ИЗ “ПОСЛЕДНИЯТ ГЛАДИАТОР НА БЪЛГАРСКИЯ МОНПАРНАС”

Валери Иванов


“ТЯ е най-вече израз на едно емоционално отношение, чрез което се разкрива вътрешният мир на автора; съвсем не е образ-цел, накъдето да е насочено вниманието на поета, за да бъдат представени самостоятелно и без връзка нейните душевни качества, самата тя е като спомагателен лирически герой в творчеството на Пейчев. Още по-направо казано, тази /“безконечна”, “несъществуваща моя” – бел. моя/ жена е мечтата /поне тук – бел. моя/ на един “чист романтик”, както Атанас Далчев го нарича в писмото до своя приятел от Шумен…” /“Поетът, който не обичаше сенките”, сп. “Септември”, бр. 8, 1978/. Опитайте се от книгата “Сенки на крила” да разберете нещо по-конкретно за “жената” от лириката на Пейчев. И няма да сполучите, защото тя е лишена от външен образ, както лирическия й прототип при Ивайло Диманов:

ИЗМИСЛИХ ТЕ
да има
на кого да пея.
Обикнах те –
да има
за кого да мисля.
Повярвах ти –
да има
във кого да вярвам…

Сега те мразя,
защото те поисках,
забравяйки
че си измислена.

/из “Площад Гарибалди”, Изд. “Народна младеж”, библиотека “Смяна”, София, 1990/

За повечето поклонници на “нежното слово”, приятели и близки, специалисти и тълкуватели на творчеството му, триумфът на Иван Пейчев като поет бележи книгата с метафоричното заглавие “Далечно плаване” /споменато неколкократно и по-горе/, която съдържа най-стойностните му творби, космополитни и земни, чужди на всякаква тематична обвързаност /светът без разстояния и без граници/. Колегите му от това считано вече “средно поколение” през 50-те се надпреварват да издават книга след книга, като по поръчка да редят патетични дитирамби и да славославят Партията и вождовете й. Коварната “болест” не пощадява никого. Метастазите й са зрими и у Богомил Райнов /”партията е моето семейство”/, и у Александър Геров /встъплението из сборника “Априлски сърца”, по повод 70-годишния юбилей на Първия: “На другаря Тодор Живков: В тебе има нещо от Левски, в тебе има нещо от Ботев и мойто сърце ръкоплеска във името на живота.”/, и у Веселин Ханчев, и у Валери Петров, а и у Иван Пейчев, които вкупом посвещават на БКП и Сталин одаични стихове… Спомнете си “Небивала сватба” на Пеньо Пенев, посветено на БКП… Тогавашните глашатаи на системата напето се провъзгласяват за “граничари на комунизма” /Любомир Левчев/, кощунствайки със светини, впоследствие воюват за творческа реабилитация, сътворявайки съвършена европейска любовна и мистична лирика!!! Коментарът е излишен. За разлика от мнозинството обаче /най-вече Божидар Божилов/, с подхлъзването по течението в порочната посока най-бързо и категорично скъсва Иван Пейчев. Уместно е да се изтъкне личната позиция на безкомпромисния към “залитанията” си в тази директория поет, който в обяснителната ремарка по повод отпечатването за пръв път на “Приказка за грош” в “Студентска трибуна” /цитирано по-горе/ добавя пред читателите: “…Поезията, това е най-страшното нещо. Че тя се превръща в документ, а много често и в обвинителен акт. Не можеш да кажеш, ама това аз съм го писал просто при такива обстоятелства, или за себе си съм го писал. Всяко оправдание при тия случаи с обстоятелства, с каквито и да е било, има само едно определение – страх”. По повод подобни тревоги на колегите си, изразени на Международния поетичен фестивал в Иркутск /Байкал, август 2001 г./ и кръгла маса на тема: “Какво ще е бъдещето на поезията през ХХІ век?”, руският поет и публицист Юрий Кублановски /1947/ заключава: “Да се пише трябва само тогава, когато е невъзможно да се мълчи” /“Поезията е застрашена от безумие”, в. “Литературен форум”, бр. 28, 11-17 септември 2001/. Към това е полезно да се добави и следващата обективната оценка: “Той презираше графоманите и маниаците, чието словоблудство хвърля сянка над българската поетична реч. В минути на крайна взискателност, той беше готов да се отрече от цялата си лирика, защото критериите му бяха високи… Иван Пейчев се упрекваше с безпощадност, която притаяваше дъха ми. Измъчваха го съмнения, че се е повтарял. Начинът, по който се ругаеше, разкриваше какво значи да обичаш поезията и да си безкрайно честен към нея” /Божидар Кунчев, “Иван Пейчев. Литературно-критически очерк”, Изд. “Български писател”, 1986, стр. 32/. Както мъдро би отсъдил Евгений Баратински /1800-1844/: “Поезията е задача, която трябва да се изпълни колкото се може по-добре”, мнозина са виждали “волнодумеца” разгневен да къса стиховете си. “Бригадирските” /събрани и в “Начало на деня”/ са го дразнили изключително и ги е наричал свой “литкрах”, готов да ги унищожи /в писмото, отговор до Борис Делчев от 17 май 1949, когато е живял и работил в Димитровград/. През юли 1985 г. съпругата му доверява пред Божидар Кунчев /“Далечно плаване”/, а по-късно и пред Марияна Фъркова /“Далечна близост”/: “Ваньо беше много небрежен към написаните си вече стихове. Затова и аз веднага ги преписвах в тетрадки, за да не се губят неговите листчета” /“Аз бях щастлива с Ваньо, стр. 319/.

Независимо от личните предпочитания на поета, който в компании обича да рецитира друго от себе си /“Париж”, “Септември”, “Приказка за грош” или неоткритото “Гробарят”/, повечето критици акцентират върху стихотворението “Път”. Определено то е блестящ аргумент и убедителна илюстрация на уникалния му стил, синтезирайки най-стойностните качества на неговия изказ като цяло, а създаваното в “латентния” период вероятно като своеобразна парафраза на популярното в онази епоха от немския поет, есеист и драматург Готфрид Бен /1886-1956/:

ЦИКЛИЧНОСТ

Самотният кътник на една курва,
която бе умряла незнайна,
носеше златна пломба.
Останалите бяха като по тиха уговорка
угаснали.
Него именно изби гробарят,
заложи го и отиде да танцува.
Тъй като, каза той,
само пръст трябва
да става пръст.