Богдан Тетовски

ВРЕМЕ

И думи има. Неподвижни думи.
А може би привидно неподвижни,
защото всяко нещо си върви
и непрестанно търси своя смисъл.
Защото слънцето, изрязано от книга,
когато аз пораснах стана слънце,
което може да ни изгори.
Не е невинна стаята, в която си стоиш и мислиш.
Не. И тя е влак.
Дори и столовете могат да излъжат,
защото ни услужват и участвуват в живота ни,
макар и да мълчат.

ЧАША МЛЯКО

Вече не искам музика, думи и спомени,
всеки го иска, всеки го пее и казва.
Искам да си почивам, дай ми една чаша мляко,
отвори ми прозореца, отвори го със трясък –
                                                  широко
и недей ме поглежда толкова тъжно, загрижено.
И това слънце нека влезе свободно
да рисува из стаята пъргави слънчеви зайчета.
Дай ми една чаша мляко, побързай, побързай
докато все още, все още не се е мръкнало.

ПОЕЗИЯ

Излиза грубо –
да се описва камъка, желязото, ръката груба.
Поезията е далече – през векове,
но как да я усетим?
Каква далечина е тя!
Как се забравям и не виждам вече
къде започва дългото ваятелство
на осезаемите чудеса!
Шумът е тайната.
Защо не го обичат?

ПО ПОВОД СМЪРТТА НА ХУДОЖНИКА К. Б.

Какво е на душата ти – не пита никой.
Прекрачваш прага, светваш лампата,
захвърляш чантата,
палтото си събличаш сто години
и виждаш, че картината я няма…

ИСКРЕНОСТ

Всичко, всичко
може да се каже
и всичко хубаво
да се сравни със нещо хубаво.

* * *

Аз живея, защото ме няма при тебе,
защото съм винаги някъде, където ти не си,
където едва ли ще бъдеш, ако пристигна
и откъдето към теб ще пътувам отново,
за да отмина, когато най-после те срещна…

ХУБАВИ СТИХОВЕ

Казах: “Така не стават хубавите стихове,
ще трябва да помислим.”
А тя ми отговори:
“Обичай ме и не мисли за нищо.”
“Така не стават хубавите стихове” –
повторих.
“Аз не зная още да обичам и измислям.”
И нещо много дълго си говорихме
и много дълго нещо обяснявахме,
но в тези думи нещо не достигаше
и стиховете затова са хубави.

* * *

Тези хора, дето са ми казвали,
че съм искал аз да ги излъжа
нека да ми казват,
нека да ми казват,
че ги лъжа.
Цял живот ще ходя по света
и ще търся хора гдето вярват:
и когато ми се скъса ризата
от насрещни ветрове и сняг,
и подметките ми заприличат
на разлистени тетрадки,
и когато легна да нощувам
във земята със самата смърт.