КУЛТУРНА ОБЩЕСТВЕНОСТ
Има нещо по-страшно, което гнети страната ни, отколкото стопанската криза: това е духовното равнодушие, което е заседнало в душата на гражданите. Нищо от проблемите на духа не ги вълнува! Театърът пустее, издателствата на прочитни книги изнемогват, художествените изложби са без посетители, дори на народните четения, които в началото събираха масово слушатели, почнаха да не се отзовават. Общият уровен на духовния интерес пада все по-надолу и по-надолу.
И затова героичните усилия на нашите духовни избраници им носят голяма болка. Защото, нека не се забравя, че през последните десет години ние имаме ценни придобития и в поезия, и в белетристика, и в пластични изкуства, и в музика, и в наука. И тия хора, които единствени са запазили искрата божия в сърцата си и очертават образа и пътя на племето ни, живеят в духовна пустиня: като че тяхното дело е излишно, ненужно и можем да се разминем без него!… Идете в общата художествена изложба, дето окото ви и душата ви има на какво хубаво да се порадва, и вижте унилите, огорчени погледи на художниците, които сами се движат между своите платна, непоощрени нито от една възторжена дума, нито от един ням прехлас пред рожбата им. С право те се чувстват обидени от тая незаинтересованост на гражданите. Разговорите на писателите се въртят най-вече около тая напаст, която е като че ли задушила в сърцата на гражданите духовната жажда. А без тая жажда, без тревогата за истина и красота човек губи от човешкото и се приравнява към видовете на зоологията.
Къде е най-големият корен на това зло, което заплашва да ни затрие като раса, претендираща да бъде в реда на европейското семейство? Това е, че ни липсват хора с културна общественост като водачи на народната ни и държавна политика.
У нас има погрешно сложен възглед, че само юристи, само политикоикономисти и статистици са призваните за обществени и държавни водачи. И понеже робски слугуваме на тоя възглед, и партии, и държава се повериха на тях.
И какво направиха? Равносметката е плачевна: пълен разстрой на стопанството ни, обезверяване във всеки идеал и разраст на корист, егоизъм и жестокост.
И наистина не е ли знаменателно, че за културната политика най-малко се приказва в нашите политически партии? Кога у нас е станало голям кабинетен и парламентарен въпрос, който да се принесе във вестниците и да зарази гражданите по някой културен проблем? Кой наш държавник от по-новата издънка написа някоя монография, книга, държа паметна реч по въпроси, засягащи духа? А така ли е на Запад? Няма нужда да изброявам имена: там министри са в комисии за даване премии по литература и изкуство, там водачи на партии пишат книги по изкуство или сами го творят. И затова и партийните им органи са школа за духовно сепване. А у нас? Не беше ли показ какво струва обществената и държавна стойност на нашите партийни водачи пследната министерска криза? Колко духовна нищета пролича! И това се разнесе чрез колоните на вестниците и още повече отстъпи съзнанието и морала на бедните читатели на вестници… Запитах един журналист защо не пишат нищо за излезли книги, за художествената изложба? Отговаря: „тая министерска криза страшно ни умори!…” А гражданите, народа? Дали не ги още повече отрови?
Трябват ни за водачи хора с културен усет, с културна общественост. Защото ние бавно, но сигурно гинем в общото равнодушие към делото на духа и затъваме в тинята на тесен материализъм.
Само културната личност, в чието съзнание се пречупват тревогите, търсенията, успехите и усилията на века да намери пътя към истина и красота, само тая личност може да бъде народен водач. Водач със стил, с дух, със здрав поглед и обществена стойност. Защото сложните задачи на нашето време не са само „законът за търсене и предлагане” и „печалбата на капитала”, а възел, в който се преплитат устремите на поколения, родени да донесат на човека нещо по-хубаво от това, що бяха му подготвили вековете, които докараха безумието на голямата война.
Културна общественост - това е крещящата нужда за племето ни.
в. „Литературен глас”, год. І, бр. 3, 30.09. 1928