СЮИТА В БЯЛО
В естетическото излъчване на една книга често е заключено поне половината от стаеното, търсеното, премълчаното послание, с което артистичното авторово решение доизгражда словесната плътност на даден текст. Така, докосвайки, прегръщайки една изчистена в бялото си лъчение книга, читателят вече е настроил сетивата си за навлизането в духовни дълбини, в творческа значимост, неподвластна априори на зловредни сили.
През последните три десетилетия Елка Няголова ненатрапчиво, но с неизменна бяла усмивка и с приливна приятелска прегръдка изпълняваше и продължава до изпълнява не леката роля на Белия ангел в българската поезия. Доказва го днес и с новата си антологична книга „Слънчев кладенец”, обединила нейните най-скъпи поетични признания от общо 16 книги (от 1983 г. до 2011 г.). При много малко хора (още по-малко при творците) съществува такова невероятно припокриване на физическо обаяние, душевна извисеност и творческо благородство, чието съчетание е личността на Елка Няголова. Дори само с появяването си в общественото пространство тя е видението, което „в тъмата безлунна… мрака разчиства”; тя е тази, която „прави хвърчило от слънцето”, но не за буквалния ритуал на забавлението, а защото „светът се крепи на любов, без нея пустиня е!”
Мотивът за бялото - като същностна основа на най-ярките цветове, на най-драматичните чувства, на най-непоносимите мисли - е закодирал толкова нюанси на нейното поетично зрение, че е трудно да бъдат изброени. Бялото е не само метафора на желанието за пречистване, за извисяване до Бога, но и интонация на една лично нейна, поетична риторика - призивност към доброта, към светлина, към отваряне на двери от любов, съчувствие, признание на другия, възкресяване на сякаш един постренесансов блян… Нейният „Бял влак” всъщност е населен с ангелските сенки на любими мъртви (хора, идеи, понятия, езици, състояния), с всичко неосъществено и непостижимо, затова „на всеки завой / един ангел над него умира”. Дори обезверяването, тъгата, страданието не присъстват в тъканта на поетичното като резигнация или непоносимост. В „Пеперудени недели” лирическият „аз” вижда любовта като „бяла окова - толкоз тъжна и толкова смешна!”
Другаде („Рецепта за хляб”) поетесата съумява в процеса на най-ежедневното, битово действие да втъче сакралното в човешкото, без да профанизира универсалното - и така от бялата надежда през бялото брашно, през огъня и солта, през тайните думи и майчината песен тя сътворява не обикновения хляб, а насъщния символ на живота. Особено характерно с контрастите си е стихотворението „Предсказание”. Тук контрапунктното съзвучие се разпростира на ниво метафори, оксиморони, внушения, драстичен диапазон на чувства, сякаш в съзнанието на поетесата наистина един контрабас небесен стене, а от черния вятър се „пропукват костите и на дървото, и на бялата мълния…”
В стила на Елка Няголова прозира майсторството на ювелира, който трепери над детайла в себеизявата си, при нея не може да се срещнат „случайни” думички, наместващи ритъм и рима. Както казва Ролан Барт, изключително важно за автора е думата „да бъде изтръгната от пашкула на обичайните клишета, на техническите рефлекси на писателя; така тя се доближава до един своеобразен, кратък акт, чиято непрозрачност потвърждава самотата й и следователно - невинността й” (1) .
Както Уолт Уитман определя Америка като своята „най-велика поема”, така от стиховете на Елка Няголова би могло да се образува най-дългата поема за България - не само родна земя, не само ареал на изконни човешки ценности, на пропити в пръстта исторически знаци, на генетично проявяващо се национално самочувствие, но и това е един „бряг, безмълвно подпечатан с бяла Божия целувка”. Галерията от исторически и културни образи е не просто някакво маркиращо присъствие. В диалогичността на времето неусетно прозвучават гласовете на десетки творци - Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Добромир Тонев, Иван Пейчев, Йордан Кръчмаров, Христо Фотев, Генчо Стоев, Иван динков, Любомир Левчев, Никола Радев, Ивайло Балабанов, Валери Станков, Михаил Белчев, Николай Петев… Тя не ги репликира, не ги обожествява, тя ги оставя да я водят по „безбройните пътища вътре в себе си”, защото отдавна е прегърнала като своя молитва преклонението пред българското - традиция, история, фолклор, писменост - като цяло - изстрадана духовност. Пристрастието на Елка към родното се изразява и в авторския й почерк: част от стиховете й притежават мелодиката на народната песен, други са в абсолютно свободна ритмика. Явно тя подчинява творческия процес на едно литературоведско прозрение, формулирано отдавна от Никола Георгиев: „Художествената литература се държи на два равноправни стълба: на повторението, приликата, и на оразличаването и контраста, на приемственост, традиция и на новота.” (2)
В това отношение емблематична е нейната стихосбирка „Правопис на надеждата” (1990), от която са включени в новата антологична книга две, станали христоматийни, творби: „Оброк край кървавото кладенче” и „Елегия за белите ризи”. В първото темата за историческата памет е проектирана по оригинален начин чрез разговор-изповед с Бенковски, а във второто транслацията от героичното към негероичното ни съвремие е постигната с афористична поанта - едновременно пластична и философска, вопъл по един умиращ мит:
Но денят ми съвременен чука
със компютърен морз по прозореца.
И в душата последната буква
отпечатва ранена историята.
А след изгрев олекват въжетата,
тръгват праните ризи в живота…
Боже, толкова много мъже!
И нито един войвода!
(„Елегия за белите ризи”)
Разгръщайки тази изящна, бяла книга, читателят не само изпитва наслада от високоинтелектуална храна, но неусетно е въвлечен в драматичния авторски дискурс за красивото - сякаш преминава през безкрайните колонади в храма на изкуството („Рисунки от един град”, 1995), но не маркирайки всеизвестни топоси (Сена, Нотр Дам, Айфел, Монмартър, Шанз-Елизе, замъка Сен Клу, острова Сен Луи), а разграничавайки собствен поглед „на ръба между земята и небето, / там, на митницата строга на илюзиите” („Рисунка №4″). Ароматът на Париж се излъчва от поетичните рисунки на Елка Няголова. Нейното витално любопитство вдъхва живот на сцени, сгради, личности, пейзажи и ги трансформира в богати витражи на една тревожна, но слънчева динамика, където „виждам как проблясва бяла мълния - / съдбата на Ками Клодел дописва…”. Това не е обикновена разходка из Париж, а себеразтваряне в безсмъртните символи на европейската култура - пресипнал облак, внезапен дъжд, момичешките скули на Нотр Дам, ръцете-мостове над Сена и вечните отдадени на страстта лица на художниците, които рисуват любовта… Така го е запечатала в поетична енграма Елка („А Сена влачи казаните / толкова години преди мене думи”), а горе-долу по същото време Юлия Кръстева написва за Париж: „Всичко тук е опитомено в търпеливия, милостив смисъл на думата… Тук обитава стил, непрекъснато усъвършенстван, който смущава, откроява. Той няма нищо общо с изолиращия ефект на модата, той е памет, която живее в код, в жанр, в маниер. Французите се вкореняват в стила, както други в земята или в кръвта.” (3)
Паметта и genius losi (духът на мястото) са тези значещи компоненти в книгата „Слънчев кладенец”, които с финес осъществяват хармоничността между лично преживяното, философските аксиоми, въпросите про- и анти- в социален план и несекващия разговор за съдбата на България:
Гнездо за гарвани - България.
Парола - пръст под ноктите.
Небето е едно пожарище -
в очите си го носим.
Мравуняк някакъв - народ -
миманса сред полето.
Безсмъртен път - оттук до Ботев:
домашно за поети.
Човекът - безнадежден кърт.
Земята кална рови.
Сади живот, а жъне смърт.
Второстепенна роля.
…………………………………………..
(„Насън”)
За разлика от много наши писатели, които след промените от 1989 г. коренно промениха стила и мисленето си, политическото си поклонничество и дори нравствената си мяра, Елка Няголова не се поддаде на хамелеонското писане. Тя не се отказа от нито една своя дума, публикувана през 70-те и 80-те години. В същото време запази и усложни енигматично-метафоричния си изказ, създаде философските поеми „Нулева група”, „Думи за мравките”, „Пясък сред зъбите или Мистична поема за Балчик”, „Ангелът от пещерата”, „Партитура за завръщането (в Си бемол)”, написа стотици нови стихотворения, преведе от славянските езици десетки поетични събратя, издавайки книгите им в България чрез ръководената от нея вече цели 10 години Славянска литературна и артистична академия (Варна).
И ако Стефан Цанев не вижда никаква приемственост между писателските поколения от граничната линия на 1990-та („Сякаш сме писатели от различни планети”, 4), то Елка Няголова с цялостното си присъствие в литературния процес - лично, издателско и организационно - не спира да навързва брънките, да изследва и сътворява влиянията между различни поколения, стилове и индивидуалности в нашата литература. Самата тя е „взела” от категоричността на Любомир Левчев, от оптимистичната резигнация на Иван Динков, от нежните сезони на Христо Фотев, от синкопите в кръвта на Ивайло Балабанов (факт е дори кръвното им побратимяване!), от неизкоренимото съзнание за чест на Димчо Дебелянов. Дори когато отвръща поглед от алогичността на българския социален пейзаж („Онемяхме от толкова викане, / заприлича светът на лудница.”), тя обговаря собствената си вина, вглежда се в белезите на душата и тялото, активизира и последния си дъх, за да се чувства полезна, обичана, прегръщаща и всеопрощаваща („Аз вървя през света като дъжд и душите превързвам…”).
Едно стихотворение в книгата ме порази с алегоричните си послания - „Черните рози”. Тук като в криво огледало можем да съзрем абсурдността на днешното ни общество - „как все имитираме” думи, чувства, закони, морал, самочувствие; отглеждаме си „Бъдеще”, което все не настъпва… Хвърляме огромния ресурс на нацията за нещо повърхностно, незначително, но може би обявено за панацеята на демокрацията:
Дълго, предълго, най-дълго, вече без памет,
все селектираме, тръпнем над храста белязан…
даже не виждаме - долу, в бодлите опазено,
кратко цъфти едно просто цветенце бяло…
(„Черните рози”)
Започнах тази статия с констатацията, че в поезията на Елка Няголова пулсира една особена женска призивност. Но в последните си стихотворения тя е сменила интонацията - поантите често са алюзивни или риторични, очевидно е, че тя се намира „на предела на двата сезона” - тук властва мъдрата любов - не толкова в еротичната сянка, колкото в осветеността на Пътя: любимият мъж е видим в скритата логика на нещата, той е най-важният детайл от рисунката на делника, той е разтворен в „неделния протяжен блус”, а експлозията от чувства между две творчески натури води до интелигентността на страстта, но и до параноичния страх, „че стръмна е пътеката / и времето-разбойник ни ограбва”. Ранима, женствена, извисена, свръхпластична в дефинирането на собствената личност, поетесата е носителка на един своеобразен, автентичен глас, в който не тегне морализаторстване, а молба за преодоляване на нормалните човешки колизии. А поезията остава най-съкровеното ? писмо до Рая, най-сладката, но и мъчителна Игра на свобода.
Елка Няголова е личност на щедрите жестове; никаква злонамереност не може да я отклони от „гибелносветлото разсъмване”, на което е посветила душата си. Този неоспорим факт тя доказва и с посветеността си на славянската кауза, и с издаваното от нея изящно по стил и съдържание списание „Знаци”. То е нейната дъга между паметта и бъдещето, между поезията и изобразителното изкуство - тук тя прилага изключително естетически критерии на подбор, открива новите таланти на България, възкресява образците на културата ни и ги вписва в световното културно наследство.
Нека не пропускаме знаците, изгряващи, стоплящи и оживяващи сивотата на 21-ви век, който все повече ще има нужда от вибрационната енергия на качествената поезия. Умората от действителността има своя балсам - изкуството. Преди почти два века Алфонс дьо Ламартин го е формулирал блестящо, просто трябва да му повярваме: „Поезията е едновременно и чувство, и усещане, и ум, и материя; ето защо тя е пълният, съвършеният език, езикът, който действа върху целия човек - идеята върху разума, чувството върху душата, нагледът върху въображението и музиката върху ухото. Ето защо този език, когато се говори добре, смазва човека като гръм… или го опиянява като любовно питие…” (5)
—————————–
1. Ролан Барт. „Въображението на знака”. Издателство „Народна култура”, София, 1991 г. с. 278.
2. Никола Георгиев. „Почити и прочити”. Издателство „Слово”, Велико Търново, 2003 г., с. 543.
3. Юлия Кръстева. „Обладаване”. Издателство „Хемус”, София, 1998 г., с. 191.
4. Стефан Цанев. „Да убиеш вярата”. Издателство „Захарий Стоянов”, София, 2012 г., с. 131.
5. Alphonse de Lamartine. “Des Destinees de la Poesie” (1834), “Revue des deux mondes”, p. 682
Елка Няголова. „Слънчев кладенец”. Издание на „Славянска литературна и артистична академия” - Варна, 2012 г.