ДЪЛГА Е НОЩТА. И Е ОБШИРЕН ВЯТЪРЪТ…

Димитър Горсов

***

Дълга е нощта. И е обширен вятърът…
Парещ страх в гнездата на кадънките пълзи.
Блудкаво-зехтинена е на звездите светлината.
И над прясна леш върбата с клонка скършена сълзи.

Нов бездомник пак под моста хлад като олово
вместо залъци преглъща и не смее да заспи.
Връща се пияницата на зиг-заг среднощ и рови
в джоба си и все се пита: „Всичко ли пропих?…”

А от свода - щърбав и безличен - месецът
като божие ухо се вслушва в сринатите тишини.
Лайва пес.. И в скалните пролуки се намества
блатна тиня… Като слуз
от чумавите дни…


***

От тия въглени, с които детството ми се покри,
          какво още идва към мен,
          какво още си отива?

От дългата и поругана нощ, в която изоставих къщния си праг
          какво чакам още,
          какво не дочаквам?

От тежката и кървава шетня на устни и сърца,
          какво в сумрака ухае,
              и какво струи
от слепите и нажежени луни в кипналия блясък на тресавищата,
от бисерната пот на онзи кон от детството ми, ослепял от бяг
                                                                   из провалените ми пътища,
от дългата ми самота в бездушието на желаната любов,
от уроките на лехусите, от нежността и всичко,
заради което пих стрихнин от огорчения,
заради което лазих под гнева на опросялите мечти,
заради което дирих отговор след всяко питане,
и сам си отмилях,
макар че още
в надеждите си ятото на облаците следвам и обичам дъждовете,
и галя кожата на въздуха с изтръпнали от удари ръце,
и все долавям божието безмълвие в кресливостта си,
и се гневя,

и пак

преглъщам пясъците на изгнанията си
и в наносите им засявам думите, в които утрешните покаяния
с безсмислието на днешното
живеене ще помиря.


АДАЖИО ЗА СТАРИТЕ ЖЕНИ

                                     „ О, хубава си, мила моя, хубава си!..”
                                        Соломон „Песен на песните”

Жени, приседнали на вечерния праг, с лице от здрач, под цъфнал гюл;
стаени там, където сянката пълзяща на топола
се губи в сянка на стобор…

Червените камбанки на цветята с оскъден мирис ви припомнят скъдни дни.
сивее задимената артерия на хоризонта
като дъха на немощно сърце… И вие все по-тихи, все по-тъжни ставате.
И все по-втренчено се взирате, докато - тъмна и безока - идва нощ…
И сякаш всичко е отнето. И са спуснати клепачите.
И вие сте в отвъден миг - в праха на шепота, в праха на нежността…
Но аз се спирам и ви казвам: очите ви са звездно хубави!
Лицата ви са хубави! Хубав е гласът ви!
И ръцете ви!…
Те имаха съдбата на реки, прегърнали ранената земя.
Те бяха тих уют и равновесие в самотни часове.
Те бяха тръпка на криле -
                  крепяха въздуха в несигурната обич на мъжете ви,
които все нанякъде пътуваха, и все във нещо ви се вричаха,
и все по-малко, все по-малко ви обичаха…

Сега, във дрехата на старостта, сте лъчезарна - уверявам ви!
Накрая там, при устието, дето светите, морето ви очаква и загадъчно бучи.
А клони златни, златни залези, далечни погледи и неми
уста, заключени от времето, шептят в душите ви молитвата към слънцето:
да бъде милосърдно като ласка то, да бъде прилив от зора на щедър ден в очите ви,
сега,
когато вледеняващ се сгъстява въздухът мастилен на нощта
и раснещият здрач се срива в крясъка на птици, губещи гнездата си;
сега, на прага вечерен,
                       когато толкоз ниско са превити раменете ви
и толкоз мраморни са в сянката лицата ви,
и думите не стигат да ви утеша.


***

По-тънка от резеца на бръснач,
по-твърда
от острие на риск е тази граница, която
минало от бъдеще дели…
Но все с резеца й
под низ от злостни чувства пазим истините си
и скриваме това, което ни боли.
И все с недоизбистрено от нечия исконна мисъл слово,
като с мъглява пелена или защитен вал,
след поражение обграждаме изплъзващото ни се достойнство -
като сетна
опора на живота излинял!..

А всеки миг - връх крехък на епохите - расте
и ни отнася в следващ миг… И как ли
все още се крепим на острието му? И как
пред чудото на трайността душата
от страх не се стопява, докато
живеенето ни обрича
на глад и гняв или на подъл,
спасяващ ни бяг - тая
религия, родена изпод бичовете,
с която Бог ни е дарил, наместо
с броня и с крила?

Аз знам - от някакъв случаен срив или предвиден удар
ще скъса
нишката, която
над тая бездна ни крепи…

Тогава в тъмната ни плът ще се съсири светлината,
ще стихнат в хлад зениците ни;
и прахът
ще ни е сетното убежище, а свободата -
след него ще е глуха и несвършваща далечина… И няма
зад тази граница на риска кой
идването си да се налага
и към дела да ни зове…

С какво тогава мракът на отвъдното ме плаши?
И какво потиска
душата, на която
са обещани там лазурни векове?


***

Чувам как хвалят ония, които изгубиха пътя…

А аз
все съм тук -
сам сред бурена,
сам с нищетата си…

В нея, от всяко начало на мойто съсипано минало,
убийци и жертви възлизат - като в проклятия… Помня
в луда нощ как се внизаха в мен
и как молеха, стенаха, искаха…
Но реката
на времето всичко отми… После слънцето
злобно излиза водите й…

Днес не зная
какво всъщност знаех за тях…
Само зная,
че мястото, дето вилняха любов и злини, и кървящи утроби,
е празно.
И само
над слегнати вече гробове дими
след всеки дъжд черната, спечена пръст, и жълтеят
сред мирис на мента и тръне стоборите.

А някъде там - но неясно къде -
с гняв и с вярност последна,
                              лае последното,
незастреляно куче на селото…

И пак озлобени старици проклинат,
туй което примами
далеч синовете и с плесен покри
дворовете, бъчвите, люлките…

В този ад
предан на смутното, странно начало, в което
беше луд, и свободен животът ми,
вървя пак сред призрачни тремове, порти и хладни комини,
и още
викам, за да не свият
в тях черни гнезда кукумявките.


ПЕТЕЛЪТ

Петелът, който с крясък режеше зората,
с прeрязан врат
лежи
до кървавия пън.

Сразени и спластени са
сред прах и кал сега
перата му…

Но щом денят
се разпростре пак в мириса на анемони и дъги,
ще коленичи
слънцето в непощадената му кръв
и ще скърби
защото -
тръбач на времето - все в мрачини, но все
загърнат в мантия от здрач и от зари, и все
по изкусителен за отредената му смърт,
предрече той
пробудата на хиляди неща… И тъй се сля
с мимолетността, че пак
влудяващо с дъната
на мъхестите и ехтящи кладенци гласът му
безсънно все надолу ще се спуска
и неопрощаващо ще се заплита
в корена на недопитите води,
и ще мъсти
на слепите ни съвести с оная сила, със която
като зърно обидата на сетния си миг преглътна той…

До кървавия пън
стоя върху разбитото му чудо аз
и съм смълчан, защото
от хоризонта вече дебне нощ!
И в нея
гробовно ще заспя… Но кой
сред мрака й ще възвести,
че някъде -
високо пак,
над мен -
макар и не за мен -
зора недоизкормена
ще зазори?


***

Един от всичките се върна попита: „Защо тръгнахме?
Оставихме в далечни кътчета живота си - ми каза той, - окървавихме
пясъка с петите си; в трънливи пустоши
зениците ни изгоряха от страдание;
стопи се младостта…
                    А смисълът къде е?…”

Не му отвърнах, че от неизбродените бездни на духа
                                      съществованието ни се възмогва,
ни упования му предоставих,
защото сам не вярвах, че надеждата е туй,
                                  което отвъд жаждата ни ще ни отведе;
не му посочих път обратен към началото,
                                               защото няма втори начала,
нито проклятие изрекох, ни извърнах взор…

А казах само: братко,
в далечините, откъдето идваш ти, цветята бяха пестеливи -
                                                            но не се ли наслади на аромата им?
Там имаше жени, предателства, търгаши, врява и приятелски сърца,
не ти ли стигнаха, да утолят усилията ти?
Не вложи ли в живота повече, отколкото ти даде той?
С тежнение и жал не вдигна ли ръце към кръгозора на годините
да възкресиш в скръбта си мъртвите, които те обичаха? Не каза ли:
„ Благодаря!” - на слънцето, докато те убиваше?..

„Не!” - каза той..

Тогава
защо тръгна,
щом напразно си вървял?


ПАНИХИДА

Пак там,
където руслото на залеза е синьо като рана от води
                                                  сред сриващи се брегове,
където меланхолията преживя
                 с тревисти бърни миналите ми лета;
където в звездни сънища изгарят
                 очите на прелитащите серафими,
където, морави от прах и време,
                 светят розите пред прага ни;
където в тайните прозира истинската яснота
                 и в извора
                 на упованията блика най-лазурното небе;
където сенките протягат
                 морави ръце след бягствата ми
и зове
смъртта в безкрай, продран от стоновете
                 на отиващите си от света -

там гълтам прах в миражни пътища аз
и се вслушвам
в плача на свечерените ята - едничка мярка
за тленност и възход; и благославям
завръщанията си след всяко поклонение
пред скъпите ми, но отдавна
отвъдни вече
същества…


ПРИВИДНОСТТА

Привидността е наниз от носталгии,
и кратко обиталище
на превъзмогващото те безумие.

Измъкваш се
от нея поразен или възторгнат…

И додето дириш
опора в твърдостта на постоянството, долавяш,
че хилавото стръкче пред теб е могъщ път към мистериите на цъфтежите;
че се смалява лабиринтът от излизане и влизане в забързаните мигове;
и все по-тегнещ, и различен е вкусът
                   на упованието ти в празнодумствата
                                           за святост и за леконравие….

И колкото да си враждебен или съпричастен
на цялостта (каквато ти е дадена!) ти - неосъществимият - задържаш
в неясните си граници смарагдови отблясъци от подминаващите те луни,
и все облепваш окъсяващите си понятия
с безсилни думи,
докато
натрупваш образ върху образ в огледалото
на младите води,
или раздипляш
сенките на спомените и крадеш
         мълчание от костите,
         простор - от вятъра,
без да успееш
гнета на неизкупените си вини да усмириш…

Узнал си, че привидността тук
е само трескава подмяна на познанието
Но едва
измъкнал се от хватката й,
вече
от следваща привидност си пленен….


***

Ще се разпаднат формите, ще се отлеят
движенията - ще настъпи тишина…
Тогава кой ще иска да узнай
къде е
следата от преглътнатите като слюнка времена?

Възможното и невъзможното, и всичко сторено
надменно идващите поколения ще отрекат -
нали не слуша нищо свикналият да говори,
нали заетият не знае какви сили го влекат…

Животът сменя бързо маските си, но са пищни
на клоунадите му неразбраните игри!
А всъщност всичко е едно:
пак благодетелят е хищник,
обядът - винаги с пари…

Ръката даваща тъй взема, че да може
след нея белег от дълбока рана да личи….
И само нищият е тъй нищ, че светът не го тревожи -
и нито с Бога спори той,
ни пред всесилните мълчи…

Той гледа волно в бъдещето - все от висотата
на своя ден - единосъщ като преди!..
И знае: рухват и се връщат пак нещата
в началото,
и няма да ги спре
                      дори решилият нов свят да съгради!


***

Скръбта, която е ужилвала ръцете ни при дългите сбогувания,
земята, от която мъртвите не са ни казали последната си дума
и тия скъдни дарове, с които все се мъчим да смекчим
изострените угризения, горчивите си сблъсъци,
вкусът на ястия,
смехът…

Ах, нищо друго този свят
не ни предлага днес…

Но нека си припомним пак
какво е бил животът ни: -

една безкрайно млада нощ
и детска люлчица сред лунните лъчи, които
                                                                 славеят заплита в песента си;
и между камъни надгробни - стръкче росна перунишка призори;
и бухналите ти коси, и двата хълма, и дълбоката,
и необятна сладост в междубедрието ти,
                                              където спи мълчанието на нощта;
и топлият ти дъх - среднощен полъх в извисените тополи вън;
и сладостният дъх на разорана пръст в засятата ти плът;
високите ми помисли;
и всичко,

заради което съм готов
отново
да повторя самотата
на живота си…


***

Сам в полунощното поле, сред лунен здрач едва успявам
връхлитащите звуци в смислена мелодия
да подредя
и да узная
какво значат страховете ми
сред врявата от сенчести видения
и от лисичи лай под съскащи звезди…

Като в езическо поверие,
               смутни сенки край мен в странен наниз се приплъзват.
И всяко ведролюбие пробужда
заплахи в кръг от полумрак…

Където и да спра - над пръст и над вода - душата зъзне,
в каквото да се вгледам,
                 кобни знаци погледът долавя пак.

По пълната луна полето е светиня и простор
И сякаш времето
Протяга длан - в повратни тайни да ме отведе.
И в лютия покой е стръвен
И жалък цвъркотът на дребното мишле, което
не знае кой,
защо
и как
живота му краде..

И аз, сред смесица от светлина и мрак в душата си,
едва успявам
да стигна къщния си праг, потресен
от вулгарността
на вечния порядък, който
от изначалието си отстоява само
правото на силния сред изобилието
на несъпоставимите неща.


***

В моравия здрач на спомените -
стъпки…

Странна азбука са те…

С боси нозе в росен кукуряк я сричам аз
и невидим бог с лице от бели утрини ме води
край гърла на извори, в които сляпа бездна диша
и непрежалимо времето тече…

В моравия здрач на спомените
пият младата ми сянка сури есенни мъгли,
и еленов бяг сдробява хоризонта,
и се рее
самодивски смях в безмилостните тишини на нощи без любов…

В моравия здрач на спомените
дните ми са изтъняла нишка -
тъй усукана от злостното вретено на съдбата, че от нея
никой няма нищо вече
да изтъче… Но аз,
за всичко натъжен, ще съпровождам
белите си пътища, които никъде не водят
                               ( а съм тичал някога по тях ),
смутните си нежности, в които нищо не е истинско,
                               ( а са били животът ми),
черните си рани, от които гной тече,
                               ( а беше моя кръв…)…

….Тъй смирен, и вече ослепял от взиране, ще бдя,
додето
моравият здрач на спомените се стопи, защото там
секват изворите -
                 ( в свеж покой не ги загръщат парцаливите мъгли),
спи сиротен в ланшна шума кукурякът -
                                         (диви и ронливи се самотните бърда)
и без ехо е там времето,
в което
викам аз -
луд от сънища, в миражната далечина…


***

Залутан съм в свещено,
но порутено пространство
от древно сърцебиене и време, обезсилено
от завещана преднина на непристойни знания;

заклещен съм
между две тегнещи ми празноти -
от нежелано раждане
и бъдеще,
засищащо се от грабежа на мечтите ми; и съм вклинен
в стълпотворението на миговете си - като в делириум,
от който всеки изход е непредвидим…

Но пак
дълбока есен е дошла…
От безотрадните дъна на ручеите вее хлад;
гнети религията на гнилостта, и в нея сладко чезне чворест пън;
дими серниста влага в жълтите треви и здрачът
над хоризонта се изопва като бинт -
и е навярно
превръзка за осакатения ми ден?..

И сякаш чужда нечия (дали не божия?) ръка
отново пренарежда всичко в мен,
и пак,
като сред стволове в старееща гора,
между стълпяващи се мигове провисват
свесла от странна тишина -
              тишина от преброени за обстрел ята,
              тишина от непредвиденото минало,
              тишина от непредсказаното бъдеще,
              тишина ни моя, нито нечия,
в която зрее
никому
неподчинимата съдба…


***

Усещаш ли нощта с изопнати звезди,
страха усещаш ли
между два изстрела,
между две кървища?…

Узряло е пространството и се разцепва като плод;
и въздухът е нажежен;
и пътят - ненаситен..

Вървим по склон, от който са избягали мъглите,
и странни птици с фанатични крясъци,
в отровни клони над отровена земя,
отровна плячка късат
с черни клюнове…

Отчаян гърч…
Задъхан глад…
А долу,
в сянката - запуснати села..
Там, в Гетсиманските градини на покрусата,
молитвите се давят в пот… И преди всеки сребърник
слухти подлец край чужди тайник - след това
пръст съска върху сгърчени тела…

Но е заслужил залъка си - сит е
предателят… И сам, от черния си дом,
през дрямка вижда как,
по-тихо от крадец в съседски двор,
пристъпва месецът
по ръбестия скат…

А тук -
без път и ореол се сгушваш ти -
беглец от брод до страх, от страх до брод -
правдив, изконен, безутешен
като отронена от твоя Бог -
            поредна,
и нищо непроменяща сълза…


***

До какви звезди печални,
до какво далечно време
се е прислонила тази вечер мисълта ми?…

Зреят пак в градината ми
ябълки и пада
пух от празните гнезда…

Но ми е тъй чуждо всичко… Сякаш
е низ от празници в далечина,
която вече няма да ме стопли…
И си спомням:
в детството ми
парцаливи циганки през нивите ни тичаха,
и невинно тъпчеха обичаната ни земя.

Те крадяха всичко, даже подаянията ни,
но с достойнство, пред което
се стъписвахме като виновни…
А среднощ
дайрета взривяваха -
и очи искряха, и ками свистяха; и шуртеше
рукналата кръв,
за да е жилав -
да не свършва циганският род…

Към ония -
и далечни, и печални - дни и нощи, се прокрадва
тази вечер мисълта ми…
И орли се вият в спомена ми,
и люлеят
с полета си небеса, в които вече не намира
отдих моята душа…


***

Вали жесток сняг
над годините…

По всеки рид край нас
усойни преспи трупа и сковава той
с лют дъх пулсиращите лъчезария
на звездните капчуци
над света…

Но тъй животът
все по хубав става…

Не бухват цветове днес - зъзнат само
врабци и сухи листи по дърветата.
Скриптят клепачите на хоризонтите… А ветровете
с нокти, като котета издраскват ,
разплаканите тишини на черните коруби, по които
кръв от прощални залези тече…

Но животът
все по-хубав става…

И ти, тъй близката, си тъй далеч от мен…
Но аз,
през самотата ти, през тленния ти дъх,
намирам пак ръцете ти, и пак
целувам белите коси и упоритата печал
в очите ти, загледани в смразените поля,
където като камъни надгробни
трън до тръна
се възправят в пустошта…

И животът
все по-хубав става…