу - тъмно-зелени и рехави по къдравите си очертания. Тези очертания са особени, придават особена, загатваща сякаш нарочно скроена форма на дъбовото листо.

***

Пръв пред дъба спря Тошко, а до него, но малко встрани и назад се подредиха кравите и някак в мълчаливата си природа още повече се умълчаха. После Тошко наведе напред глава и започна да се провира между клоните в сянката на дъба, а след него и кравите по същия начин. Влязох под дъба и аз. Отвътре наистина изглеждаше като шатра. Радиусът й беше не по-малък от 7-8 метра. Дебели и мощни клони се протягаха дъгообразно встрани. А стволът на дъба беше огромен и загатваше отдолу разклонените си корени. Там, между тях, се оформяха кресла. Прииска ми се да седна в някое от тях и седнах в това, което намерих за най-удобно. После наблюдавах как кравите и волът започнаха да се заоглеждат и натаманяват в пространството под дъба и налягаха по земята така, че всяка от тях можеше да гледа в очите другите. Така и започнаха да преживят. А най-странното, което ми се стори тогава е това, че и моето кресло беше ориентирано към тях така, че и аз можех да ги гледам в очите. После, като ги гледах как те се споглеждаха и как поглеждаха към мен, стори ми се, че започнаха да ме одумват мълком. А още по-странно бе за мен това, че и на мен ми се прииска тогава да се включа в техния разговор. Обаче, в момента, в който опитах да сторя това на глас, те престанаха да ми обръщат внимание.

***

Омръзна ми да стоя в креслото и излязох от шатрата към страната, където тя хвърляше прекрасно осветлена от тревите сянка - малко на север-североизток. Там тревите бяха все още хладни, но и сухи; нямаше роса по тях. С крака ги принудих да полегнат в пространството, което прецених, че е много удобно за сядане и лягане, после седнах и започнах да свирукам. Все по същото време смъкнах и торбата от рамото си; винаги я смъквах от рамото си само тогава, когато наближаваше да обядвам. Такова наставление ми бе дал чорбаджията, и аз го изпълнявах, защото подозирах, че ако я смъкна от рамото си, наистина мога да я забравя някъде и да остана без нея. Впрочем, по някое време почувствах глад и реших, че трябва да хапна. В торбата си както винаги имах крайщник хляб, глава лук и парче балканска сланина с кожичка отгоре, а също и дървена солница, пълна със шарена сол. Носех - кога на кръста си, кога в торбата си - и една алуминиева манерка с вода. Когато понечих да извадя обяда си така, както бях полегнал на левия си лакът, чух зад себе си тих и някак, както ми се стори тогава, много нежен мъжки глас:

- Е, момче, тук си вече…

Обърнах се косо нанагоре и видях, проектирано от погледа ми в лазура, мъжко лице с прекрасни светлосини очи. Гледаха ме с невероятна (и до сега за мен) слънчева любвеобилност…

- Е, тук си вече, в Усойна, а се плашеше от нея? -  каза човекът и сякаш изпълни не с думи, а с гласа си цялото ми същество отвътре: в такава особена и някак в извън човешка естествена пълнота и широта се почувствах; всяка клетка от тялото ми и всяка фибра на душата ми сякаш се разтвори и разшири отвътре.

Нищо не отговорих, гледах го в очите и ми се стори, че тези очи с тази тяхна любвеобилна и всепроникваща усмивка знаят всичко за мен, абсолютно всичко.

- Искаш ли да поседна до теб?

- Искам -  казах, ала не съм сигурен сега, като възрастен, дали на глас казах това.

- Ето - рече, -  сега…

И докато сядаше, забелязах изящната му глава. Бе с черна коса, леко, съвсем леко накъдрена по повърхността. Изящен беше и профилът на лицето му - излъчваше мека слънчева светлина. Ризата му беше бяла и някак пенлива по повърхността на плата като току-що надоено козе мляко. Кройката й беше обикновена, селска; с изрязана като лента яка около врата. И сега я виждам -  памучна риза от домашно тъкан плат, от онези селски ризи, които колкото повече ги носиш и переш, толкова по-бели и по-пухкави стават. А и панталонът му беше от домашно тъкан памучен плат, боядисан уж в тъмно синьо, личеше по шевовете, ала избледнял до матово светлосиньо. Забелязах, че беше обут в летни велурени обувки, и щом забелязах това, моментално попитах:

- Защо не си обут със сандалите?

- Оставих ги на Небето -  рече и лицето му грейна като Слънце пред мен с леко провокираща усмивка.

- На Небето!?

- Да.

- Аз… не виждаш ли?… Голям съм…

- Да, виждам, че си голям, стана голям след онзиденшния рев… Видях как порасна.

- Аз… аз тогава… за първи ден…

- Да, естествено е да ти се случи това и трябваше да се случи, за да пораснеш. Така израства човек, когато е готов да порасне - с рев.

- Тогава… Добре тогава, защо ми казваш, че си оставил сандалите си на Небето, като знаеш, че съм пораснал?

- На Небето ги оставих - рече. - Имам у дома много висок сайвант, та на една от гредите му, на гвоздей забит в нея, окачих сандалите си да ветрят. Сайвантът е на два етажа - долният служи за яхър, а горният за сеновал. Та, на втория етаж, който е просветлен от всички страни, за да може да диша и да пръхне фия, който събирам лете и с който зиме храня конете, та на втория етаж на сайванта, викам Небе…

- А откъде разбра онзи ден, а и днес, че съм тук?

- Как откъде! От мученето на Тошко разбрах…

- Че къде живееш? Тук някъде ли?

- Не. Не тук. Оттатък Усойна живея. В Билкините…

- Оттатък Усойна!?

- Да.

- Тя… тя не е ли безкрайна!? Дядо Стою ми каза, че е безкрайна…

- Безкрайна е, но само за човек, който живее отвъд нея…

- Че кой може да живее в нея!?… Не ми ли каза, че живееш оттатък Усойна!?

Като попитах така, объркано, човекът с прекрасното лице и с още по-прекрасните лазурно-сини очи, така ме погледна, че сякаш докосна с очите си съкровените дълбини на сърцето ми и отново видя всичко в него - без остатък. Така ме видя отвътре, че потръпнах. Но после, след миг-дава, лицето му пак грейна, а очите му засияха пред мен във великолепна слънчево-синя светлина. И сякаш така, с тази светлина, мълком ми каза, че ме познава такъв, какъвто съм от отдавна, от твърде отдавна, от преди сякаш да се родя. Все в същото време същата тази усмивка ми върна куража и продължих да питам объркано:

- Не успях да разбера в Усойна ли трябва да живее човек, за да й вижда края, или отвъд Усойна, за да й вижда безкрая?

Попитах това, но ми се стори в него момент, че не аз, а някой друг из от мен формулира този въпрос, а той отговори:

- Може и обратно да попиташ - в Усойна ли трябва да живее човек, за да й вижда безкрая, или отвъд нея, за да й вижда края! Обаче, по-важно е да знаеш откъде започва безкраят…

- Откъде започва безкраят? -  попитах тутакси.

- От теб, от сърцето ти.

- И дядо Коле ми каза същото.

- Казал ти е дядо ти, истината ти е казал, само дето не ти е казал, че и до днес не е успял да разкрие тази истина в сърцето си.

- А ти разкрил ли си я?

- Разкрил съм я. Тя е моя истина, ала е и на всеки друг, лично негова е, и затова трябва всеки сам да я открива и разкрива. Ти сам трябва да се научиш да откриваш в сърцето си мястото, откъдето започва безкраят.

- Сам да го откривам!?

- Да.

- А защо? То не е ли постоянно в мене, в сърцето ми!?

- В тебе е, в сърцето ти е, но и в теб то мени положението си, затова и постоянно трябва да полагаш усилия да го откриваш.

- Аз… аз веднъж го открих.

- Къде? - попита той с почуда, ала и с усмивка.

- На Бог баир. Открихме го заедно с Хюсеин.

- И аз съм го откривал там, ала сега то не е там. Сега е тук…

Като каза това, у мен веднага се породи следващия въпрос и щях вече да го попитам откъде знае къде се намира Бог баир, ала на, изневиделица пред нас се яви един великолепен бял кон, толкова бял, че млечно-бялата кожа на Павлина стана в очите ми мръсно-бяла. Тогава възкликнах:

- Яя, я какъв бял кон! Я… как ме гледа! Като човек ме гледа!

- Като кон те гледа -  рече човекът и добави като се обърна към коня. -  Нали, Пегас!

И конят, гледайки ме в очите, кимна глава утвърдително.

- Я… -  възкликнах отново, без да свалям очи от очите на коня, - твой ли е този кон?

- Мой е - рече. - Долетях с него тук, щом чух мученето на Тошко. И онзи ден, когато ревна, долетях с него. Чува се мученето на Тошко чак в Билкините, и твоя рев се чу там. Знаеш ли коя дата сме днес? -  попита ме някак внезапно той, докато аз и конят му се гледахме един друг.

- Не знам -  отговорих и веднага на своя ред попитах: -  Как се казваше конят?

- Пегас -  отговори той и додаде. -  А коя година сме?

- 1959-та -  рекох и продължих като на себе си. -  Пегас - чудно име! И моето куче на село има чудно име - Хектор, много го обичам.

- Сигурен ли си, че сме 1959-та?

Вдигнах рамене, а той продължи.

- А знаеш ли кога си роден?

- Знам. В деня на Христо Ботев, на втори юни.

- Тъй, и не знаеш, че днес е втори юни?

- Не. Щях да броя дните до рождения си ден, ала забравих да ги отбелязвам всяка сутрин на копралята с резки.

Говорех така с човека, ала все в очите на коня гледах. И той гледаше в моите. Проучваше ме щателно. И ту поклащаше глава одобрително, ту неодобрително в процеса на разговора ми с непознатия, ала вършеше това не на нашия български мним език, а на своя си конски език, който всъщност е нормалния мним език за всички хора по света, освен за българите. После забелязах, че човекът стана и се приближи до коня. Тогава и това забелязах, че на гърба на коня има седло, а встрани - торба, която после той вдигна нагоре, за да я вземе, а тя се превърна в гледката ми на малко бяло облаче в лазура.

- Ела сега тук, по-насам, на по-хубавата сянка, че Слънцето скоро ще ни отнеме тази… Ето, тук ще похапнем…

- Не съм гладен -  рекох и отново се вгледах в очите на коня, а пустия му кон сякаш ми каза: „Не ти вярвам.”.

- Е, сега не си гладен, но преди малко изпитваше глад; така е, случва се със всеки, който се намери по границата на безкрая. Но после свиква с тази граница и огладнява.

- Коя граница?… Безкраят има ли граница!?… Къде е тази граница?

- Има. Тук е, в теб е, между теб и коня е, но е в теб и в него е, във вашите сърца е, невидима е. Затова си говорите с коня и се разбирате мълком.

Докато разговаряхме така, мълком, с коня, а гласно с човека - видях как той извади от торбата си повит като бебе в бяла пелена обяд. После разгъна пелената върху тревата така, че видях обяда му -  половин бял и бухнал като пролетна месечина хляб, с препечена кора отгоре, сякаш не във фурна, а на Слънце е печен. После видях как извади от торбата си и отвори една сребриста тенекиена кутия - в нея имаше бяло саламурено сирене. Отчупи комат хляб, сложи бучка сирене отгоре му, и ми го подаде с думите:

- Ето, вземи…

- Готвех се да откажа още докато казваше това, ала той така доверително и настоятелно ме погледна, че се отказах от намерението си начаса. Взех подадения хляб, а конят, забелязах, одобрително започна да кима.

Никога не бях ял толкова вкусен бял хляб с толкова вкусно и сладко осолено сирене. У дома все не достигаше брашното за бял хляб: мама го смесваше със царевично брашно и трици. А за сирене - да не говоря, от време-навреме ядяхме. И на чорбаджията изглежда не му достигаше бялото брашно и сиренето, та затова чорбаджийката, баба Стоювица (Гана се казваше, но навсякъде тогава по Балкана жените носеха имената на мъжете си) туряше в торбичката ми винаги и само комат черен хляб, парче балканска сланина и глава лук за обяд. А най-странното, което забелязах и което ми се стори тогава като странно, е това, че човекът отчупи комат хляб и започна на части да го подава на коня. А конят колчем лапваше и сдъвкваше хляба, толчем по няколко пъти поред му се покланяше с благодарност. Тогава попитах учудващо:

- С хляб ли храниш коня си?

- Да -  отговори той, - но само когато сме заедно с него по границата на безкрая, инак го пускам с другите два коня да пасе свободно по небесните ливади лете, а зиме и трите ги храня със сух фий.

- Имаш още два коня!?

- Да.

- И те ли са бели?

- Не. Единият е чер, арабски кон, с черна като къклица грива и опашка, а другият е алест, със слънчева грива и русолява опашка.

- А как се казват?

- Черният - Буцефал, а алестият - Росинант.

- И къде са сега?

- В Билкините. Имам над Билкините една небесна ливада пълна със сочна детелина…

- Не се ли шегуваш с мен?

- Не. Защо?

- Защото по Земята има само земни ливади.

- Тъй ли? А къде се намира Земята?

- Другарката ни каза, че Земята е небесно тяло и че заедно със Слънцето се намира в Кумовата слама.

- А къде е Кумовата слама?

- На Небето. Казва се още Млечен път.

- Е, щом Кумовата слама е на Небето, значи и Земята е на Небето. Така ли е?

- Така е.

- Значи и по Земята има небесни ливади?

- Има, ама… Има -  рекох и продължих. -  Виж, и тази поляна е небесна. Виж я! Толкова красива я видях, когато навлизахме с кравите в нея, че ако те бях срещнал по-рано и знаех това, което сега ми каза, веднага щях да кажа, че е небесна.

- Небесна е -  рече той и продължи. - Тук, в западния край на тази небесна поляна имам небесна нива. Засята е с фий, който сега пуска шушулки. Скоро ще го кося, ще го оставя да се изсуши на Слънце и ще го прибера на Небето, за да има на зима какво да ядат конете ми.

- А кога яздиш другите два коня?

- Не ги яздя. Нямат ездачи. Ползвам ги от време-навреме като впрегатни коне, особено когато се налага да прибирам фия на Небето, а те ми се сърдят, искат да си имат свои ездачи.

- Че няма ли в Билкините момчета като мен!? Или по-големи, които да станат техни ездачи и да се грижат за тях, тъй както ние, момчетата, от нашето село се грижим по пионерско поръчение за по един кон от кооперативната конюшня? Знаеш ли, и аз си имам кон на село, ала сега друго, по-голямо от мен момче се грижи за него и го язди.

- А ти яздил ли си го?

- Яздих го веднъж, но когато другите, по-големите момчета, препуснаха вкупом с конете си напред, страх ме хвана да го пришпоря, а той като видя, че хергелето му се отдалечава твърде много от нас, удари го на такъв галоп в подножието на Бог баир, и такава фурия беше в гривата му, че козината ми чак настръхна от страх и от кеф едновроменно. Ала на, когато достигнахме хендека, който обгражда нашето село от запад, за да спира пороите, които се стичат понякога откъм Бог баир, тогава конят изненадващо за мен реши да го прескочи и аз така политнах после над него и нанадолу, че, когато се намерих на земята, най-малко десетина пъти се търкалях презглава. И виж сега какво ще ти кажа. Вярно е това, което казват на село големите момчета, а то е, че когато паднеш от кон, не те боли толкова, колкото може да те боли, ако паднеш от магаре. При това конят спира, когато паднеш от него, а магарето - не. Магарето може и да те ритне. Моят кон спря тогава и ме погледна за миг-два със съжаление, но после хукна подир другарите си. Мен нищо не ме боля тогава, ала конярят, чичо Георги, повече не ми даде да яздя същия кон. Каза ми, че не съм бил още готов за него, нито той за мен, защото аз съм бил малък, а  конят - млад и буен. После ме назначи да се грижа за една стара кобила. Нея яздех понякога, но не изпитвах никакво удоволствие от язденето и затова тя не стана мой кон…

- Е, виждаш ли сега, защо не мога да намеря ездачи за другите два коня? Няма в Билкините такива момчета, а и моите небесни коне са особени, искат да си имат такива смели и опитни ездачи, които, ако решат да прескочат с тях каквито и хендеци да поискат, пък ако ще този хендек да е и Млечният път, да го прескочат без страх, но и без да падат от конете си.

- А до сега никой ли не е яздил тези два коня? -  попитах, но и забелязах, че Пегас закима странично с глава и бях заключил вече, че никой не ги е яздил, ала човекът отговори.

- Имаха си преди време ездачи, но вече, за жалост, не се раждат такива като тях…

- Кои, кои са били те? -  попитах припряно.

- Александър и Дон Кихот. Александър яздеше Буцефал, а Дон Кихот - Росинант. Всъщност, Буцефал, който заедно с ездача си Александър беше идвал по тия места преди, преди години, за да участва тук в бой с тракийски конници, и който по навик обича да се навърта покрай тази моя небесна ливада, за да пасе сочна трева от нея, беше хванат и язден пак преди време и от българския цар Иван Асен ІІ, ала за кратко. Царят беше стар. Не издържа сърцето му, когато коня се понесе като фурия от Царева ливада до върха над Усойна, който сега се нарича Цар Асеник. Там спря Буцефал, а царят падна мъртъв от него.

- А другите двама ездачи?… И те ли са умрели от това? -  попитах с трепет.

- Не. Никой не е умрял от това. Казах ти - царят беше стар. От старост умря цар Иван Асен II, ала и днес е жив. Живи са и другите двама ездачи, но вече не са между живите.

- Как така са живи, а не са между живите!?

- Така, живи са в душите и в сърцата на ученолюбивите момчета и момичета. Всеки от тях знае кой е Александър Македонски и кой е цар Иван Асен ІІ, а някои от тях като поотраснат в себе си научават и узнават кой е и Дон Кихот.

- Чакай, аз зная кой е Александър Македонски. Чувал съм от дядо за него. А от другарката зная за цар Иван Асен ІІ. Чакай, Александър Македонски е цар на македонците. Гърците след смъртта му се плашели от неговите статуи. Аз съм македонец. Дядо ми каза…

-  Хм, какъв македонец си ти?

- Как какъв!? Баща ми е македонец, дядо ми е македонец… Иди в село и питай за мен когото си щеш, веднага ще ти каже, че съм дете на македонец или най-малко това, че съм внук на Коле Македонеца. И ако искаш да знаеш, родното село на татко се казва Пателе, има две езера до него, образувани са от сълзите на дядо Господ.

- Тъй ли? Че защо е плакал дядо ти Господ над Пателе?

- Защото, дядо ми каза, че много мъка има в Македония, а и баба Фота ми показа това. Често плаче пред мама за Македония, най-вече за Петерско и за Пателе. Тя е от Петерско и никак не иска да й гният костите в Ценовските гробища, а „тамо, во Македония - каза през сълзи на мама -  тамо сакам да изгния”. Та, затова и дядо Господ е плакал над Пателе и Петерско, макар че, всъщност, мен да питаш, облаците плачат. От тях вали дъжд…

- Добре. Знаеш това, но знаеш и това, че си българин, нали?

- Зная. Мама е българка.

- Добре, но знаеш ли, че е време вече да тръгваш, защото можеш да замръкнеш с кравите в Усойна? А и те, виж ги сега, отдавна са излезли от шатрата, напасли са се вече с небесна трева и те чакат. Но чуй добре това, което сега ще ти кажа! Когато видиш, че Павлина започне да изпреварва Тошко, изтичай пред нея. Ще се яви там коларски път. Зад него, на запад, се разполага моята небесна нива. Пази Павлина да не влиза във фия и да не яде от него, защото, ако яде, бездруго ще умре. Стига й един път в годината да си похапва от него. А и косъмът й вече е златисто-бял. Втори път не бива.

- Защо ще умре? -  попитах учудено.

- Защото фият е предназначен само за моите небесни коне, а и сега той хвърля шушулки. Сега те набъбват и са нито зелени, нито зрели, затова е опасно да ги яде Павлина, ще се надуе от тях и ще умре, а ти няма да можеш да излезеш от Усойна, бял ден няма да видиш - голям золум ще сториш на чорбаджията си. Чуй добре и това! Като стигнеш пътя, Тошко сам ще тръгне по него на юг, а след него и кравите. Ще се движите така, все по този горски път. После Тошко ще излезе заедно с кравите от пътя и ще навлезе в гората. Не му пречи, не го натирвай да върви по пътя, който там, в гората, извива на изток, където тя от дъбова се превръща в букова. После, след десетина минути, ще излезете на Торище. А от там, знаеш вече, ще видиш Дупините. И още нещо. Докато вървиш по горския път, поглеждай встрани - ще видиш тук-там различни гъби. Набери от тях и ги занеси на чорбаджийката си. Тя обича да яде гъби и ще ти каже и покаже кои стават за ядене и кои не. После, когато искаш ще ги набираш, а тя ще ги готви. Баба ти Гана е голяма майсторка на гозби от гъби. Голямо ядене ще пада. Хайде сега, тръгвай!

- Чакай, чакай -  рекох. - Утре ще дойдеш ли пак?

- Не.

- А кога? В кой ден ще дойдеш, кажи ми, ще отбележа на копралята.

- Няма да дойда, а и твоите крави няма да навлизат вече в Усойна. Чорбаджията ти ще те праща и на други места да ги пасеш…

- Но…

- Какво, но?

- Искам да се виждаме с теб… И с Пегас.

- Не е сигурно дали ще можем да се виждаме.

- Защо!?

- Защото ми се налага да бъда едновременно на много места.

- Как така ще бъдеш едновременно на много места!?

- Така, с Пегас долитам винаги, когато някой като теб се загуби в Усойна.

- Но аз… Аз знам пътя.

- Знаеш го, но не си се научил още да го откриваш и да вървиш кротко по него, така, както Тошко умее. Време е да тръгваш сега. С ходене се открива пътя.

- Добре, чакай!

- Какво?

- Как се казваш?

- Радомир.

- А аз - Любомир.

- Добре, Любомире, да тръгваме! Ти на запад, а после от небесната ми нива -  на юг към Дупините, а аз на североизток -  към Билкините…

***

Изпълних всичко, което ми каза човекът с име Радомир. И нищо особено не ми се случи по пътя, освен… Освен… Не зная как да го опиша… Освен гледката, която се яви точно тогава, когато успях да изпреваря Павлина и да я заставя да тръгне след Тошко по коларския път, който навлизаше в гората от север на юг и който се протягаше сред поляната в същите посоки.

Тогава именно -  като видях, че и другите две крави тръгнаха кротко след Павлина и Тошко - тогава погледнах на запад, за да видя небесната нива на Радомир. Видях фий дълбок до гърдите ми. Тъмно-зелен, надиплен на валма-на вълма. Като тъмни морски вълни прииждаше към мен. Не бях виждал море до тогава. Слънцето беше на икиндия и трудно виждах напред, ала виждах - догдето погледът ми стигаше - все фий! Тънка синьозелена мъглица се издигаше над него. А в дъното на гледката тъмнееше хоризонтът, плавно заоблен, като морски хоризонт. По някое време почувствах и видях как гледката плъпна, раздвижи се. Плъпна сякаш и самият път под мен. С тъмен хлад ме облъхна и синьозелената димка. Кожата ми настръхна от всичко това. Погледнах тогава на юг. Видях задницата на бяло-кафявата крава как се губеше вече в Усойна. Хукнах колкото ми сили държат към нея и щом я настигнах, щом влязох заедно с пътя в Усойна, веднага се почувствах защитен. Лъхна ме особена топлина. И миризмата на кравите ме лъхна: облъхна ме със сигурност и спокойствие. После ми дойде наум да оглеждам отляво и отдясно пътя. Видях различни гъби. Напълних торбата с тях. А когато се прибрах вкъщи, чорбаджийката ми каза, че всички гъби, които съм набрал, са ядливи. Показа ми кои от тях имат отровни двойници и как и по какви признаци да ги различавам…


(Из новата книга на Владимир Луков „Мястото, откъдето започва безкраят”)