Веселин Ханчев

Трудно е да си представим днешната българска поезия без името на Елисавета Багряна. Когато разлистим стихосбирките й „Вечната и святата”, „Звезда на моряка”, „Сърце човешко”, „Пет звезди” или четем новите й стихове, навлизаме в огромен свят, който носи очертанията на едно сърце. Свят на непрекъснати странствувания, открития и освобождения.

Какво щастие е за нас, че имаме Багряна! Тя навлезе преди повече от четиридесет години в нашата лирика, за да я разтърси с болката и бунта на жената, окована от унизителни предразсъдъци. Възпя труда й, майчинството й, любовта й. Узакони с неповторима поетична сила правото й да обича, да защитава открито обичта си.

Изтръгна я от душните стаи на еснафството и откри пред нея пътищата на цялата вселена. С неукротима младост се спусна да пътува по пътищата на земята, за да види страданието и щастието, падението и величието на човека.

Опозна големите градове, сроди се с модерната техника, кръстосва между летищата, гарите, пристанищата на всички континенти. За да се връща непрекъснато с нарастваща любов към родината.

Родината за Багряна не е красива фраза.

Тя е необходимост, изстрадана и присъствуваща навсякъде около нея. Тя е чистият, непресекващ кладенец на поезията й. Тя е майката, бдяща над болното дете, момчетата по скелите на Кремиковци, синът, тръгнал на война, пламтящото дърво от Бразилия, шепата сняг, къщата край Бояна, печалният спомен от любимия.

Цялото творчество на голямата поетеса носи напевите, ритмите, образите и ароматите на България. То е народно по своята ярка самобитност, която черпи сокове от фолклора, по своята жизненост, по темпераментността и широкия размах на чувствата си, по сочността на формата си, по хуманизма на съдържанието си.

Багряна обогати съвременната българска поезия с вълнения на нашата епоха, откри нови простори за нея. Стихът й, в който звучат и народни напеви, и класически размери, и свободни, разчупващи традиционното стихосложение ритми, е високо постижение в днешната ни лирика. От него всеки творец би се учил на взискателност и творческа свобода, на задълбочен труд и тънко майсторство.

Но за мен най-добрият урок, който ни дава поезията й - това е вечното, неуморно търсене на нови пространства за човека, неувяхващата младост на нейния дух, дирещ в мъдрата, дълбока зрелост образите на новите хора, на новото време.

Преди известно време българската културна общественост чествува нейната седемдесетгодишнина. С признателност припомнихме блестящото й поетическо дело, за което тя има право да каже:

Ти, огън мой, ще гориш и след
                              мен в духовете,
ти, извор жив, ще клокочиш в
                              сърцата без грях,
ти, моя обич, в очите младежки ще
                              светиш,
с техните устни ще пееш - и аз,
                              аз ще съм в тях.

сп. „Славяни”, кн. 7-8, 1963